Момичетата бяха абсолютно различни - пълен контраст.
Едното беше с руса коса, разпиляна по раменете и гърба, чак до кръста, с червени устни и големи сини, искрящи, като сапфири очи. Роклята ù беше морско синя и очертаваше тънката талия на малката госпожица. Тя беше усмихната и погледът ù шареше по лицата на близките ù с такива дяволити пламъчета, че родителите ù сякаш щяха да литнат от щастие.

Другото момиче, Улуру, беше различно. Висока, с дълга, черна коса, като смола. Нежно лице, с големи, черни и тъжни очи. Тънки и дълги крака, с красиви глезени. Сякаш изваяна от талантлив скулптор статуя. Все още гледаше с недоверие на този непознат свят и на хората около себе си.
Влязоха в салона и родителите на Моли прегърнаха своето дете. Майка ù не преставаше да бърбори. Говореше нещо и на Улу, но тя не разбираше нищо от това. Само усещаше, че тази жена е добра и добронамерена към нея. Четеше го в очите ù.
Бяха я облекли с една розова рокля на Моли, която подчертаваше още повече красивите ù форми.
Бяха различни, но еднакво красиви.
Така започна новият живот на Улуру. През деня момичетата бяха почти през цялото време заедно. Кити се грижеше за тях като една отговорна и любяща майка-орлица. Учеше ги на домакинство, етикет и вкус към красивото. Неща, които трябваше да знае всяка съвременна дама. Имаха учители по музика, танци и граматика.
За Улу беше трудно да приеме толкова информация, но се справяше чудесно. Всички бяха възхитени от промяната, която забелязваха в момичето. Започна да се храни добре, с приборите се справяше, не както в началото. Не седеше на земята, сядаше на стол и внимаваше да не изцапа красивите рокли, с които я обличаше Кити. Научи и езика, на който си говореха, и сега контактуваше по-лесно с тях. Погледът ù ставаше все по-спокоен и това ù даваше още по-голям чар. Научи се да танцува и походката ù стана още по-грациозна.
Често в къщата идваха гости на семейството, все заможни и добре облечени дами и господа. За Моли беше удоволствие да представи екзотичната си приятелка. Улу обаче, се притесняваше и погледаът ù се променяше при тези представяния.
Една вечер, при поредното представяне, Моли погледна господина, на който я представяха и... замръзна. Краката ù сякаш се подкосиха, едва я държаха изправена. Това беше човекът, който я беше отвлякъл от родната ù Австралия.
Обърна се и хукна нагоре по стълбите. Моли и Кити веднага се качиха в нейната стая и я свариха изправена до прозореца, трепереща, като лист. Попитаха я каква е причината за нейното държание и тя им разказа цялата си история. За живота си в пещерата, за своята любима Маанлиг. За силната привързаност към нея, и за мъката, която терзае малкото ù сърце. Не знаеше дали старицата е жива, или е вече при нейната майка.
Кити прегърна момичетата и ги успокои с нежни, майчински думи и ласки.
Минаваха месеците, мина и година. Връзката между момичетата стана много силна. Обичаха се, като сестри. Растяха и ставаха все по-хубави. Истински жени.
Един ден Кити и Улу бяха излезли на пазар. Кити влезе в магазина за продукти, а Улу се беше загледала във съседната витрина.
Някой я бутна по рамото и тя се обърна с усмивка. Господи... беше същият човек, който я беше отвлякъл. Хвана я с железни пръсти за китката и я повлече към една черна кола. Натисна главата ù и я вкара със сила в купето. Улу плачеше, но никой не я чу. Колата тръгна и Улу загуби и най-малка надежда за спасение.
След не дълго пътуване колата спря. Отвори се вратата и похитителят отново с железни ръце я придърпа и тя слезе с неохота. Бяха пред една величествена сграда, наподобяваща замък. Влязоха вътре, беше влажно, мрачно и студено, като в затвор. Старинните мебели даваха още по-голяма злокобност на жилището. Замъкна я към едно стълбище, водещо към мазе. Вкара я в една малка тъмна стая и заключи металната врата.
Сълзите не спираха да текат по лицето ù. Толкова уплашена беше Улу, че сякаш мозъкът ù отказваше да работи. Плака, плака и накрая заспа, завита с едно мръсно и захабено одеяло. Присъни ù се Маанлиг. Видя милото лице на жената, ръцете ù се протягаха за прегръдка, но все не я стигаше. А толкова ù се искаше да се сгуши в нея, както когато беше малка. Толкова ù липсваше...
