ninasar (Nina Sarieva)
251 2002
26.07.2022 г., 19:18 ч.

В търсене на рая 

  Проза » Разкази
434 6 24
6 мин за четене

       Всяко прераждане беше по-болезнено от предишното. Раждаше се, причинявайки неимоверна болка на жената, която в този живот щеше да бъде негова майка. Но въпреки това, а може би заради това, той беше най-хубавия подарък за нея. Роди се със силен вик и тя чу как лекарят и сестрите се засмяха доволни.

- Гласовит е юнакът! Здрави бели дробове, браво! Какво име ще му дадете?

- Ангел едвам отговори тя, изтощена от раждането.

В този живот това беше неговото име. Майка му казваше , че е дар от бога. Дълги години бяха опитвали да имат дете и не успяваха. Сега щастието посети и техния дом. Нямаше по-горд човек от баща му, а майка му го обожаваше. Ангел растеше здраво , буйно и любознателно дете. Винаги намираше с какво да се занимава, никога не скучаеше. Усещаше, че има някаква мисия, нещо, което непременно трябваше да свърши, но все още не знаеше какво.

      Душата му знаеше. Тя изживя много животи, в едни оставаше за малко и бързо си тръгваше, в други оставаше дълго, с надеждата … да, надеждата! Надеждата да Я срещне отново! Нея! Единствената жена, която бе обичал, която не бе забравил и която търсеше отчаяно във всеки следващ живот. Вече не помнеше името й, но помнеше дългата й чуплива коса, с цвят на узряла пшеница, големите й, по детински учудени очи, в които примигваха малки жълти петънца, като светулки, помнеше красивата й усмивка и нежният й глас, помнеше допира на ръцете й. Помнеше колко много се обичаха и как се заклеха, че винаги ще останат заедно, каквото и да се случва. И така беше. Изживяха по младежки буйната си любов, после, съвсем естествено заживяха заедно и се ожениха, както повеляваха традициите, за радост на родителите си. Дойдоха и децата, едно след друго и животът им беше пълен. Пълен с радост и тревоги, със смях и сълзи, с добри и не толкова добри дни, но те бяха заедно. Любовта беше с тях, беше в тях и им даваше сила и воля във всичко. За него, домът беше неговият рай. Там бяха всички, които обичаше. Там се чувстваше щастлив, спокоен и сигурен. И най – вече Тя беше там, с него. Неговата голяма и единствена любов, която изчезна в един миг. Бясно каращият между колите мотоциклетист я връхлетя на пешеходната пътека, забързан към неговите си незнайни цели. Отнесе я като прашинка и я запрати на метри встрани. Тя дори не разбра какво се случва, но докато червеното петно около главата й се уголемяваше, пред очите й за секунди се изниза целият й живот и последното, което видя бяха очите на любимият й мъж. Неговите очи, които винаги я гледаха с любов, нейният Адам, с който живееха толкова години в рая и се наслаждаваха на всеки пореден ден с искреността на деца. . После всичко изчезна и тя сякаш заспа… Няколко часа по-късно, в болницата той крещеше от болка и не искаше да повярва, че това може да се случи на тях, на него, че никога повече няма да я види, да я прегърне, да се смеят заедно, да споделят леглото. Блъскаше по вратата и молеше да го пуснат при нея. Биха му успокоителни, за да го укротят.

        В този ден раят опустя. Домът беше болезнено тих. Децата бяха пораснали и поели по своя път и той беше сам. Сам в рая, където всичко му напомняше за нея. Намрази това място, проклинаше всички и всичко. Проклинаше Бог. Искаше да умре, за да бъде отново с нея. Предизвикваше смъртта по всякакви начини, но дори и тя не му обръщаше внимание. И той се закле, че няма да се примири, докато не я открие отново. Така душата му започна своето дълго пътуване през времето. Всеки път надеждата го крепеше донякъде, после го изоставяше и душата му продължаваше да се скита неспокойна и търсеща. Колко живота изживя? Не помнеше. Случваше се понякога да открие жена, която приличаше на нея, но после разбираше, че не е тя и отчаянието отново го поглъщаше..

Това бе поредния живот и поредното изпитание, но малкият Ангел не разбираше какво е нещото, което го караше да се движи, да търси, да открива. Усещаше някакво вътрешно безпокойство, което понякога му костваше не една безсънна нощ. Иначе растеше здрав, умен, обичан от родители, роднини, приятели. Лесно завързваше запознанства, имаше естествен чар и чувство за хумор и беше добре дошъл във всяка компания. Започна да се заглежда по момичета, те бързо се влюбваха в него, но нещо все му убягваше. Колкото и да харесваше някое момиче, накрая си тръгваше, усещайки някаква странна липса. Не беше на мястото си в тези връзки. Душата му търсеше друго. Търсеше Нея, Единствената, която можеше да му върне рая.

       Каза на родителите си, че заминава на морето, събра малко багаж в една раница и на другата сутрин с първия влак потегли. Знаеше един усамотен плаж, където не веднъж бяха ходили с приятели. Не беше охраняем и затова там почти нямаше хора, но имаше чудесна природа, красив пясъчен бряг и синьо море. Райско кътче, където можеше да остане насаме със себе си. Това място винаги му действало по особен, магичен начин. Пристигна привечер, до тук нямаше автобус и се наложи да извърви няколко километра пеша, но това не го притесни. Времето беше топло, слънцето се готвеше да се скрие и рисуваше цветна, красива картина по ясното небе.

