-Ели… Ели, чакай! – гласът на Стоев надви многогласата гълчава в коридора на втория етаж.

Михайлова се закова на място като улучена с куршум в гърба.  За миг паникьосана се озърна като приклещено в ъгъла на кокошарника пиле – нямаше къде да се скрие в освен в тоалетните, което щеше да е повече от нелепо.

Той я настигна, без да бърза, вървеше към нея с походката на мързелив лъв. Устните на Елина пресъхнаха и тя нервно прекара език по тях – насреща й той двусмислено се ухили, а това я изнерви още повече.

Беше изтрезняла още докато той стенеше върху нея в полумрака на тясната му спалня. Взря се в разрошената му коса, в стиснатите като от болка очи, в прехапаните му устни и една мисъл прогори като мълния мозъка й: „Правя ужасна грешка!“

Едва бе изтърпяла до края – стори й се цялата нескончаема нощ – просто бе затворила очи и също бе пъшкала, което разпали още повече мъжа и той впи устни в мекичкото на ухото й. Тя изстена… а той така и не разбра, че това не бе стон на наслада, а от сподавения плач. Сякаш не я докосваше топла мъжка плът, а смукалца на пиявица.

Глупачка, глупачка, глупачка! Толкова ли беше закопняла за мъж,  толкова ли вино бе изпила, та се остави да я замъкнат в лъхащо на пот и на смес от парфюми легло като някаква пачавра? Стоп! Грешка – не се остави да я замъкнат, сама се предложи. Не просто пачавра, а тъпа пачавра!

Престори се на заспала, докато той беше в банята,  после изчака да се вмъкне в леглото до нея и в мига, в който че лекото ме похъркване, пипнешком намери дрехите си и ги нахлузи в антрето. За щастие, апартаментът на Стоев беше близо до гарата, където по всяко време дремеха таксита. А за нещастие, таксиджията забеляза това, което тя в бързината не видя – че блузата й е не само с ръбовете навън, а и цветето от деколтето се е озовало на гърба й. Не спря да се подхилва през цялото време и да й хвърля многозначителни погледи в огледалото за обратно виждане.

Елина бе осъмнала пред преливащ от фасове пепелник и заредена за трети път голяма чаша с кафе. Струваше й се, че никога няма да може да спре да плаче. Никога не се бе усещала толкова празна, самотна и нещастна, мъката по Златин се стовари в гърдите й като камък.В този момент липсата му беше най-болезнена, предателството му – осезаемо като шамар през лицето. Ако не беше то, тя нямаше да престъпи най-свещеното си правило – никакви интимности с колеги.

И ненапразно до днес това правило беше най-строгото – от Стоев лъхаше на противно собственическо превъзходство. Тя изпъшка наум и се опита да скалъпи нещо като усмивка.

-Какво става? – попита той и небрежно отмести падналият над очите й кичур. – Защо не се обаждаш?

- Бях заета, имах много домашни за проверка – измънка тя.

-Еее де… петък, събота, неделя… не ми казвай, че само това си правила.

-А и без друго нямам телефонния ти номер.

-Ако беше останала до сутринта, щеше да го имаш. Защо се измъкна така? Беше кофти да се събудя изоставен.

-Виж, аз…

-Бързам. Тази вечер ще те взема в осем.

Преди тя да успее да каже нещо, той се наведе и я целуна по устните. Няколко момчета от девети клас нададоха одобрителни възгласи, Стоев се обърна и им се ухили. Учителката пламна от срам,  бясна на колегата си за евтиното изпълнение. Той я чукна закачливо с показалец по носа, обърна се и викна заповеднически на струпалите се момчета и момичета:
-Хайде, влизай в час! По-живо, по-живо!

Елина се огледа. Предстоеше последния час от понеделник – часа на класния. Нейните момчета и момичета я чакаха в кабинета по литература, а тя изпитваше някакъв боязлив страх да се изправи пред тях – както когато преспа за пръв път с момче и после не смееше да погледне майка си в очите. Продължи към кабинета в дъното на коридора и трепна, неприятно жегната – Николай я гледаше, сложил ръка на бравата на вратата.

