1.03.2008 г., 11:10 ч.
В какво ме превръщаш, негоднико!?
2 мин за четене
Жените вечно са в депресия...
Поглеждат се в огледалото и хоп! Депресийка...
Поглеждат в портфейла на мъжа си и... Пак депресия.
Поглеждат съпруга или приятеля, с който живеят вече пета година и айдеееееееееее... В тресавището на черните мисли.
Мога да напиша трактат върху депресията, защото съм жена. А какво ли хвърля жените в лапите на това неприятно изживяване?:
- пари
- мъж
- килограми
Смешното е, не (ще използвам по-сложна дума, за да докажа колко съм интелигентна), та парадоксалното е, че причините за дамските импресии са отново тези три колосални думи.
Но да надникнем в живота на една жена...
В утрото на своето съществуване, тя е магнетична. Лолита, която сплела плитки подръпва срамежливо мрежести чорапи и гледа, налапала розова близалка, право в сивите очи на големия, лош вълк. Наивността и е трогателна. Вярва, че ръмженето, което чува да издава неговото гърло, всъщност е грохотът от вълните на разпененото море, където по време на летните отпуски ще я отведе. Вярва във факта, че щом той пие марково уиски, със сигурност дълбочината на неговия портфейл ще може да си позволи разхода по така мечтаните маркови дрешки. Вярва, че под капака на колата му абсолютно доказано, живеят поне триста расови жребци. С готовност захвърля учебника по математематика (за ужас на своите родители), за да се качи на кораба на семейния живот, за едно слънчево, безоблачно и щастливо пътуване...
По пладне някъде се осъзнава, че ролките и боята за коса покриват закачливите и кичури. Че пеньоарът с мазни петна не покрива вече кръшна снага... Обградена е от пищящи чудовища, които се опитват да се докопат до топлата и гръд и да смучат... Да смучат душата и. Надеждата все още я крепи. Че пластичен хирург със златни ръце, ще върне задника и в онези дни, когато го наричаха "фантастичен". Ех, мечта! Прелестната лолита сега е в ново амплоа. На потомствена руска колхозничка. Сърцето и прилича на матрьошка. Отваряш и вадиш, вадиш и отваряш, все повече и повече разочарования.
В следобеда я среща отново любовта. Тя мъдра е и вече по-дипломатична. Съзира я в очите на мъж-мечта, на средна възраст. Лолита от утрото събужда се за нов живот с наивната си красота. Обува отново мрежести чорапи и късата, плисирана пола. Децата и вече са пораснали и тя се хвърля през глава, за да хване последния влак на любовта. И още една кукла-матрьошка е прибавена в колекцията... Този на средната възраст се оказва маскиран самият лош вълк от младостта. Зрялата, здраво депресирана жена става, за да му изглади гащите в шест сутринта. Очаква с нетърпение да се прибере след работа със заплатата... Сервира мълниеносно шопска салата и изстудена ракията пред телевизора и се пита дали ще я люби? Да, той ще се люби, ще целува безстрастно пластовете от кифли и торти, натрупани и кумулирани прилежно по време на последната жестока депресия. На сутринта, без да я отбележи дори, ще се качи в стария, одрънкан и изгнил автомобил, за да отиде на работа. Ще мине по околовръстното, за да си закупи на промоционална цена парче свежа, изгладняла плът...
А когато денят си заминава. Когато залезът очите ти изгаря. Когато слънцето гори най-жарко без да го усетиш. Тя, депресираната, ще се пита, защо от този свят си заминава, без на практика да е живяла...
Поглеждат се в огледалото и хоп! Депресийка...
Поглеждат в портфейла на мъжа си и... Пак депресия.
Поглеждат съпруга или приятеля, с който живеят вече пета година и айдеееееееееее... В тресавището на черните мисли.
Мога да напиша трактат върху депресията, защото съм жена. А какво ли хвърля жените в лапите на това неприятно изживяване?:
- пари
- мъж
- килограми
Смешното е, не (ще използвам по-сложна дума, за да докажа колко съм интелигентна), та парадоксалното е, че причините за дамските импресии са отново тези три колосални думи.
Но да надникнем в живота на една жена...