Събуди я тракането на ключове. Отвори очи и видя, че се е съмнало. Вратата се отвори и влезе един нисък, възрастен човек. Лицето му беше набръчкано, но не отблъскващо както на похитителя. Напротив, погледът му беше мек. Постави една табла с чиния, пълна с ядене, парче хляб и кана с вода.
Улу се престраши и прошепна:
- Къде се намирам? Кои сте вие?
Възрастният човек я погледна и показа с ръка устата си. Изглежда беше ням, не можеше да говори. Обърна се и излезе, след като заключи вратата. Улу чу стъпките му по тихия коридор да се отдалечават.
След няколко часа отново се чуха стъпки, тракане на ключове, и вратата отново се отвори. Улу погледна и изтръпна. На рамката стоеше високата фигура на същия мъж, който я отвлече за втори път.
Той се доближи до нея и я хвана за ръката. Доближи лицето си до нейното и я стисна силно за китката.
- Най-сетне... моя си! Никога няма да излезеш от моя дом, красавице дива! Ще си моя робиня и жена, и аз ще правя с теб каквото си пожелая. Стига съм обирал „огризките” на моите красиви приятели.
Беше доближил грозното си лице, цялото в белези, петна и бразди от едра шарка до нейното и се взираше с мътните си очи в нейните. Дъхът му беше ужасен, миришеше на гнило. Зъбите му бяха неравни, жълти и грозни. Улу се потърси - беше гнусен, миришещ и нагъл. Тя не можеше да направи нищо, освен да се дърпа и огъва безсмислено. Ръцете му я стискаха здраво за тънките китки.
Притисна я с тялото си до стената, без да я пуска и със свободната си ръка я стисна силно зa лявата гръд. Улу вдигна ръце и заби нокти в лицето му. Мъжът не очакваше и изрева, като диво животно.
- Кучкаааааа...
Пусна я и се хвана за лицето, което кървеше силно. Обърна се и излезе бързо навън. Дори не затвори вратата. Улу стоеше и не знаеше какво да предприеме. Чуваше още ехото и стоновете му.
След няколко минути се окопити и една мисъл мина през съзнанието ù. Пристъпи напред, отиде до отворената врата и подаде глава навън. Огледа се - нямаше никой по дългия коридор. И... тръгна. Крачеше тихо, не знаеше накъде да върви, но вървеше. След двадесетина крачки видя стълба, изкачи се по нея и видя, че излиза до една градинка, оградена с жив плет и храсталаци. Тихо се шмугна в тях и излезе на един черен път. Огледа се, да не я види някой и продължи. От двете му страни нямаше нищо, беше поле. Вървя сигурно няколко часа. Не мислеше нищо, просто беше се оставила инстинктът да я води. Усещаше как краката ù се уморяват и са наранени от дългото ходене. Чу, че по пътя идва карета и се дръпна в сянката на едно дърво. Разтрепери се. Дали не беше похитителят… Не, не беше.
Каретата намали и спря. Вратата се ототвори и от нея слезе млад господин, който тръгна към Улу.
- Добър ден, госпожице. Защо една млада дама е сама сред това голо поле?
Улу гледаше уплашено. Сърцето ù щеше да изхвръкне, ръцете и краката ù трепереха. Не можеше да каже нищо. В това време от каретата слезе една млада жена, усмихната и красива.
- Какво става тук, Уолтър? Какво прави тази млада госпожица тук?
- Не знам, сестричке – и аз това питам.
Младите хора усетиха, че Улу е много изплашена и се постараха да я успокоят, като ù показаха по всякакъв начин, че са добронамерени и искат да и помогнат.
Улу се помъчи да разкаже с няколко думи ситуацията, в която беше попаднала. Уолтър и сестра му Елизабет изслушаха с интерес Улу. Бяха потресени.
- Госпожице, ние ви предлагаме да приемете нашата помощ. Ще ви откараме до вашия дом. Ние се познаваме с вашите близки.
Улу се поколеба за момент - дали можеше да се довери на тези непознати хора…нямаше никакъв друг избор, трябваше да тръгне с тях. По-добре с тях, отколкото да остане в тази пустош сама, а и вече се свечеряваше. Стана и тръгна с тях. Качиха се в каретата и потеглиха.
Когато каретата спря, Улу погледна през прозорчето и видя познатата порта. Вече съвсем се успокои и се усмихна. Тези мили, млади хора, наистина бяха добри и не съжали, че им се беше доверила.
Влязоха в голямата къща на прекрасното семейство. Оказа се, че тези млади хора са деца на близки приятели на родителите на Моли.