-Заповядайте, другарко – каза той, когато учителката наближи и със замах отвори пред нея, провиквайки се: „Клас, стани!“

-Защо трябва да се правиш на палячо? – сопна се тя.

-Дежурен съм, другарко Михайлова. – засегнат отговори той. – Ако не сте в настроение, не си го изкарвайте на мен.

И тя усети как я обля нова вълна от срам, че скастри ученика си без причина, но по-срамно й се стори, че е видял  сцената между нея и Стоев в коридора. Не можа да си обясни защо не се притесни какво би казал дъртият сухар, директора, по повод флирта й с колегата (флирт ли?!), а се засрами от ученика си.

Класът седна,а дежурният отиде на най-задния чин и се настани до Явор. Учителката го загледа озадачена. Обикновено той сядаше на втория чин, за да я дразни с ухилената си физиономия, а в последните три седмици – за да взема участие в часовете. Днес сякаш не беше той – помрачнял, без настроение. Николай? Без настроение???

-Ники- опита се тя да изкупи вината си, че е допринесла за това, - държа пред всички да ти изкажа благодарности, че спаси рецитала.

Усмихна му се приятелски, а той едва- едва хвърли поглед към нея и с половин уста измърмори: „ Няма нужда“, след което отново заби поглед в чина.

-Наистина, момчета и момичета, бяхте страхотни. Гордея се с вас. – настоя тя, по-скоро пред себе си, за да се отърси от чувството, че изглежда глупаво.

-Да, да… другарят директор не е на това мнение. Сутринта влезе в час по физическо и ни тегли такова конско, че съм сигурен, че даже и на „козата“ й се дощя да избяга от салона. – кисело каза Емил. – Няма ли да се пенсионира тоя чироз?

-Шт! Емиле! – класната се опита да влезе в ролята на авторитетен коректив, но не можа да се сдържи и устните й трепнаха. – Другарят директор си има своите странности понякога, но е добър ръководител на нашето училище и…

-Ох, айде стига сте го защитавали, другарко Михайлова – обади се Деница, - защото знаем, че и Вас е надъвкал. Не е прав.

Михайлова въздъхна и не отговори, после отиде до прозореца и подхвърли тъжно през рамо:

-Деца, още ви е рано, но с годините ще научите, че понякога е по-добре да замълчиш и да оставиш бурята да мине покрай теб. Понякога по-добрият вариант е да се огънеш, за да можеш да се изправиш след това.

Целият клас  избухна в бурни протести: „ Не е вярно!... Не е така…“ и тя се обърна, за да се полюбува на импулсивните им по детски реакции. Едно от нещата, заради които обичаше работата си, бяха такива моменти – когато виждаше с очите си прилива на младежки ентусиазъм и непоколебимата вяра, че точно на тях се пада честта да променят правилата и стария ред. Учениците  винаги й приличаха на морски вълни – с припряната  бързина на идеите сякаш изплували от водовъртеж , със смелостта си да се блъскат в каменните догми, със соления, непокорен речник. Искаше й се да им даде пример със самата себе си – как плака, когато разбра че е разпределена тук, че дръзките й планове да покорява и променя света са изгонени от София в това непознато градче. Че трябва да избира между професията, за която с такова усърдие се бе готвила да отиде при Златин, разпределен още преди нея в  Кърджали. Че понякога трябва да се примириш, ако искаш да продължиш. Че не бе чак толкова отдавна, когато тя самата като тях бе вярвала, че думата „Искам“ е достатъчна да  отключи врати, за които Съдбата покорно ти дава ключа.

-Никой не може да ме накара да направя нещо, което не искам! – успя да надвика Емил другите. – А който се оставя да го огъват, е пълен идиот и си заслужава идиотската съдба.

Изведнъж Лили стана, отиде пред дъската и вдигна ръка.

-Ей, хора… - програчи с неукрепнал от болестта глас.  – Помните ли Милвера?

Гласовете постепенно затихнаха и всички обърнаха заинтригувани погледи към момичето.

-Онази нощ са я закарали в болницата. Направила е опит да се отрови с хапчета.

