В ПАРКА

Искаше да излезе на разходка в парка със съпругата си, но тя му отказа.

- Ще сготвя яхния с пиле – любимото ти. Трябва ми време. Ти върви.

Боже, рече си, обожавам пилешка яхния. Златна е жена ми, цена няма. Ще й позволя да ме поглези, а после ще спя до нея за благодарност. Така ще разбере, че я обичам.

Обу зимните обувки, нали беше още началото на март, наметна якето, шала и – ето го навън. Времето едно такова, никакво, нито е зима, нито е пролет. Снегът се появяваше само тук и там, на преспи, земята приличаше на полегнала зебра, но кой знае защо това му хареса. Просто беше в добро настроение. Представяше си още отсега как ще направи една чудесна разходка, как ще се поумори, ще сподели със себе си ценни мисли, а после ще се прибере вкъщи и от входа ще го лъхне миризмата... Потърпи, сърце!

Един дебелогъз спортист го задмина, като да беше спрял, и отпраши бегом по пътечката. „Глейдай го тоя - каза си, - за нищо не става! Не стига че дебел, не стига че целият се тресе, ами и клин облякъл, та да му се виждат срамотиите... Не ги разбирам тия работи.”

Отмина двайсетина метра и его че пред него се разкри огромен транспарант,  върху който беше изписано нещо важно, защото се бяха събрали около петдесетина люде, повечето в клинове или анцузи, всички подкачащи, весели и очакващи. „Още луди. Днес са ги докарали отнякъде да дишат въздух. И за какво ли се канят да препускат? Ако е за здраве, не са познали. Здравето не е заек да избяга. Защо ще го гонят? Глупави същества. Но ако се замислиш, и те имат право на живот. Сигурно има причина да бягат от нещо...”

Тъкмо щеше да оформи една хубава мисъл, която после да да запише вкъщи в лексикона си, когато оня с клина пак изскочи току пред него, този път напъхал в ушите си някакви високоговорители, от които въздухът просто се разкъсваше: кънтеше някакъв див рок, към клина си дебелогъзият беше прикрепил странно устройство за свирене, а с кабели го бе свързал със слуха си.

„Тоя ще ме тормози през цялото време. Пръхти като кон, като прасе се тресе и така изглежда, но го разбирам. Има много да тича, докато избяга от себе си.”

Реши да се премести в по-крайните пътечки на парка, където не бе така оживено. В това време гръмна пистолет и младежи, хора на негова възраст и по-стари дори хукнаха да тичат нанякъде. Поспря, загледа ги и като се поотдалечиха малко, без да знае защо, и той се затича. „Ако бях по-млад, щяхте да видите вие...”

Той беше най-дебелото момче в класа. Когато ритаха футбол, все го слагаха на вратата да пази. Справяше се добре, защото бе трудно да му вкарат гол: той изпълваше цялата врата. Ако разпереше ръце, нападателят нямаше никакъв шанс.

Цопна в една локва, намокри панталона си и спря да тича. „Абе какво ги следвам тия, лудите. Я да си вървя по пътя.”

Една красива жена се разхождаше с нещо като човек, представляващ вероятно неин приятел или съпруг, и мяташе усърдно клони напред, за да може кучето, което ги беше извело навън, да догони клоните и да ги върне. „В парка трябва да е забранено за кучета, каза си, а и тази е излязла навън с два песа – единият се е маскирал като човек.” Точно си помисли това, когато един клон го уцели по челото, той се олюля и падна в пряспа, грижливо оформена край пътя от снегорин. Заби лявото коляно на асфалта, а другото благоприятно потъна в пряспата. Заболя го. Опита се да стане, но вместо това се отърколи.  Левият му крак съвсем изтръпна, той лежеше безпомощно, чу как красавицата се отдалечаваше и се смееше тъй сърдечно, както могат да се смеят само безсърдечни хора.

„Днеска не ми е ден, това е.” Изправи се с усилие и закуца в посока съм спирката на тролея, където щеше да се качи и да си ходи вкъщи. „Добре, че поне кучето не ме ухапа. По дяволите, няма ли за тези хора други места да разхождат зверовете си!” Пред него по пътя се появи нещо като снежна топка, той замахна със здравия си десен крак да я ритне, за да успокои нерва си, но тя се оказа здраво прилепена към асфалта, чу как стъпалото на обувката му се отпра; топката остана на мястото си, защото не намери причина да се премести. „Това беше нарочно! Няма как всички злини да ми се струпат само за един час.”

След пет минути левият му крак се пораздвижи, капачката на коляното го болеше, той още куцаше, но за сметка на това дясната му обувка плякаше в мокрото като джапанка.

Един човек влезе в химическата тоалетна, вече беше в края на парка, виждаше как се изплъзва от злата съдба, решила така да опропасти този негов ден. „Гледай ти – още един ненормален. Излязъл в парка, за да ходи на тоалетна. И то точно тук, където хората се излезли на чист въздух.” Джапанката му нагази в нещо. „Дано да е просто кал, тази миризма трябва да е от тоалетната.” Дори не пожела да погледне.

Забърза се, защото видя отдалече, че тролеят наближава. Не му се висеше на спирката. Искаше час по-бързо да се прибере вкъщи, да го лъхне миризмата на пилешка яхния, жена му жив да го оплаче от сполетелите го беди, а той жално да похапне и после да поспи. Накуцвайки, качи се в последния момент и видя, че възрастна жена се кани да седне на едно свободно място, избута я и се настани преди нея. „Ако ме попита защо се блъскам, ще й кажа, че имам спортна травма.”

Жената нищо не го попита. „Как ужасно мирише този човек”, каза си тя, без да знае, че дясната му обувка е настъпила нещо, и се отдалечи.