20.08.2007 г., 15:38 ч.

В сянката на войната ( опит за роман ) 

  Проза
1144 0 6
17 мин за четене

I

      Денят беше мрачен, снежен и студен... може би защото беше четиринадесети февруари, може би защото Лора се чувстваше по-сама от всякога... В училище вторият срок започна, изпитите наближаваха, но сякаш желанието за учене днес беше заместено от натрапчивото усещане на меланхолия. Беше междучасието преди физика, предметът, който Лора ненавиждаше заради сложните формули, които така и не можа да запомни. А и тази година заместниците се редяха на опашка, всеки идваше със своите изисквания, без да се интересува колко труден беше материала. Днес, обаче, никой не знаеше кой ще замества и всички тайно се надяваха на свободен час... Лора и най-добрата й приятелка стояха в коридора, слушайки музика. Всъщност тя стоеше извън стаята, защото не понасяше караниците на съучениците си.
Лора беше високо, слабо момиче, с рижава коса, която често момчетата наричаха „руса”, но това не й правеше впечатление. Очите й бяха вечно замислени, сякаш загледани в миналото, а цветът им трудно можеше да бъде определен – преливаше от кафяв през жълт до зеленикав. Макар с леко отвлечен поглед, нейните очи пленяваха много сърца. Това, обаче, не правеше впечатление на Лора, защото тя беше влюбена само в един човек. Истината е, че погледът й винаги търсеше него през прозореца със сляпата надежда, че той ще се върне от Ирак, ще я намери и отведе от този мрачен и студен малък град. Преди около две години той я беше накарал да изпита най-силните чувства на света, но реши, че иска да бъде войник и замина на служба в Кербалла. Тя често плачеше ту от радост, сещайки се за общите им спомени, ту от мъка по реалността, но най-често, защото осъзнаваше колко невъзможна е тази любов. Въпреки това наивното й детско съзнание се бореше непрестанно с реалността. Днес, на деня на влюбените, Лора имаше двоен повод да се сеща за него... и това я измъчваше много.
        Изведнъж един от съучениците й извика „ Свободееен!!!”! Лора се сепна, когато няколко човека я настъпиха в стремежа си да излетят възможно най-скоро от класната стая. Въпреки крайно заразителната радост на съучениците й, тя нямаше никакво намерение да тръгва никъде... След около минута някой я задърпа оживено... беше Мария , нейната най-добра приятелка. Лора махна слушалките от ушите си и каза:
- Какво става?
- Хайде да отидем на кафе с другите!
- Не, не. Аз ще остана тук. Днес не съм в настроение, но ти отиди.
- Ама... и другите искат да дойдеш. Хайде, ще е интересно...ще си разказваме вицове, ще обсъждаме учителите... нали знаеш... - Една тънка иронична усмивка се прокрадна по лицето на Мари и Лора за първи път днес се разсмя от сърце.
- Добре, тогава отиваме! И без това от чакане ще ми се изгледат очите!
Последва бурен смях и двете момичета се насочиха към близкото кафене „Енигма”. Всъщност, честото посещение на ученици от гимназията го беше направило доста популярно из тийн - средите, не че беше нещо специално. За това пък барманите бяха „сладки”, според повечето разбирания. Лора и Мари ( както обичаше да й казва Лора) бързо намериха класа си с поглед и седнаха при останалите. Половин час те наистина се смяха и забавляваха, но бързо стана време за следващия час. Всички вкупом се насочиха към училище за географията... В цялата суматоха, обаче, никой не беше забелязал, че един човек упорито стоеше на отсрещния тротоар, със свити юмруци и очи, способни да убиват с поглед. Прикрил лицето си под шапка, той следеше всяко движение на Лора...