Врявата стихна постепенно, учениците със зяпнали усти се кротнаха на чиновете.  Бузите на Ивелин почервеняха, той хвърли кос поглед към Лора и наведе глава.

-Ти пък откъде знаеш за  Кълвача? – опита се да се покаже непукист Емил. - И какво, ние ли сме виновни?

-Не ние, разбира се. Просто… като научих ми стана адски гадно. Майка ми ми разказа – майката на Лили беше главен лекар в болницата. – Сети се заради името – Милвера Ковачева, попита ме дали нямах съученичка, която се казва така. Хора, ние сме били големи идиоти… държахме се отвратително с нея, а сме нямали представа защо тя е такава. Майка й и баща й я държали като куче на къс синджир – не й давали да иде никъде, да се събира с компании, давали й точни пари за закуска, а когато я пращали да пазарува й държали  сметка за всяка стотинка. Казвали, че има време да си навакса когато завърши университета – всички тия глезотии, дето си ги позволявали нейните връстници, можели да й провалят живота. Причината да дойде в нашето училище била, защото директорът им бил някакъв роднина. Имало уговорка тя да му казва всяка нередност, която успее да види. Когато ние я… така де… Тогава тя сама се преместила в другото училище и техните я набили. Онзи ден, когато се е тровила, я хванали да пие кафе с един неин съученик у тях и…

-Боже, това е нечовешко – промълви потресена Михайлова сред  мъртвешката тишина, надвиснала над класа като примка на бесило. – Изглеждаше надменна и недостъпна, а всъщност е била самотна и изолирана. Горкото дете…

-Никой не може да знае колко тежи една маска, докато не му се наложи да я носи – отсече Николай. – Само че най-любимото хоби на хората е да се правят на съдии.

-Маската е бягство от проблемите – отсече Ивелин.

-Но понякога е единственото, на което можеш да разчиташ, поне временно – опонира Лора.   

Момчетата и момичетата отново надигнаха гласове и ги вплетоха в шумен спор – бяха единен и задружен клас, но много обичаха да спорят, обикновено  разделени на „мъжки“ и „женски“ лагер. Поради малочисленост, момчетата рядко успяваха да спечелят. Този път класната им не се заслуша, иначе обичаше да го прави – в малките им словесни войни чуваше толкова мъдри разсъждения, че тайничко примираше от гордост. Гледаше Николай. Той все така си драскаше в тетрадката, без да вдига очи – далечен и откъснат от всичко около него.

-Момчета и момичета, моля ви за помощ – каза накрая на часа Михайлова, - трябва да отидем в читалището, да откачим портрета на Левски и да го донесем обратно в училище.  И костюмите трябва да си приберем. Кой ще се отзове?

Няколко момичета веднага вдигнаха ръка.

-За портрета ми трябват две-три момчета, тежък е. Ники? Ти си най-едрият, нали мога да разчитам на теб – тя подкупващо му се усмихна.

-Не. – отсече той и излезе от стаята.

-Кво му стана на тоя бе? – удиви се Любослав. –Тъкмо беше започнал да се очовечава.

-Цял ден нищо му нямаше – съгласи се и Емил, - даже пихме чай заедно.

Елина догони ученика си на стълбите пред гимназията.

-Николай, чакай!

Той спря и се подчини, а изпънатият му гръб красноречиво настояваше, че това спиране е последното нещо, което е склонен да изпълни.

-Какво ти става днес? – попита меко Елина. – Тъкмо онзи ден се зарадвах, че си готов да станеш част от класа. Сближи се със съучениците, направи жест за мен, който никога няма да забравя.

-Направих грешка, извинявайте. Повече няма да се повтори.

-Грешка, че в момента, когато бях в безизходица, ти ми подаде ръка и постъпи по начин, от който мнозина други биха се отдръпнали? Съмнявам се, че дори изобщо биха се сетили… Знаеш ли колко много значи това за мен, Ники?

Очите му светнаха за миг, обходиха лицето й, а после пак помрачняха.

-Ники – класната сложи ръка на високото му рамо, пръстите й едва го стигнаха, момчето стърчеше с повече от глава над нея, - проблем ли има? Защо не го споделиш с мен?

