15.05.2008 г., 16:24 ч.

В паяжина от мисли 

  Проза » Други
1027 1 2

В един-единствен миг, покриващ призмата на хиляди събития; застинали във черна самота; завинаги отрекли смисъла и собствената си съдба - разтичаща се... бавно като смърт, кротко полегнала върху ритмичното примигване на живото-поддържаща система... Онези бавни керемидени събития, които помним за цял живот, които ни променят завинаги... разпръскват се от любовта ни Към... някого, нещо, дните, в които всъщност не сме себе си, а сме смехотворна смесица от спомените на някой друг за нас самите. Загръщаме се със завивка от съшити едно за друго есенни листа; поливаме ги с капчици кристална роса, които се чупят в нас; превръщат се в прашинки; носени от вятъра към Нищото; чувствата ни... ледено покрити от представа за настъпващата зима; никога не ще забравим времето, когато себе си обичахме; с хищнически погледи, които впивахме един в друг... и го знаехме и го разбирахме и най-вече го отричахме; и го изгубихме като недорисувана картина, пропита с акварелни чувства и тъга... защото знаехме какво ни струваше; защото нямахме какво да губим; защото пеехме, обичахме, проклинахме; защото вярвахме, че сме единствени... туп-туп-туп; някой силно потропва по външната страна на съзнанието ми... време е да се разплета.

© Светослав Николов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??