-Наистина ли разходката се проваля? – въздъхна Лора. – Жалко, не ми се прибира все още.
-Няма как – навъсено каза Любослав, а после ловко грабна политналото към него момиче – един дребосък с огромна чанта, бързащ кой знае къде след часовете, беше блъснал Лора. – Гледай къде вървиш бе, смотльо!
-Сори! – бе краткото извинение през рамо.
-Ако те настигна, ще ти откъсна „сори“ – то! – закани се Ивелин.
Тримата стояха на спирката и примижаваха срещу необичайно яркото за февруари слънце, което правеше снега още по-ослепително бял.
-Времето е само за разходка… - настоя „невинно“тя.
-Знам, и мен ме е яд, само че Цветков – старши още снощи повтори, че и потрети: „След училище веднага се прибери, важно е!“ Ако важното е пак да му търсим сако и аз да съм в ролята на експерт по модата… Впрочем, щом ти се разхожда, защо не поканиш поп Мърморко?
-Ти кого наричаш… - наежи се Ивелин,а Любослав вдигна ръце с примирителен смях:
-Извинявай, ама днес си наистина голямо мрънкало. Чаят в стола ти беше врял, бюрекът беше изстинал, времето – ветровито, урокът по етика- смотан… Ето, сега времето е хубаво, дано една разходка ти вдигне настроението. Лора, на теб разчитам да му оправиш вкиснатата физиономия. Чао!
И преди съучениците му да успеят да реагират, Любослав скочи в идващия автобус, макар че до дома му имаше само две спирки.
-Ще съжаляваш! – подвикна Ивелин след него, а после махна с ръка. – То се видя… Къде ще се разхождаме, мис?
-Няма нужда, Иво, мерси, но …
-А, не! – отсече момчето и дръпна Лора за ръката, за да я вдигне от пейката. – Получила си ултиматум да ме разхождаш и се налага да го изпълниш, защото ако аз съм поп Мърморко, чакай да чуеш него. Имам идея. Ходила ли си до параклиса до водопада?
Пътувайки към къщи, Любослав се смееше на заканата на приятеля си, без да подозира че Ивелин ще се окаже прав. Разбра го, щом влезе в апартамента и видя ботушите с високи токчета.
-Любо, ела в хола – подвикна баща му със странно треперлив глас. Момчето се поколеба за миг на вратата, после пое дъх и влезе, решено да направи натрапницата на пух и прах.
-Здравей, Любчо – каза тя, сковано седнала в креслото. – Колко си пораснал…
Той постоя няколко секунди, докато се бореше с желанието да се втурне към нея и наведнъж да изплаче в меките й коси цялата си шест годишна мъка.
-Какво правиш тук?
-Любо, няма ли да кажеш „Здравей“ на майка си? - каза тихо баща му, без да вдига очи.
-Как да й кажа просто „Здрасти“? Тя излезе оттук преди 6 години, а не преди 6 дни, татко? И ако питаш мен, не биваше да се връща.
-Да, но не те питам! – беше резкият отговор. – Видяхме се преди два месеца и решихме да се съберем. Знаем, че ти е трудно, но и двамата искаме нов шанс и трябва да го приемеш.
-Аха… родните ми майка и баща си играят на гаджета зад гърба ми, а аз трябва да го приема. Както трябваше да приема, че тя не ме потърси, не поиска да ме вземе, просто изчезна. А сега трябва просто така да приема, че й е хрумнало да се върне.
-Аз не й позволих – избухна Атанас Цветков. – Още на втория ден беше дошла да те отведе, но аз не те дадох.
Момчето примига, сякаш го бяха шамаросали. Баща му се сви, посивял от признанието.
-И никога не ми каза? – промълви Любослав. – През цялото време, докато си мислех, че тя не ме иска…
-Тя ме остави. Ако беше взела и теб, щях да умра.