-И да има, Вие сте последната, на която ще седна да го обяснявам – саркастично отвърна той след кратко мълчание, после заслиза по стълбите.

-Николай! – викна тя ядосана. –Чакай, не сме приключили разговора.

- Напротив. – отвърна той през рамо. - И си гледайте своя живот, другарко. Виждам, че имате доста добра ориентация в това отношение.

„Моля?!“ – учителката изгуби ума и дума, втренчена в гърба на черното яке. От гърлото към сърцето й заслизаха студени лепкави пипала. Беше ядосана. Беше обидена. А така се зарадва на малкия си триумф, че бе успяла да напука ледената обвивка на гаменчето, което всячески демонстрираше  нежелание да влезе в живота на класа. Че невъзмутимостта му омекна, стоплена от усмивката, появила се в теменужените очи.

-Другарко… другарко Михайлова! Кажете да включат осветлението, за да свалим портрета.

Тя се сепна и се взря във фигурата, изправила се до нея в сумрака на читалищната сцена.

-Ох, Любчо… извинявай, ей сега. Разсеях се нещо…

Разсеяна си беше през цялото време в читалището - докато броеше костюмите и сбърка три пъти, докато бегло се вслушваше уговорките на Лора и Ивелин, които увещаваха Любослав да се разходят заедно до боровата гора, докато смръщила вежди, се разхождаше по сцената и не чуваше как момчетата отгоре й крещят да се пази от чигата.

-Благодаря, че винаги мога да разчитам на вас, деца – въздъхна тя накрая, взе си „Довиждане“ с учениците и се понесе с отривиста крачка към циганската махала.

Спря се до третата порта – ръждата отдавна беше изгризала зелената боя и изчака някой да се отзове на настървеното джафкане на кучето – една висока и слаба жена с прошарена коса надникна през входната врата.

-Здравейте! Търся Ники. – извика Елина, приветливо усмихната. – Аз съм неговата класна.

Последните думи предизвикаха преобразяващ ефект – зарадваната усмивка огря цялото й лице и сякаш изтри с гума вдълбаните бръчки и сянката на угриженост.

-Другарката на Ники?!.. Заповядайте, заповядайте! Добре сте дошли!

В малката стая Елина сковано се отпусна в предложения й стол до боботещата печка и докато домакинята се въртеше покрай чайника, бързо огледа обстановката. Опушени, напукани стени, бюфетче с олющен лак, избелели черги по пода… но незнайно защо, учителката почувства някаква притегателна сила в тази скромна къщица. Някаква магична топлина, не от печката. Някакво уютно и удобно спокойствие.

-Ники не е казвал, че живее тук. Случайно разбрах. – обясни тя, докато поемаше чашата чай.

-Срам го е. – въздъхна домакинята. – То не е и точно щото се срамува ами… Предпочита много-много да не знаят хората какво и що. Затворен е. На охлювче прилича. А да знаете как му се радвах последните седмици… Показа си рогцата от черупката. Все за Вас и за класа говореше. Взе да ходи по-редовно на училище. Виках си: „ Господ да я поживи тая жена, наля му акъл в главата!“ Ама си представях, че сте… Не знаех, че сте толкова младичка. – млъкна изведнъж и внезапно очите й някак изпитателно се плъзнаха по нея.

-Ники наистина стана по-редовен в часовете, което мен също ме зарадва. Не мога да си изясня обаче историята с предишното му училище. Разказаха ми колегите оттам и… наистина не проумявам. За мен беше изненада да разбера, че и адресът, който е вписан в дневника, е фалшив. И въобще, че…