II

      Днес Кербалла беше спокоен, нещо твърде необичайно за последните месеци. Сериите бомбени атентати бяха вдигнали на крак всички военни, а липсата на информация от къде може да бъдат нападнати базите допълнително нажежаваше атмосферата. В българската база често се събираха американци и българи, не само за поредните обучения, но и вечер, когато всички си почиваха, играеха карти, разказваха истории и танцуваха. Днес, обаче всичко наоколо беше подозрително тихо. Някои от американците предната вечер бяха разказвали истории от службата им в Косово, когато подобна тишина не е вещаела нищо добро и често резултата на следващия ден бил потресаващ – много убити и стотици ранени. Вечерта настана бързо, а с неусетното идване на тъмнината, дойде и някакъв необоснован страх в сърцата, толкова неочакван, колкото и силен. Никой, обаче, не си призна. Всички мълчаха, дори играта на карти не беше съпроводена от обичайните викове. Един човек се изправи, взе кутия с цигари и излезе отвън. Този мъж беше около 25 годишен, висок близо метър и деветдесет, със светло кестенява коса и кафяви очи. Казваше се Калоян. Точно преди две години той беше решил да дойде тук, за да изпробва силите си. Отначало всичко беше под контрол, но след една година той реши да се върне в България, защото нещо започваше да го задушава всяка вечер. Това нещо беше споменът за едно момиче. Но няколко дена преди тръгването му се оказа, че имало проблеми с паспорта му и от консулството не му разрешиха да замине, докато не разрешели тези „проблеми”. Всъщност Калоян много добре знаеше, че не документите са проблема, а фактът , че беше един от най – добрите в българската база и висшестоящите желаеха той да остане да обучава другите. Но той не искаше, поне не сега, когато сърцето му беше далеч от това пусто място. Мъжът запали цигара и по навик се ослуша за гърмежи. Не чу нищо и това го накара отново да се замисли какво ли ще стане утре... Унесен в мислите си, те бързо се пренесоха от обученията през убитите хора, които беше виждал до приятните спомени от миналото в България. В тях той видя малко смешното му и случайно запознанство с Лора, лудещините, които често правеха заедно, спомни си влюбения й поглед и уплахата ,която беше усетил, когато я погледна и й каза, че заминава за Ирак. Той знаеше, че по този начин й причинява голяма болка, но нямаше сили да обича повече след последното му разочарование с бившата му приятелка, която го беше зарязала пред олтара... За това избяга.. .но скоро след заминаването си той осъзна, че Лора му липсва много. Така, притиснат от обстоятелствата, Калоян нито можеше да се върне в България, нито знаеше какво става със Лора. Знаеше само едно – че иска да се махне от Кербалла възможно най-скоро. След два дена имаше среща с високопоставени делегати, които, според един от американците, щяха да му помогнат да се махне от тук, но той не смееше да се надява. Беше пробвал толкова много неща, но нищо не помагаше. Веднъж почти стигна до съд, след като беше заплашил с оръжие генерала си.. .но му се размина.
Неусетно бяха минали два часа в размисъл, повечето военни вече се унасяха в сън. Петата цигара на Калоян догаряше в ръката му, когато изведнъж се чу гърмеж, отначало далечен, но Коко усещаше със всичките си сетива как гърмежите се приближаваха към базата. За секунди той осъзна, че това е нападение, вражески огън. Хвърли цигарата, връхлетя в общото помещение и завика:
- Нападат базата! Ставайте!... Нападат ни!
- Какво по...? – прошепна в просъница някой...
Настана шум и всички се завтекоха към оръжията си. Коко беше вече готов, с пушка в ръка, причакващ първото камикадзе. Скоро то се появи, завика истерично на арабски, тичайки право към оградата. Коко стреля и безпогрешно улучи. Последваха още няколко изстрела и изведнъж тишината беше заменена от невъзможен шум, изпълнен с викове, гърмежи и глухи тупвания на трупове... от двете страни.

