Умей да си създадеш любов

Още едно кафенце? Харесва ми, когато идваш, щастлива съм. Говорим си… Е, аз ти говоря, а ти умееш да слушаш, майсторка си на беседите… Като някои само жени. Малко хора днес умеят да слушат, малко… Бе, наостри уши, следи събеседника, пък ако щеш в главата си решавай шахматни задачи… Аз, например, умея да слушам, но някак си не ми допада. Предпочитам да кажа нещо. Може и глупост да е – признавам, но по-добре моя глупост, отколкото чужда…

Кучето ли? А, спи си в ъгъла… Да, като дойдеш – то все спи. Понякога го вземам на ръце, милвам го, вечер го слагам в краката си… Не, не лае – как ще лае насън? Преди много лаеше, дразнещо едно, предизвикващо ме да крещя и му се карам. Представяш ли си – по едно време бях стигнала до положение, че му говорех. Обяснявах му как да се държи. И като че чаках да ми отговори послушно, да се извини, да обещае, че повече няма…

После разбрах – ама то куче! От куче какво да искаш? Животинка. И ето – сега спи цял ден, че и цяла нощ, когато ми потрябва, мое е, тихо и кротко, не ме нервира… Важното е да знаеш какво да му туриш в храната… И вече го обичам. Предполагам, че и то би го казало – ако се събуди…

Както и мъжът ми… Какъв беше преди… Аз му казвам какво искам, той седнал да ми обяснява защо не можело и какво трябвало да се направи. Глупак! Ако можеше – нямаше от него да го искам, сама щях да го направя. Ти свърши това, което не може – и тогава може би жена ти ще бъде отчасти и на моменти доволна…

Само акъл раздаваше. А аз акъл имам предостатъчно. От акъл не съм се оплаквала, я…

И все ми говореше. Това не съм разбрала, та ми обясняваше, онова не съм видяля, та ми сочеше, трето не съм можела да знам, та ме информираше…

Не схващаше – жената не иска знания и морал, а информация. Кажи ми защо се развеждат съседите, коя е новата любовница на пастора, какви стоки са докарали в магазина до църквата и какви в тоя, в нашия квартал… Акъл не ми давай – нямам нужда… И никога не съм имала нужда от акъл. На жената не й трябва, ние сме с вградено знание и отношение…

Ама той… Дразнеше ме. Така и не разбра – за жената целият свят е сцена, останалите са мебели. Подчертават обстановката, но тя е всичко. Не бива публиката да се заглежда по шкафа отляво и да подминава новия тоалет на главната героиня…

А той – все на авансцената. Идват му гости – почва да говори с тях, обсъждат някакви глупости, не се сеща да ме остави аз да се покажа… Да, де – негови гости, моите знаят как да се държат… А приятелите му – все невъзпитани. Питам го тоя гостенин за дъщерята на кмета – има ли ново гадже, той не знаел, почва за футболния отбор да говори… Даже не с мен, ами с останалите…

Какво като са гости на мъжа ми? Жената е центъра на къщата, олтара й. Пред него трябва да се поднасят жертви, а бита… Кой бог се интересува от нечий бит? Да си приказват, ама не пред мен. Пред мен се говори за моите неща. Или за мен…

А, сега го няма… Не, не – тук е, но го няма… Спи… Не помня – втори месец… Или трети… Почнах го след кучето - с едни приспивателни, после усилих дозата. И сега спи – докато ми потрябва публика. Тогава го поразбуждам. Очите само – да ме гледа. И със сигурност чува. Иначе си е истински мъж – мебел…

Защо да не е човешко? Кое му е жестокото?

Не, не – не опитвай да станеш. Ще паднеш… Нали ти казах – много ми харесва присъствието ти. И ето – вече ще си у нас завинаги. Сипах ти от специалния прах, да… Ръцете и краката не се движат? А защо са ми? И езикът ти скоро ще млъкне. Добра приятелка си – всеки ден и час ще си тук. Ще ти говоря, ще седиш – все едно пиеш кафе…

Няма да скучаеш – нали кучето и мъжът ми ще ти правят компания. Те имат вече опит, и ти ще свикнеш…

А сега слушай да ти разкажа какво ми изклюкариха днес на пазара…

Заповядайте в блога - коментар, вицове, карикатури, линкове към интересни четива, представяне на книга - https://genekinfoblog.wordpress.com/