-Че сме цигани? – жената дълбоко въздъхна и си наля чай. – Ох, тя много заплетена нашата, другарко. Аз съм му леля на Ники. Сестра съм на баща му. Той навремето се залюби с едно момиче от хубаво семейство, българче. Майка й беше някаква голяма работа по училищата – нещо такова разбрах аз - не даваше дума да се издума, пък нали знаете -  колкото повече забраняваш…  И накрая тя избяга от къщи и пристана на брат ми. Майка й каза, че повече не ще да я знае и наистина с години не се бяха нито срещали, нито продумали. Хубаво си живееха иначе, много се спогаждаха, бяха в Бургас…  Ама брат ми, какво бръмбари му вкараха в главата преди четири години, реши да бяга в Америка. Беше обещал да си ги вземе – и  нея, и момчето, ама оттогава от него ни вест, ни кост. На Ники баба му можеше да си пусне връзките, да се направи нещо, да разберем какво е станало с него… Не щя, заинати се, а на Ники майка му колко й плака и й се моли… Какво да прави момичето – само, отнийде помощ няма, виждате ни и ний на какво дередже сме. С каквото можахме, помогнахме, ама… Кара някак, мъчи се, пък реши да замине да изкара пари в Чехия, това голямо момче бал го чака. Прати го тука при баба му, ама не можаха хич да мелят брашно. Той не може да й прости, че тя не си мръдна пръста за баща му и я обвинява, че е прогонила майка му. Пък да ви кажа ли, и аз съм на същото мнение. – добави злостно.  – Проклета вещица! Хем не ще да помогне, хем пък и пречи. Заради нея Николайчо не ще да ходи на училище. Щото си вре носа дето не й е работа. В предишното му училище всички били  вдигнали ръце от нея – все ходила да проверява как му върви ученето и да заплашва: „Нали ме знаете аз коя съм…“ Ники не я изтрая, сбра си багажеца и се пресели у дома. Той други роднини си няма, на леля сирачето…

Черните очи изведнъж овлажняха и  заприличаха на въглени, плувнали във вода.

- Знам си, загинал е брат ми господ знае къде... Ако беше жив, нямаше да си остави детето и жената да се мъчат така сами. Ний колкото можем, се грижим за Николайчо, другарко. Не ни гледай, че сме цигани. Гладен не сме го оставили, гол и бос не е тръгнал. И той работи, като вол работи. Когато може, изкарва по нещо – дърва цепи, въглища носи… И стая за учене си има… ей я, в тая стая спи със сина ми. Когато учи, никой не го закача. Тука му е леглото, тука му е шкафа с учебниците, на тоя шкаф пише…

Елина пристъпи в стаичката, плъзна ръка по подредените учебници, усмихна се на бурканчето, пълно със старателно подострени моливи, сложено върху скицник. Рисуване в 11 клас? Премести  бурканчето и отгърна пъстрата картонена корица.

Рязко си пое въздух, осъзнала, че от листа я гледа собственото й лице в полуанфас, с онази усмивка, с която обезоръжаваше класа. Отгърна с треперещи пръсти листа – на следващия пак бе тя – облегната на прозореца в коридора – позна го по саксията с аспарагуса – прегърнала дневника, със свити в съсредоточен размисъл вежди. И пак тя, по анцуг, когато чистеха училищните стаи. И пак, и пак…

Лелята я гледаше изпитателно от вратата.

-Не знаех, че Николай има такава дарба да рисува.  -  насили се да се усмихне класната. – Виждали ли сте работите му?

-Не – позасмя се домакинята, - той си ги крие. Ама се досещам защо. Нищо де, време му е… Не гледам, щом не позволява.  Иначе знам, че хубаво рисува. На баща си се е метнал.

На вратата, докато се ръкуваше с лелята, Елина настоя:

-Не му казвайте, че съм идвала. Не искам да го приеме, сякаш го следя.

-Няма. Ама Вие пак елате, другарко! Много сте симпатична. Нали Вие ми събудихте охлювчето – засмя се. – Пак да дойдете.

-Някой ден ще дойда. Когато и Ники си е в къщи. – учителката не можа да не отвърне на усмивката. Помаха с ръка и тръгна надолу по улицата.

Когато се скри зад завоя, се облегна на каменния зид на старата църква и се опита да успокои треперенето си. Снегът беше спрял, а над града беше надвиснал мъглив купол. Такава мрачна мъгла се беше спуснала и в главата на Елина и покри всяка нейна мисъл. Нещо топло се плъзна по изстиналите й бузи, тя го избърса с пръсти и се взря в мокрите им върхове.