Някъде дълбоко в съзнанието му се беше скрила доброта. Той знаеше, че е там, беше сигурен в това.

     Всъщност искаше да е сигурен. Имаше нужда от сигурност.

     Обаче не намираше нищо. Колкото и да се ровеше в съзнанието си през нощите или рано сутрин, завил коленете си с одеяло под масата, както обичаше, докато закусваше с жена си; или после, по пладне, по време на вечния обяд в офиса; или докато вечеряше с любовницата... Нищо не намираше.

     – Ти си добър човек – казваше жена му и го целуваше. Тя го ненавиждаше. Бе всичко друго, но не и добър. Закуската се състоеше от препечени филии с масло „Президент”, меко сирене и чай. На нея ѝ се повдигаше от тази закуска. Предпочиташе плодове. Съзнаваше обаче, че ако сложи плодове на масата, това ще го огорчи или ядоса. Съпругът ѝ обичаше традициите.

     Небцето му нагарчаше от вечната закуска, състоящата се от препечени филии, масло, сирене и чай. Искаше да закусва овесени ядки, но знаеше, че жена му няма да одобри това. Тя си обичаше тази закуска. Точно тази.

     На обяд поръчваха нещо в офиса и се хранеха в кухнята. Това беше изключително неудобно. Едни предпочитаха сандвичи, други – готвено, трети – печено месо. Но всички правеха това, което беше общоприето. Което се смилаше еднакво прилично от всички.

     Мълчаха и се хранеха.

     – Днес ще трябва да открием нова сметка във връзка с търга – говореше счетоводителката и отпиваше от портокаловия сок. „Да те вземат мътните! – кълнеше го наум. – Защо ме караш да плюскам в това проклето място, където дори не мога са сдъвча храната спокойно?...” Тя беше на около шейсет години и зъбите ѝ не бяха в цветущо състояние.

     Той през цялото време усещаше, че е център на вниманието и това свиваше още повече стомаха му. Драйфаше му се и се чудеше не може ли този рутинен проклет обяд да свърши по-скоро, че всички да се разотидат по стаите и да се заемат с работата.

     Но не – и той трябваше да каже нещо, нали беше собственик и шеф:

     – Ще открием сметка, щом трябва. Разплащателна ли? – попита ей така, между другото. Другите направо потъваха в сандвичите си, за да не го виждат и да не слушат скучните му празни приказки: изречени от собственика, те трябваше да звучат дружелюбно и дори забавно.

     – Разплащателна – потвърди шейсетгодишната жена след известно време, което ѝ беше нужно да освободи устата си от храната.

     Другите обикновено не говореха нищо и дояждаха с досада и панахидно безразличие парчетата хляб, между които бяха скрити различни неща; предимно такива, предназначени да убият апетита. От време на време пиеха сок. За разнообразие разливаха по малко върху малката масичка. Това беше единственото удоволствие, което си позволяваха.

     „И все пак може би вкъщи го обичат – мислеше си възрастната счетоводителка. – Не е напълно невъзможно да е всеотдаен съпруг. Дори нещо добро да се е изгубило в него и после да е закърняло... Случва се. Да, допустимо е по принцип. Макар и малко вероятно.” Тя беше позитивна личност.

     Той не беше позитивен, но все се надяваше, че там, в съзнанието му или под него, се крие доброта, която всеки момент ще му подскаже как да постъпи, как да бъде обичан и уважаван. Но все не намираше мястото, където тази доброта се беше скрила.

     В пет и половина излизаше от офиса и тръгваше към квартирата на любовницата. Пеша, за да не проследят автомобила. В осем, когато приключваше аудиенцията, отново се връщаше пеша и вземаше колата от входа на офиса. Така никой не можеше да го упрекне, че посещава някого неофициално след работа.

     След ранната лека вечеря правеха секс – вял, безразличен, физически неуместен и зле съвместим. Той беше възпълен, тя – съвсем кльощава. Мълчаха. Тя палеше цигара от цигара и не ставаше от леглото преди да стане осем часа. Времето за сбогуване.

     „Това ли е моята любовница?” – мислеше си той. Виждаше в нея изнервена невротичка, готова на всичко, за да успее. Успехът вече двадесет и пет години се изплъзваше от ръцете ѝ и тя нямаше много време. А и ръцете ѝ вече не бяха така примамливи и гъвкави, както на младини. Като тънки корди за малки рибки в плитко езеро изпъкваха сиви сухожилия, размножаващи се в краищата: делта на уморена река; тя прикриваше ръцете си с дълги ръкави или ръкавици. За отмъщение те ставаха все по-възлести, а кожата по шията – суха и набръчкана. Любовницата му остаряваше.

     „Станал е още по-дебел – констатира тя, докато го гледаше как бавно и тромаво си облича панталона. – Защо ли си губя още времето с него? Той нищо повече не може да постигне. Няма и как да ми помогне. А и тези срещи... ужасно досадни са вече.” Докато допушваше поредната цигара обаче установи: „Без него няма да ми бъде по-добре. Всъщност той е бил добър вероятно. Някога. Преди да го срещна. Преди времето да го моделира. Може би е бил добър. Наистина. Посвоему.”

     – Довиждане – каза ѝ и я целуна.

     – До утре! – намигна му тя.

     Този човек би предпочел да знае, че отдавна съпругата му си има свой живот, свои приятели, свои любови; че хората в офиса съзнаваха как фирмата върви стремително надолу и затова го крадяха като за последно. Главно счетоводителката.

     Този човек трябваше да знае, че една от основните причини нещата му през последните години да не вървят, да губи поръчки някак случайно, дребнаво и направо необичайно – бе любовницата. Тя беше взела от него всичко, което беше годно за вземане. Останалото щедро му беше оставила за ползване. Но то не бе много.

     Може би се състоеше само от едно нещо.

     Нещото, което беше останало у него и към което никой не проявяваше интерес.

     Нещото, скрито в съзнанието му и чието присъствие едва се долавяше.

     Добротата. Човещината. Съпричастността. Защо не и... любовта.

     Никой не посягаше към това. То не струваше нищо и за нищо не служеше.

     Вероятно за това той така и не успя да го намери – там, в съзнанието. То беше на друго място.