Сещам се за Баба ми. Достолепна жена. Много да учиш и от нея и все да не ти стига акъл да поемеш всичко що може да ти даде.
Имаше нещо вещерско у нея. Вода преобръщаше, въглени гасеше, на някакъв език неразбираем за мене, изричаше тайнствени думи. Блага и скромна. Честна и работлива. За пример. Баба ми Рада. Та, тя един ден, докато печеше пиперки от градината и ги обръщаше с дилава в жарта на "Циганската любов", ей тъй от нищото ми рече:
- Ти, мойто момче добряк си, ала добро нали знаеш, че не стига добрите. Тоя свят тъй е строен, че да се измъчи човек за малкото щастие и да не му стига време да се наживее. Ние с дядо ти поживяхме, ала вас що чака - не е добро, не е...
Често ей така се навъртах около старците. Поемах всяка дума. Интересно ми беше. Истории от всичко в живота. Минавало ми е през ума, че и аз семейство ще имам, живот и здраве дядо, че и прадядо да стана та да разказвам на внуците, ала съдбата друго реши. Съдбата или приказките на баба дето ми рече един ден, по повод на то ...