Тичаше усърдно. Задните му части се тресяха, имаше широки и меки прасци, които не издържаха тежестта на бутовете и малките му стъпълца изглеждаха смешни в неспособността си да местят това огромно туловище така бързо, както то искаше.

     Но въпреки това той тичаше.

     – Побързай, сърце! – каза си и усили темпото.

     Едри капки пот изгряваха на челото му като венец от теменужки, после падаха върху носа и отзад, стичаха се по гърба и изстиваха някъде в памучната му блуза.

     Струваше му се, че плаче.

     – Дръж се като мъж! Не е време за рев! Сега е време да успех! Побързай, моля те!

     Говореше на себе си така насърчително и нежно, сякаш имаше нужда от наставник, който да подкрепи духа му и да го накара да даде всичко: дори и това, което не беше негово, а беше взел назаем или пък направо го беше откраднал.

     Той знаеше накъде е тръгнал. Съзнаваше, че не бива да закъснява. Човешки съдби зависеха от неговото усърдие, от бързината, с която ще облекчи състоянието на народа, на хилядите бездомни, бедни, окаяни сънародници. Стисна зъби. Замижа.

     Умората се стичаше по бузите му, той не я избърсваше със своето самочувствие, което беше наметнал на раменете, за да не го цапа, просто знаеше, че сега не е важно как изглежда, а как да стигне по-бързо при тези, които имат нужда от него.

     А те наистина го наблюдаваха. Следяха всяка негова крачка, възхищаваха се на устрема му и на способността да преодолява тежестта си, да лети към съдбата и да се газира от своя патриотизъм и човещина. Приличаше на дебел и възхитен орел, размахал своите бутове вместо крила съвсем доброволно и вдъхновено – вероятно с цел, която само той познава, от която не се страхува, но тя е толкова голяма, силна и...

     Всъщност тичаше на пътеката във фитнеса.

     Хората  го наблюдаваха съжалително, цъкаха с език и се чудеха в кой точно миг ще получи инфаркт или инсулт. Той беше дебел човек, прехвърлил отдавна средната възраст, плешив и цицорест, но горд и устремен към себе си. Вероятно тичаше към величието си, което понякога изглежда съвсем отчаяно и закономерно, особено ако животът те е прецакал и знаеш, че единственият път пред тебе е обратният.

     По едно време дойде инструкторът и каза:

     – Човече, извинявай, но ако си го решил, нека да е на друго място. Тук хората идват за здраве.

     Помогна му да слезе и му отвори вратата на изхода.