III

       Лора се беше прибрала отдавна от училище, възнамерявайки да си сложи лек грим и да излезе с приятелите си на бира, за да отпразнува поне Трифон Зарезан. Вкъщи нямаше никого, само рошавото й малко кученце Колънъл, което се хвърли да я ближе щастливо, че вече не е само. Момичето хапна набързо, подчерта красивите си големи очи с молив и сенки, сложи си гланц за устни, а китките си напръска с любимия си „Парфюм за брюнетки”, по който всеки можеше да я познае от метри. Тя обожаваше този аромат, а и той беше станал характерен за нея с лекотата на уханието си, смесица от аромати на цветя и плодове. Срещата й беше след пет минути, така че тя набързо излъска ботушите си, облече палтото си и се упъти към близката пицария, където се бяха уговорили да се чакат. Влизайки в заведението, една позната физиономия накара Лора да се зачерви и да я заболи главата. Преди няколко месеца тя беше направила ужасната грешка да тръгне с Алекс, момче на 22 години, което се оказа много голям комплексар. Той я караше да се чувства зле, подарявайки и постоянно скъпи подаръци и очаквайки нещо в замяна. Веднага щом Лора разбра що за човек е, тя скъса с него, но егото му не понесе тази „обида” и от този ден насетне той по всякакъв начин се опитваше да й отмъсти... за сега неуспешно. Въпреки това погледът му будеше в Лора необоснован страх и отвращение. Напоследък всичко й напомняше за него. Приятелите й разказваха как в университета (някои от тях учеха в градския университет, а Лора всъщност беше най–малката от компанията, на почти 18 години) той ги гледал презрително и ги подминавал с високо вдигната глава. Лора отиде при приятелите си и след една бира и много разговори, тя забрави за предишните си терзания. Скоро и бившият й приятел си тръгна и тя дълго се смя на вицовете, които приятелите й набързо скалъпиха по негов адрес.
За секунди, обаче, всичко се промени - лоши мисли почнаха да се редят в главата на момичето, изведнъж то пребледня и всичко почерня. Не виждаше никого, не чуваше нищо, само някакво силно чувство, че нещо не е наред беше сковало цялото й тяло. Не помнеше къде е, нито какво става наоколо...следващото нещо, което усети, беше, че някой я пръскаше със студена вода по лицето и когато отвори очи, забеляза, че лежи на пода, а приятелите й я бяха наобиколили и я гледаха уплашено. Смътно чу сирените на линейка, но всичко пак се отдалечи и почерня...

IV

           Алекс стоеше отвън и наблюдаваше всичко, което се случваше безизразно. Той винаги беше безизразен, човек не можеше да прочете никога по лицето му емоция. Може би, защото единствената му страст бяха компютрите...единствената до сега. От няколко месеца насам той имаше нова цел в живота, да нарани едно момиче така, както то беше наранило него. И беше на път да успее... Беше си направил план за действие, чиято първа стъпка беше да тръгне с най-добрата приятелка на Лора. Тя, обаче, изобщо не го харесваше и планът не проработи. Сега той замисляше нещо друго, нещо жестоко, което можеше да промени завинаги живота на Лора! Но внезапното й припадане успя да съживи в него някакво забравено чувство на тревога, не за пропадането на плана, а за самото момиче вътре. Макар лицето му да беше непроницаемо, вътрешно той наблюдаваше с тревога как изнасят полуживата Лора на носилка до линейката и как я откарват в спешното. След тръгването на линейката, той постоя още пет минути, загледан в ужасените погледи на приятелите на Лора, обърна гърба си и тръгна в противоположната посока. По пътя извади мобилния си телефон, набра някакъв номер и каза:
- Добър вечер, господин директоре. Казвам се Алекс Белчев и наскоро завърших образованието си за учител по физика. Разбрах, че имате свободно място и реших да ви се обадя... да... да... добре! Идеално! Значи ще се видим в понеделник. Приятна вечер... а, още нещо само. Искам да преподавам на паралелките от единадесети клас, възможно ли ще е?... Добре, разбрахме се. Приятна вечер!
Лека усмивка се изписа по лицето на Алекс, загатваща удовлетворението му от проведения разговор.

       Междувременно лекарите бяха свестили Лора и тя вече лежеше в стаята си в болницата. След около десет минути майка й дойде, а след още десет приятелите й я бяха наобиколили, развълнувани, че я виждат отново жива. Те се надпреварваха да й казват колко много са се изплашили и как не искат повече да прави така. Лора, обаче, не ги слушаше, защото още усещаше това натрапчиво чувство на тежест в сърцето си. След пет минути медицинската сестра влезе и обясни, че времето за свиждане е приключило. Приятелите й казаха лека нощ, а майка й остана при нея. Лора се сви на кълбо до нея и тихо заплака, след малко се унесе в сън и й се присъниха чудновати неща.
        Някой я гонеше, но тя не можеше да избяга. Падна, препъна се и видя как някаква не много висока фигура се приближаваше към нея... тя разпозна Алекс. Опита се да извика, но нямаше глас... само безпомощно отваряше уста. Изведнъж тя успя да изкрещи, но единственото, което се откъсна от устата й беше името на Калоян! В този момент тя смътно видя как го раняват и как той пада на земята с глухо тупване... Лора се стресна, изправи се в леглото и се огледа. Едрите капки пот по лицето й подсказваха, че е много изплашена, въпреки непрогледната тъмнина, която я заобикаляше. За секунди тя се запита къде е, после си спомни, че е в болница. Но сънят не я остави намира. Тя стана, разходи се и се опита да си обясни, че този сън не може да е истина, защото предполагаше, че Коко отдавна си е тръгнал от Ирак... Поне това беше последното му решение, което беше чула от него. Тя седна на леглото, отпи глътка вода и легна. Повече не можа да заспи. Едва на зазоряване се унесе в дрямка, но продължиха да й се присънват само лоши неща и тя често се будеше. Това беше най-кошмарната й нощ от много време насам... не само за нея, обаче.
***
        