-Затова ли позволи да умирам стотици пъти пред очите ти? Всеки път, когато тропнеше вратата, всеки път, когато звъннеше телефона… Повдига ми се от вас! Единият ме остави като куфар на гарата, другият ме задържа като сувенир… Егоисти!
Майката и бащата останаха по местата си с наведени глави, докато вратата на хола, а после и тази на детската разтресоха целия апартамент с трясъка си.
-Казах ти че ще стане така – прошепна майката. – По –добре е да си отида.
-Никъде няма да ходиш! – отговори бащата. – Щом аз съм ти простил, ще ти прости и той.
Докато вечерта завиваше градчето с все по-плътна завивка, Любослав лежеше в стаята си.Не беше мръднал от часове. Слушаше как от кухнята долитат гласове, тракат прибори, боботи телевизор. Чувстваше се странно… сякаш бе пренесен от машина на времето назад, в доброто старо време на малкия му детски рай. Само дето сега не беше маминия принц – глезен и обичан, а страничен наблюдател. Разгневен, объркан, седемнайсет годишен вулкан от противоречиви чувства. Остана да се вслушва и в леките стъпки на жената, която идваше до вратата му и се връщаше. Навсякъде се носеше влудяващата миризма на печено пиле, а празния му стомах озверяло ръмжеше. Гневът му също ръмжеше като куче: „Няма да ида. Няма да седна на една маса с тях!“ А гладът го разкъсваше – не само този в корема му, а и в сърцето. Всичко би дал, всичко – само да може да я прегърне.
„Няма да ида! Няма да ида!“
На вратата се почука, после пак… някой отвори вратата и влезе. Любослав стисна очи и се престори на заспал. Смес от парфюм и печено месо плъзна в стаята, нечии ръце оставиха на раклата поднос с храна, после придърпаха одеяло над раменете му, треперещи го помилваха по косата,челото страните. Падналата над лицето му коса го погъделичка, но устните не посмяха да го докоснат.
Той изчака стъпките й да затихнат по коридора, да чуе затварящата се врата на кухнята и едва тогава заби лице във възглавницата, за ад се разплаче.
( През няколко улици, стиснал телефонната слушалка в ръка, Ивелин я гледаше недоумяващо. Беше се обадил у Любослав, искаше да си побъбри с него и да му каже, че разходката с Лора се оказа не досадно задължение, беше по-приятна, отколкото очакваше. Беше я завел до параклиса, тя много го хареса, както и гледката към водопада. Каза че пак ще дойде, за да снима тази красота. После си купи две свещи от бабата, която се грижеше за параклиса – едната запали пред голямата икона, а другата, за учудване на момчето, заби в сандъче с пръст. На въпроса му защо прави така, Лора отвърна, че щом не знае, няма смисъл да му обяснява. На връщане се гониха, замерваха се със снежни топки, а после се скараха, защото Ивелин я овъргаля в снега. Лора разсърдена тръгна забързана да си ходи сама, той хукна след нея да се извинява и в крайна сметка сключиха примирие. После, за да се реваншира за разваленото й настроение, той се зае да я развесели -започна да имитира учителката си по биология от основното училище, докато тя се задъха от смях. „Стига, Иво, ще се напикая!“ – почти скимтеше тя, облегната на пътната врата на баба й. И точно бабата развали всичко – видя я от терасата и усмихната възкликна: „Божичко… да видя най-после, че моето момиче се смее!“ Лора млъкна, навъси се, изстреля едно неохотно „Чао“ и се скри в къщата. Ивелин тръгна с прекършено настроение към къщи, чувстваше се сякаш са му взели нещо от ръцете. Каква беше тази феноменална способност на възрастните да сринат и най-веселите ти моменти като коминче от кубчета?
Ивелин помисли още малко и реши да остави бъбренето с Любослав за утре, щом се видят в училище. Явно беше сгрешил номера – гласът, който отговори отсреща беше женски.)
© Таня Георгиева Всички права запазени