Пред мен лежи открехната стихосбирката с грижливо подбраното заглавие "Зрели небеса". Самото то събуди любопитството ми. А защо небесата следва да бъдат неречени "зрели"? Може би ви се струва прекомерно да разсъждавам над подобно заглавие, но именно тези опити за разсъждение ме отведоха до друго евентуално и тайнствено заглавие - "Крехки небеса". Но се запитах - допустимо и оправдано ли е подобно екстравагантно заглавие или би било поредната абракадабра с цел да се предизвика евентуалното любопитство на читателя. Търсейки логиката на това второ - странно заглавие, аз си припомних едно кратко стихотворение на гениалния унгарски поет Шандор Петьофи:

Летят мечтите като леки птици.
Високо над орлите те летят.

И чист и ясен е небесният им път.

Но грубата действителност тогава,

като жесток ловец се приближава

и стреля точно в крехката им плът!

Ето защо може да имаме и "Крехки небеса". Защото те са изтъкани от "крехката плът" на мечтите!

Като човек занимаващ се с наука зная, че когато трябва да оценя стойността на един научен текст е редно най-напред да отворя на последните страници - тези с цитираната литература. По тях най-лесно се разбира и декодира свършил ли е авторът нещо позитивно или не. Но при поезията няма такова нещо като научна литература. Все пак реших да спазя основния принцип и се зачетох в стихосбирката отзад напред. Попаднах на стихотворението "Прашинка сред Всемира" /26.07.2019г/. То ме плени с мащабността на темата и с нейната блестяща интерпретация. Плени ме и с апокалиптичната си встъпителна картина:

"Небето слънцето превръща

в око пламтящо на циклоп

и самотата вездесъща

към мен препуска на галоп."

Вселената се разглежда като Божий храм поругаван постоянно от низши и зли сили, където просякът се превръща по неволя в светец:

"Октави на дъжда с воал

затварят нощите с измама,

и срещам просяк почернял,

треперещ в дверите на храма,

греховен, по човешки слаб,

измолва бъдния си залък.

Злосторниците вместо хляб

в ръката му поставят камък."

И следва естественото авторово обобщение на базата на идентификацията с този просяк:

"Аз също, злостно поруган

свещица ли съм без огниво?!

Щом произлизам от Адам,

ще пазя любовта ревниво,

додето остарял съвсем

ПРАШИНКА ще съм

                     всред Всемира!"

Точно тук си припомних сентенцията: "Денят се познава от сутринта" и въодушевен продължих с прелистването на стихосбирката. Така попаднах на друг едрокалибрен стих: "Болната душа" /23.07.2019г./. Неволно асоциирах това заглавие с едно блестящо стихотворно възклицание на поетеса, която имах честта да познавам в далечното свое минало:

"Светлината е болна, приятелю!"

Нали душата е изтъкана от светлина. Значи щом тя /душата/ е болна, болна е и самата светлина!

Началните редове ярко ми демонстрираха замаха на поетичната четка в тази творба:

"Под слюдената тайна на прозореца

събличам си душата треперлива,

тъй както нежен вятърът разчиства

приоблачните дрипи на небето,

а залезните хълмове набъбват

и галят синева антисептична."

Тези редове ми навяха веднага асоциацията с приоблачния Пирински връх Каймакчал.

Само огромна душевна болка, породена от бездънно разкаяние, може да изведе нишката на изповедта толкова силно и покъртително:

..."И в страшния безволев вододел

приболват две откъснати въздишки.

Превръща се в чуплива епруветка

и вазичката с розовото цвете,

която със любов ти подарих

...

Леглото крие твойта топлина,

открадва я безропотно от мене...

И питаш в под мансардната ми стая:

- Боли ли те, тя беше осквернена?!

...

И аз потрепвам в спазъм исхемичен,

а ти ми казваш:

- Дишай надълбоко...

И в мене диша унесът кармичен,

лекарството ми - ласките - са твои!

През зиналите в тъмното врати

ти тръгваш, визитацията премина,

оставяйки в мен болната душа -

неизлечима толкова години!"

Тук отново ме споходи асоциация. Този път с едно стихотворение на нобеловия лауреат Борис Пастернак:

"Учудена топола вън виши стебло.

Забързани са шир и дом

и сякаш болни са...

а въздухът е син като вързоп с бельо

в ръката на изписал се от болница.

...Като прекъснат стих нощта мълчи -

звезда оставена без продължение

към хиляди недоумяващи очи,

дълбоки, тъмни и без изражение..."

Сякаш окрилен от идеите на инфинитезималното смятане на Гофрид Лайбниц, авторът буквално превръща "прашинката" в поетичен инструмент - в една безкрайно малка величина, даваща своя огромен принос за качествените скокове в този свят, породени от количествените натрупвания. Този новаторски свой подход той демонстрира и в стихотворението си "Прашинка от любов" /17.06.2019г./:

По склона на съдбата стръмен

задъхвам се, приижда мрак.

И в серпентини пътят тъмен

нерадостно подлага крак.

Потокът на ума клокочи;

от неуморните въпроси

пулсират мойте слепоочия.

Скала виси над пропастта

...

ронлива в своята природа

скалата ще проплаче, сива;

сълзи от камък се пропукват;

затрупан проходът ме спира.

А ехото реди по букви

превратностите на Всемира...

...След всяка днешна суета

и смога на деня суров

оставям нещо на света -

ПРАШИНКА от любов!"

Преглеждайки датите, на които са писани цитираните от мен стихотворения, разбрах, че те са били плод на поетично вулканично изригване на авторовата душа, удЪржала твърде дълго колапса причинен от дълбоката рана на живота.

Темата за безкрайно малката частица /в конкретния случай - време/ е застъпена и в "Извечната любов" /12.12.2018г./:

"Изтича времето безмилостно,

изчезва като МЪНИЧКА ЧАСТИЦА

в захвърления пясъчен часовник.

С крилата си отлитащите птици

влудяват предвечерна тишина.

Сред пазвата на ЗРЕЛИ НЕБЕСА

отива си помръкнало светило,

угасва с него всичко мило..."

Вероятно точно от тези ЗРЕЛИ НЕБЕСА произхожда заглавието на стихосбирката на моя скъп приятел - поетът Владислав Недялков. Това е втората му поетична книга след "Летен облак". Но докато първата стихосбирка следва да отнесем най-вече към интимната лирика, то мисля, че "Зрели небеса" демонстрира зрялост в т.нар. философска лирика. С тази своя втора книга Владислав прави много успешен завой към дълбочинната  поезия на философските прозрения. Това е изцяло нов етап в неговото творчество. Препоръчвам на всеки почитател на поезията да си купи тази негова книга. Тя е с твърди корици и с джобен формат, което я прави особено удобна за носене, а следователно и за четене. За мен няма съмнение, че след "Зрели небеса" Влади стъпва на ново по-високо поетично стъпало, сравнено с онова, на което той беше стъпил с "Летен облак". Следователно посоката на поетичния вектор в него е възходяща. Това е предзнаменование за нови бъдещи поетични успехи, които му желая от сърце!

Сърдечно го приветствам за безусловното творческо постижение и поздравявам също Латинка Златна, която се явява редактор и рецензент на тази книга! С моя скромен материал исках да обърна още веднъж внимание на творчеството на Влади,  а разбира се и на безкористната и постоянна подкрепа, която майчински му оказва Латинка Златна.

На добър час на "Зрели небеса", скъпи Приятелю! Бог да те закриля и да направлява перото ти, за да пишеш все така силно и за в бъдеще /а дай Боже и още по-силно!/! Амин!