   Кербалла осъмна потънала в кръв и отчаяни викове. Жителите на града не бяха спали тази нощ, тъй като бомбеният атентат беше причинил множество пожари, ранените бяха стотици, а на всеки няколко метра лежаха агонизиращи военни, опитващи се да съхранят последните си сили, за да не изгубят малкото останало пламъче на живота в тях. Линейките не достигаха, пара медиците се бяха отчаяли и не знаеха на кого първо да помогнат. Днес именно хората, които се опитваха да спасят града от нападение, имаха нужда да бъдат спасени. Българската военна база не беше по-различна от останалите. От нея бяха останали развалини, из краката на оживелите се мотаеха изгорени дрехи, патроните бяха толкова много, че успяваха да спънат и не толкова забързаните обитатели на базата. Всички бяха обхванати от същото натрапчиво чувство на страх, което тормозеше съзнанието им вчера. За жалост, те не бяха успели да предотвратят неизбежното... близо една трета от участниците в мисията ни бяха мъртви.
Сред живите, обаче, беше един от най-доверените хора на Калоян - командос Теодор Траянов или просто, както обичаха да го наричат, Тео. Той постоянно се оглеждаше за Коко, спомни си, че за последно го беше видял малко след нападението, но после сякаш се беше изпарил. В паниката си той не искаше и да помисля, че приятелят му може да не е жив, за това и не погледна за името му в регистъра с умрели командоси, който с всяка минута ставаше все по-дълъг.
- Калоян, Калоян!!! ... Извинете, полковник, сър, виждали ли сте Коко?
- What? I didn`t understand you...
- Well, - продължи смутено Тео, който в момента не беше в състояние да мисли на какъвто и да е друг език, освен български, - have you seen Koko recently?
- No, nop... I`m sorry and I hope he`s still alive!
"Ха! И аз се надявам да е все още жив - помисли си Тео - иначе... сме загубени!"
В този момент той си припомни думите на министъра на външните работи, който ги изпрати при тръгването им от България, толкова ясно...
„Нека не забравяме - говореше уверено той- че нашето участие в операция "Стабилизиране и възстановяване" има една голяма морална стойност - да подпомогне иракския народ в един от най-тежките моменти в неговата най-нова история." Но кой сега беше в състояние да брани народа, след като оживелите не можеха да помогнат дори на себе си?! Положението беше критично и всички осъзнаваха това. Изведнъж Тео се сепна от силния тътен и бръмчене на малък самолет, който прелетя над базата. Какво ли ще прави подобен самолет тук? Тео се загледа в отдалечаващия се мини еърплейн и успя да различи познатите му инициали BGA... „Боже - помисли си той, нима е възможно толкова скоро да е реагирала Българската армия? Но едва ли..." И наистина, неговите подозрения се оправдаха след като минута по-късно някой подметна, че самолетът бил нает преди няколко седмици от богато българско семейство, което искало да отпразнува сватбата си с особено приключенско сватбено пътешествие до Кербалла. Тео си мислеше колко глупаво е постъпила тази двойка и че даже се радва, че атентатът е станал точно по това време, за да не гледат българите на мисията като на нещо екзотично, интересно, забавно и даже романтично. Напротив! Точно на това място романтиката беше пропъдена може би завинаги! Разсъждавайки така, командосът се беше насочил към шатрата на военно началниците си с надеждата те да знаят нещо повече за Коко. Приближавайки мястото, той чу няколко мъжки гласа, които си навикваха нещо ту на арабски, ту на испански.
- Que?... No, no...no es verdad ! ... Espero que... esta muerto?! Cuando es mi reloj? Mira, no puedo ayudarte pero yo creo que tu puedes ayudarme...Pues... no se.
