29.01.2019 г., 12:19 ч.

В двадесет и първи век 

  Проза » Разкази
575 0 0
7 мин за четене

                                                      
                                       

    “Здравейте, драги зрители. Днес колегата – Виктор Панайотов ще ви разкаже любопитни истории за едно малко селце, близо до Бургас в Карановска община. То се казва Винарово и със сигурност ще ви бъде интересно да чуете с какво се е прочуло селото през годините.”
     На телевизора се появи млад и притеснен репортер, който продължи след думите на Александър Кадиев. “Здравейте, уважаеми зрители на БТВ, а-а-а... Намирам се в красивото българско селце Винарово а-а-а, което отстои на около петнадесет километра от Караново. А-а-а преди петдесет години селото е наброявало около три хиляди души. След демократичните промени голяма част от неговите жители се преместили да живеят в Караново, Бургас, Сливен, Ямбол, а-а-а... дори и в чужбина. А-а-а тук се разказва интересна случка за двойка щъркели, които са имали гнездо в центъра до кметството. А-а-а, по-късно щъркелите починали, но бившият кмет бай Станчо ще каже нещо повече за тях.” Човекът взе микрофона в ръка, прокашля се и започна: “Аз съм бай Станчо и съм управлявал селото десет мандата. Без да се хваля, но съм най-дълго заемалия този пост - кмет в България. А за щъркелите ще допълня. Те бяха нашата гордост, след мен разбира се. Може да се каже, че с тях сме били връстници. Поне така съм чувал от баща ми. Преди няколко години почина единият, а след това другият се самоуби като се спусна от високото и падна на земята. По-миналата година пък се прочухме в цяла България, а някои казват, че и по света с Анифето, която изтегли с нейната “алтън карта” близо петдесет хиляди лева за няколко месеца, но всичко това беше разкрито от мен. Миналата година на изборите спечели моят син – Велико Станчев. До момента се справя много добре. Спечелихме европроект за подобряване на спортната инфраструктура в селото. Направиха стадион, малка зала за фитнес и станахме отново най-първото село в общината. По нас ще се равняват всички други. Сега предстои провеждане тук в нашето село на първите в света Международни пенсионерски игри.”
      Репортерът най-после взе микрофона от бай Станчо, че той както беше подкарал можеше да говори като Фидел Кастро още поне една седмица.” Ще продължим  след рекламите от студиото “– обяви Александър Кадиев и аз се замислих. Стана ми хем мъчно, хем гордо, че в тази далечна и студена страна на Албиона отново чувам за родното село. Само, че този пъпчив репортер трябваше да остави бай Станчо да продължи разказа, защото тази история заслужава да бъде изслушана.
     Нашият кмет реши да не се кандидатира на последните избори, но подкрепи своя син и беше повече от ясно, че кандидатурата на Велико Станчев е печеливша. Може и да не ви се вярва, но бащата не членуваше в никакви партии. Хората не се притесняваха от това, защото избираха не  политик, а някой, който да върши работа. Той беше човек разтропан и мъдър. За разлика от Велико, който приличаше на баща си само по тропането. Толкова силно тупуркаше, че управляващите от политическа партия ТУРА решиха да го подкрепят. Но като няма нещо по-добро, хората са склонни и на компропис. 
    След една седмица новият кмет отиде да се посъветва с баща си.
-    Тате, мисля една работа. Искам да ми кажеш твоето мнение.
-    Кажи бе, Велико! Щом е за съвет, ще гледам да бъде мъдър, че да не се посрамиш.
-    Абе, тате, искам да привлечем инвестиции в нашето село, че отново да сме сред първите села, за които всички ще говорят.
-    Е, то инвестициите са хубаво нещо, ама трябва добре да се помисли. Кой ще ги дава и какво ще иска след това?
-    Ще ги даде Европа, а след това нищо няма да иска. Усвоим ли парите и щом всичко е според процедурите и законно, няма никакакъв проблем.
-    Парите може да са европейски, но ТУРА ще ги даде. А какво ще се прави с тези пари? – бай Станчо почесваше мустака с показалец, докато обмисляше вероятните възможности.
-    Ще направим стадион за чудо и приказ, а към него зала за физически тренировки.
-    Стадион ли? – старецът се изненада и повиши малко тона.
-    Да, тате. И не само това. Моята политическа партия ТУРА са готови да изготвят проекта, но имат условие. Хората в селото да са убедени, че инвестицията е добра и да нямат възражения – нито един!
-    Е, Велико, аз може да помогна в агитациите. Все още думата ми в селото тежи. Ала къде е уловката?
     На другия ден Велико събра цялото село в читалището и ги запозна със своята стратегия за издигане на Винарово до нови висоти.