Всички бяха седнали на масата в трапезарията и слушаха страшния разказ на Улу. Кити беше седнала между двете момичета и ги държеше за ръцете. Очите ù бяха хлътнали от безсъние и тревоги за момичето, но сега ръката ù милваше нежната ръка, и беше щастлива, че в крайна сметка са отново заедно.
Родителите на Моли останаха изненадани, когато разбраха кой е похитил тяхната любимка. Мъжът беше техен съсед и често се срещаха на коктейли и приеми у други общи познати. Той наистина беше груб и много хора не го обичаха.
Бащата на Моли щеше да направи всичко възможно този човек да получи заслужено наказание. Той беше съдия в областния съд.
Спасителите на Улу - Елизабет и Уолтър, започнаха да идват по-често в къщата на милото семейство. Седяха вечер до късно и си разказваха разни истории. Моли ги разсмиваше с веселия си нрав, а Улу им разказваше за живота си в Австралия.
Разказа им и за мъката и болката, която усеща, когато си спомни за Маанлиг – нейната стара майчица, която я отгледа.
Уолтър слушаше замислено, и в един ден каза:
- Искате ли да си направим едно пътешествие? Вече сме достатъчно зрели, за да можем да отидем до Австралия.
След няколко дни на дебати и обмисляне на предложението, всички започнаха да се приготвят. Родителите на Моли също решиха да тръгнат, не можеха да оставят младите да тръгнат сами.
И дойде дългоочакваният ден. Всички се качиха на кораба, подредиха багажите и се настаниха в каютите си. След едноседмично пътуване, корабът спря на Австралийска земя.
Улу беше толкова превъзбудена, че нямаше търпение да слезе и стъпи на родна земя.
Слязоха и взеха една кола под наем. Настаниха се в един хотел и следобед, вече нямащата търпение Улу, заедно с останалите се качиха в колата и тръгнаха. Бащата на Моли беше разпитал и разбра, че има колония, лагер, в който живеят хора от племето на Улу.
Пътуваха около час и стигнаха до лагера.
На една голяма, оградена площ, бяха разпънати палатки и се виждаха полуголи хора. Влязоха в лагера. Улу вървеше и не виждаше къде стъпва, сълзи бяха напълнили очите ù. Краката и ръцете ù трепереха, а стомахът ù се беше свил на топка. Две жени се доближиха до нея и я попитаха на техния език дали не е Улуру. Тя се усмихна и ги прегърна. Започна да ги разпитва за Маанлиг. Те я хванаха за ръка и я заведоха до една близка палатка. Влязоха в ниското помещение. Седнаха на земята и започнаха да разказват.
Когато Улу била отвлечена, жените намерили Маанлиг, едната усетила дъха на старата жена и извикала другите. Примъкнали я в пещерата и я лекували дълго време с билки и сиропи от едно дърво, на което казваха „дървото на живота”.
Улу се взираше в мрачината. В ъгъла имаше легло, на което се виждаше човешка фигура. Беше дребна, почти като дете. Жените казаха на Улу да се доближи до леглото. Тя се доближи и видя своята любима Маанлиг. Клекна и хвана малката, суха ръка на старицата. Тя отвори очи и сякаш се оживи. Устните ù се размърдаха в усмивка. В погледа ù се четеше неописуема радост. Прошепна:
- Улу, ти беше моята радост в този труден живот! Вече съм много възрастна и искам да отида там... Не тъжи за мен! Знам, че зад скалата ме чакат моите близки и твоята майка. При тях ще ми бъде добре. Там няма злодеи, всички са равни и щастливи. Обичам те и знай, че ще бдя над теб, ще те пазя! - постави в ръката ù нещо, въздъхна уморено и се обърна на другата страна.
Сълзи се стичаха по бузите на Улу, толкова ù беше мъчно, че старата жена си отива. Излезе навън и отвори шепа. В ръката ù блестеше малък медальон, на който беше издълбан образ на жена. Беше на майка ù. Маанлиг го беше свалила от врата ù, преди да издъхне.
Улу се върна при своите приятели и след няколко дни, след като изпратиха Маанлиг до нейния вечен свят, си тръгнаха.
Минаха години. Улу завърши престижен университет и стана известен адвокат на аборигените, които се бореха, за да запазят земите и правата си. Омъжи се за Уолтър и чакаха своята първа рожба.
Моли - нейната приятелка, с която бяха станали повече от сестри, стана лекар. Обичаше Улу и чакаше голямото събитие, на което неминуемо щеше да присъства, като личен лекар и беше щастлива, че ще бъде първият човек, който ще види бебето.
Родителите на Моли и Кити бяха най-щастливи и чакаха с нетърпение бебето да дойде на бял свят. Надяваха се и Моли в скоро време да ги ощастливи с подобна новина.