Тео не разбираше много испанския, но тук той понаучи някои клиширани фразички и слава Богу. Разбра, че в шатрата се водеше конферентна връзка може би с испанското посолство, но присъстваха освен българи и иракчани. Разговорът ту заглъхваше, ту избухваше, но през цялото време от шатрата лъхаше смразяващо кръвта напрежение. Той още разбра, че някой е бил отвлечен, че испанското посолство отказва помощ на българското и се водеха ожесточени преговори... ала не му стана ясно каква беше връзката между този разговор и българската база. Тео не се осмели да влезе вътре, но след две минути на колебание от покритото място изхвърчаха двама араби, следвани от един испанец, който явно е бил преводач на останалите. Той обърна глава към командоса, изгледа го съжалително и със сведена глава продължи пътя си. Изведнъж Тео усети пареща болка в стомаха си... някакво смътно предчувствие го беше сразило и той не усети кога и как двама от българските командващи го внесоха на сянка в шатрата. Те не бяха много старателни с него, но го свестиха, бяха някак угрижени и разсеяни. Единият от тях, нисък и оплешивяващ мъж с мек поглед, но стиснати тънки устни, проговори :
- Ти ли си командос Теодор Траянов? - Тео леко поклати все още замаяната си глава,- В такъв случай трябва да ти съобщя нещо... потресаващо.
- Говорете! - Измъмри едва доловимо Тео, изгарян от същото смъртно предчувствие, което беше изпитал пред шатрата - Нещо за Калоян?
- Всъщност... да.
- Мъртъв ли е? - Силно доловими бръчки се описаха на слабото лице на командоса.
- Не, не, но... е твърде близо до смъртта. Приятелят ти е решил да се прави на смел и се е възползвал от шума, правейки опит да избяга от града. По пътя, обаче, терористи са го хванали и съответно отвлекли... сега той е в Испания. Терористите се свързаха с нас и искат да изтеглим българския и испански контингент от мисията, за да върнат Калоян жив в България. Това ти стига да знаеш. Ние преговаряхме с посолството на Испания за помощ, но те искат твърде много пари, за да ни набавят информация за местонахождението на така наречената щаб-квартира на терористичната групировка. Никой не иска да ни помогне, НАТО са безсилни, ние - също... много съжалявам. Направихме всичко възможно.
- Не, не сте и вие го знаете! Ако го бяхте освободили от длъжност още преди месец, сега нямаше да е в това положение! Вие го изнудвахте...
- Не се ядосвайте прекалено много, господин командос, за да не ви заболи главата твърде силно. Надявам се тази информация да остане тук, между нас, за да не пострадат невинни хора. - Тънка лукава усмивка се разля по лицето на командващия и мекия му поглед изведнъж стана пронизващ като стрела.
- Това заплаха ли е?
- Не, Тео, приеми го като приятелски съвет... А сега може да си вървиш.
- Чакайте, наистина ли нищо няма да направите, за да го спасите?
Военноначалникът загледа командоса ядосано и му прошепна:
- На някой хора не е писано да живеят!
Тео не осъзнаваше на кой свят е от яд. В гнева си той изхвърча навън подобно на арабите, но горещият тежък въздух го върна към реалността, той се огледа, но сякаш погледът му минаваше през срутените сгради и ранените хора, мисълта му пътуваше към Испания и в този момент Теодор Траянов реши да направи нещо, за което не беше помислял до сега, но днес... това решение изглеждаше толкова разумно на фона на тази ситуация!




© Руми Василева Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Ще има ! обещавам, но ми трябва малко време все пак
  • Супер е! А има ли още? Много съм любопитна да видя какво става по-нататък
  • Здравейте на всичкиуспяхте да ме вдъхновите за продължение...сега нямам много свободно време, но ето още малко завръзка в романа ( от звездичките надолу). Приятно четене !!!
  • Руми, наистина попаднала си на точното място!
    Ще бъдат оценени по достойнство усилията ти!
    На мен страшно ми допадна,дори и края да бъде за нас,
    пак разказът има голям смисъл. ПОЗДРАВЛЕНИЯ!!!
  • Ами бих го довършила, но истината е, че бях твърде неуверена и бих се радвала, ако хората, които го поглеждад просто казват какво не им харесва, как го чувстват...все пак може да се каже, че съм пристрастна и гледам на него субективно. Иска ми се да прочета няколко обективни мнения и чак тогава да го продължа
  • Много интересен разказ.Защо не го довършиш???
Предложения
: ??:??