-    Скъпи съселяни, знаете че аз приех този пост от баща си, не заради болни амбиции, а защото искам нашето село да изглежда продължи да се развива и не на последно място да сме първенците на общината и през двадесет и първи век. Ще привлечем европейски средства за построяване на стадион и малка зала за физически тренировки.
-    Ами то хубаво, кмете, ма кой ще играе на тоз стадион? – кака Дора магазинерката не се стърпя и попита, като най-веща от всички по финансовите въпроси.
-    Идеята ми е да направим във Винарово Международни пенсионерски игри, които да преминат в рамките на една седмица и да  включват състезания по основни дисциплини – бягане, скачане, вдигане на тежести, хвърляне на гюле и футбол на малки вратички. Освен това имам обещание от ръководството на ТУРА, че ще асфалтират Винарово и в центъра на селото ще направят една модерна и красива обществена тоалетна.
-    А, къде ще се хранят гостите? – попита бившата готвачка леля Пена.
-    И за това съм помислил. Ще се ремонтира училищният стол. А ти, лельо Пено ще готвиш на нашите гости.
-    Господин кмете, всичко това звучи много добре, но какво ще правим след това с тези съоръжения?
-    Помислил съм даскале. Ще предложим на спортни клубове да провеждат тренировки на нашия стадион. Може да ни включат в републиканския календар по лека атлетика, ама и нищо да не стане, ще има поне къде нашите внуци да играят като дойдат през ваканцията. 
    Щом се намесиха и внуците в кампанията, въпросът беше предрешен. За тези мили създания, не стадион, ами ако трябва и ракета щяха да направят винарци, която да ги отведе чак до Луната. Гласуваха всички „за“ и Винарово по всяка вероятност щеше да влезе в двадесет и първи век като едно модерно европейско селище.
    Както рече кметът, така стана. За има-няма една година асфалтираха всички улици в селото, построиха чешма и тоалетна с фотоклетки в центъра, направиха стадион и зала за фитнес. Свързаха се с няколко пенсионерски съюза от Румъния, Турция, Гърция, Сърбия, Македония, Унгария и Полша, които трябваше да сформират отборите и на първи юни във Винарово бяха открити първите в света Международни пенсионерски игри. За събитието бяха поканени видни гости – политици, общественици и спортисти.
    На откриването говори господин Хубен Хубенов – министър на спорта, който наред с големите успехи на ТУРА не пропусна да отбележи, че по европроекта са привлечени близо петдесет милиона лева.
    По-късно, по време на официалната вечеря, Велико Станчев като остана насаме с министъра попита:
-    Господин Хубенов, да няма някаква грешка? Ние знаехме за двадесет и пет милиона лева.
-    А-а-а, Станчев, грешка няма. Двадесет и пет за вас и двадесет и пет за нас. Така стават тези работи – финансова еквилибристика. Намериха се пари и от бюджета за асфалта. Ако няма стимулиране кой ще се занимава с това затънтено село, че да го праща и в двадесет и първия век.
     Игрите минаха на ниво. Рекорди не се поставиха, може би само по бързо изпразване на казана на леля Пена. Ама там освен състезатели и треньори, дейно участие взеха няколко политици и цялата рода на Анифето. Тях кметът ги беше включил като доброволци по игрите. Та яденето беше рекордно, защото после се отчете, че с тези пари е можело да се храни един полк в продължение на няколко месеца.
      Всички нови придобивки на Винарово с гордост очакваха своите ползватели. За съжаление никой не поиска да се възползва от тях. Попитаха футболният отбор в Караново, но те отговориха, че не си струва да бъхтят тридесет километра за нещо, което го има в Караново. Внуците вместо да ритат топка, предпочитаха да играят на компютърната игра - FIFA 19. Накрая кметът реши да сформира детски футболен отбор, но за целта Анифето трябваше да роди още едно дете. Само, че тя категорично отказа.
-    Ако бяхте ми оставили, банкотната карта, не едно, а още  един отбор щях да родя. Ама сега не мога. Имам да връщам още десет години на банката.
     В крайна сметка всичко запустя. Почнаха да пускат селският добитък там да пасе. А тоалетната се наложи да заключат, защото циганите намериха начин да лъжат фотоклетките и да източват верото за миене. Същата съдба последва и залата за фитнес. Само през ваканциите синът на кмета тренираше нещо там. Пита ли го някой какво прави, все казваше:
-    Здрав дух, в здраво тяло! 
Ама имаше наистина здраво тяло и като минеше през центъра всички внучки се заглеждаха след него, за ужас на своите баби.
    Така станахме известни в България с нашите пенсионерски игри. Някой подхвърли идея да организираме олимпийски пенсионерски игри, ама идеята не срещна подкрепа от никъде. Влязохме в Европейския съюз като едно от най-модерните села в страната.
Добре дошло, Винарово в Европейския съюз! Добре дошло, Винарово в двадесет и първи век!


   
      
 

© Светлан Тонев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??