В утрото на своето съществуване, тя е магнетична. Лолита, която сплела плитки подръпва срамежливо мрежести чорапи и гледа, налапала розова близалка, право в сивите очи на големия, лош вълк. Наивността и е трогателна. Вярва, че ръмженето, което чува да издава неговото гърло, всъщност е грохотът от вълните на разпененото море, където по време на летните отпуски ще я отведе. Вярва във факта, че щом той пие марково уиски, със сигурност дълбочината на неговия портфейл ще може да си позволи разхода по така мечтаните маркови дрешки. Вярва, че под капака на колата му абсолютно доказано, живеят поне триста расови жребци. С готовност захвърля учебника по математематика (за ужас на своите родители), за да се качи на кораба на семейния живот, за едно слънчево, безоблачно и щастливо пътуване...
По пладне някъде се осъзнава, че ролките и боята за коса покриват закачливите и кичури. Че пеньоарът с мазни петна не покрива вече кръшна снага... Обградена е от пищящи чудовища, които се опитват да се докопат до топлата и гръд и да смучат... Да смучат душата и. Надеждата все още я крепи. Че пластичен хирург със златни ръце, ще върне задника и в онези дни, когато го наричаха "фантастичен". Ех, мечта! Прелестната лолита сега е в ново амплоа. На потомствена руска колхозничка. Сърцето и прилича на матрьошка. Отваряш и вадиш, вадиш и отваряш, все повече и повече разочарования.
В следобеда я среща отново любовта. Тя мъдра е и вече по-дипломатична. Съзира я в очите на мъж-мечта, на средна възраст. Лолита от утрото събужда се за нов живот с наивната си красота. Обува отново мрежести чорапи и късата, плисирана пола. Децата и вече са пораснали и тя се хвърля през глава, за да хване последния влак на любовта. И още една кукла-матрьошка е прибавена в колекцията... Този на средната възраст се оказва маскиран самият лош вълк от младостта. Зрялата, здраво депресирана жена става, за да му изглади гащите в шест сутринта. Очаква с нетърпение да се прибере след работа със заплатата... Сервира мълниеносно шопска салата и изстудена ракията пред телевизора и се пита дали ще я люби? Да, той ще се люби, ще целува безстрастно пластовете от кифли и торти, натрупани и кумулирани прилежно по време на последната жестока депресия. На сутринта, без да я отбележи дори, ще се качи в стария, одрънкан и изгнил автомобил, за да отиде на работа. Ще мине по околовръстното, за да си закупи на промоционална цена парче свежа, изгладняла плът...
А когато денят си заминава. Когато залезът очите ти изгаря. Когато слънцето гори най-жарко без да го усетиш. Тя, депресираната, ще се пита, защо от този свят си заминава, без на практика да е живяла...
© Деси Мандраджиева Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Браво за дисекцията!
-
Препокрива голяма част от моите наблюдения,отново истината се посреща смело - от упор - поздрави за което.
-
Благодаря, за откровението. Благодаря и за подкрепата. Всеки има право на възприемане свое на света, аз го виждам така. А е "негодник" поради факта, че е първопричина. Та нима не стават черни всеки път, когато решат да възприемат света през призмата, която ние жените не виждаме ?
-
Обичам да чета неща, над които да мисля. Вместо сладникаво съчинени "розови" историйки. За което искам да изкажа своите поздравления за този разказ. Въпреки, че не разбирам защо "негоднико"? Всичко не е ли резултат на очакване за среща с измислен принц, осигуряващ безгрижен живот?
Този разказ определено е за истинските неща в живота. -
Хареса ми,Деси!Поздрав и ЧБМ!
-
Ами да, това е в общи линии с не много изключения. Защо не опиташ да напишеш и "неговата" метаморфоза? От Аполон до чичката, който плаща за млада плът, "прилепен" към депресираната си съпруга. Изборът е между двете ситуации - или да си прилепен, или да си самотен. И в двата случая си яко "потопен в живота". Харесвам, когато някой има иронично отношение към живота. Браво!
-
Ами, ако трябва да съм честна, прочетох коментара втори път и "светнах" Но... Безумно мразя някой да сравнява писането ми с някой или с нещо, защото аз никога не съм и се надявам никога няма да плагиатствам.
Относно втория ти коментар ще бъда длъжна да призная, че да описала съм именно тези жени, неразбраните, красивите, невиновните, не много мислеите, за които слънцето е виновно , че изгрява. А проптотипите са приятели на нашите... -
Ох, ама как мразя някой да пише коментари, без да е дочел нещо Това, че пиша чиклит не означава, че гледам сериали. Намерила съм начина да изразя себе си и позицията. Апропо ако дочетеш до края, може и да вденеш концепцията
поздрави, да си комуникираме с усмивка, а?
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Поздрав!