А опълченците, много от тях довчера, абсолютно непознати хора, събрани по волята на съдбата,
или на самия Господ Бог, им беше пределно ясно, че вече няма никакво значение, дали ще
оцелеят. Най-важното бе, да спрат пред прохода турците, да не минат тоя връх.
Иначе всичко свършваше!
И тогава стана хекатомбата. Това вече не беше война. Не беше битка!
Жътва беше. Августовска. Кървава. Телата на убитите и ранените падаха като снопи или поединично.
Нямаше патрони, снаряди. Зъбите гризеха гърла..ръцете стискаха до откат..труповете на мъртвите
другари летяха срещу напиращия аскер, сякаш и в смъртта си да помогнат на изнемогващите
защитници.
На измъчения, нагрят от слънцето връх, се бяха отворили портите на ада. Сив дим, миризма на
барут и сяра, отчаяни викове, гърмежи, стонове, проклятия и молби към Бог на различни езици.
Солената миризма на кръвта, която щедро се плискаше по камъни, скали и трева.. ...