В една августовска нощ 2
Произведение от няколко части към първа част
А опълченците, много от тях довчера, абсолютно непознати хора, събрани по волята на съдбата,
или на самия Господ Бог, им беше пределно ясно, че вече няма никакво значение, дали ще
оцелеят. Най-важното бе, да спрат пред прохода турците, да не минат тоя връх.
Иначе всичко свършваше!
И тогава стана хекатомбата. Това вече не беше война. Не беше битка!
Жътва беше. Августовска. Кървава. Телата на убитите и ранените падаха като снопи или поединично.
Нямаше патрони, снаряди. Зъбите гризеха гърла..ръцете стискаха до откат..труповете на мъртвите
другари летяха срещу напиращия аскер, сякаш и в смъртта си да помогнат на изнемогващите
защитници.
На измъчения, нагрят от слънцето връх, се бяха отворили портите на ада. Сив дим, миризма на
барут и сяра, отчаяни викове, гърмежи, стонове, проклятия и молби към Бог на различни езици.
Солената миризма на кръвта, която щедро се плискаше по камъни, скали и трева..
Всички тия звуци и гледки се сливаха в едно ужасяващо платно. В една отвратителна и
същевременно величава картина на човешкото безумие, жестокост, величие и храброст.
Кольо Живака сечеше и удряше, изпаднал в безпамет. Като безумец, каквито сега се бяха превърнали
всички човеци там. Не усещаше умората, слънчевия пек, жаждата.
Пред очите му беше лицето на Стоянчо. Светло, като на ангел, като невинно дете.
Това лице бе озарено от една неземна любов.
И тая любов към родната земя, сякаш беше заразила всички опълченци.
Беше ги направила великани.
Безсмъртни защитници на Родината..
,, Йощ миг, ще падне заветния хълм.
Тогава Радецки пристигна със гръм!"
Отминаха няколко дни откакто отбраната на прохода бе решително спасена.
Сюлейман паша изтегли авангарда на армията си и отпраши към Ески Заара.
До една отрупана с камъни могила, с побит на нея, набързо скован кръст,
беше застанал Кольо Живака.
В едната ръка стискаше калпака и пушката си. С другата се прекръсти бавно.
После падна на колене и целуна дървения кръст.
- Прощавай Стоянчо!Не можах да те опазя момче..
Но ти обещавам, че нашето либе, България, няма да е повече поробена!
После несръчно, по мъжки избърса сълзите си. Стана и преметна пушката
през рамо. И бързо заслиза по пътеката надолу.
..Не помним своите герои.
Не помним бранните поля.
България е днес без бой превзета.
И няма своя воля тя ..
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Живко Делчев Всички права запазени