Хвърли раницата на пясъка и както беше с дрехите тръгна към морето. Тогава я видя. Беше седнала на брега почти до водата, обвила коленете си с ръце и подпряла брадичката си на тях. Под широката капела на главата й се подаваха кичури светло кестенява коса с изрусели от слънцето краища. Не очакваше да има някой тук. Той се спря и я загледа. Изглеждаше толкова малка на фона на морето. Нещо го стисна за гърлото и той се закашля. Тя бавно се извърна, все още унесена в мислите си и очите им се срещнаха. Дали от залязващото слънце или от вълнението, което изпитваше в момента, но беше сигурен, че вижда светещи жълти точици в очите й. Не изглеждаше уплашена или изненадана.

- Имаш светулки в очите – изтърси без да се замисли.

- Така ли? Ти си първият, който ги вижда. – каза тя, сякаш това беше нещо, което знаеше

отдавна. Гласът й топъл и леко приглушен от шума на водата, го накара да потръпне. Той помнеше този глас, беше го чувал някъде, много отдавна, но не помнеше, не помнеше, а така отчаяно се опитваше. И тези малки светулки в очите и пшеничената коса. – Това е тайното ми място, но явно не е само моето. Имаш ли нещо против да го споделим? Все още не искам да си тръгвам.

Очите й го гледаха прямо, без страх, а той стоеше като вцепенен, но[N1] и странно спокоен. Някъде дълбоко в себе си осъзна, че това не беше просто случайна среща на пуст бряг, а нещо много по-голямо. След стотиците години лутания , надежди и очаквания, две души се бяха срещнали отново.

- Ела, седни да се полюбуваме на залеза. Днес е особено красив.

Без да отговори седна до нея. Известно време стояха мълчаливо, всеки потънал в собствените си мисли.

- Ти какво правиш тук? Търсиш ли нещо? – внезапно наруши мълчанието момичето

- Да. И мисля, че току що го намерих! – тихо отговори той. – Аз съм Ангел. А ти?

- Рая – отвърна тя и се усмихна.

 

 

© Nina Sarieva Всички права запазени

Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Много ви благодаря, Мари, Пепи, зарадвахте ме! / извинявам се за късния отговор, но чак сега видях коментарите/
  • И заглавието, и имената - изпипано!
  • Нинка, разказът ти наистина е хубав, казали са го и другите преди мен. Много точно си избрала имената на героите си – Ангел и Рая, като по този начин внасяш подтекст в съдържанието. Непременно ще чакам следващото ти прозаично творение, пиши!
  • Много ти благодаря, Деа!
  • Нинче, чудесен разказ!
  • LiaNik, искрено ти благодаря за включването и подкрепата! Със сигурност има нужда от изглаждане, но тъй като и аз съм многословна, гледах да не прекалявам. За предизвикателството не се сетих, че може да отговаря на темата, ще следя за следващите такива за разкази. А това, че прозата ме обича, като мед ми капна.
  • Като за " първи разказ", си написала нещо наистина добро. Мисля,че е било писане " на един дъх". От коментарите на другите може да прецениш, как си се справила, защото по правило читателят е съ- оценителят и съ-преживяващият историята. С малко обмисляне и изглаждане щеше да е отлично. Определено е много по-добре от моя първи разказ. Но аз си се отнасям и съм многословна, просто не ми обръщай внимание.
    Трябваше да го качиш в предизвикателството за необяснимото. Но може вече да пишеш следващия и така да ни зарадваш.
    "Прозата" те обича, така че дерзай!
  • Благодаря, Блу, за посещението и коментара!
  • Хубав разказ! Щом си се престрашила, пиши проза по -често.
  • Таня, Наде, Георги, изключително ми е приятно посещението ви. Благодаря за положителните коментари!
  • Дребна подробност за Рая - няма тела, няма ядене и пиене, няма забавленията ни.
    А Рая... Кой ли е попадал в Рая... Хм, излиза с подтекст...
    Хареса ми.
  • Чудесен разказ!
  • Интересно!
    Поздравления!!!
    Пиши, хубаво е!
  • ИнаКалина, приемам коментара ти като комплимент и много ти благодаря!
    Ким, благодаря ти за милите думи и доброто отношение към моите творби! Темата за преражданията вълнува и мен.
    Спокойна вечер ви пожелавам!
  • Като за първи разказ си се справила изключително добре, Нинче! Ще очаквам новите ти истории с интерес! 🌹
    Темата за преражданията ми е много интересна.
  • Хубаво написано. Умееш да разказваш приятно.
  • Скити, присъствието ти ме радва, както и че разказът ти е допаднал! Благодаря!
    Таня, със сигурност няма да е последният. Вече работя по нова идея, като я изчистя, ще публикувам. То писането било много заразително.🙂 Благодаря ти!
  • О, потънах в този разказ! Може да е първи за теб, но моля те, нека да не е последен!
  • И на мен ми хареса! Интересно и увлекателно!
  • Права си, човек винаги трябва да намира нови, интересни неща, с които да ангажира вниманието си. И да върви напред. Една голяма усмивка от мен за лека вечер!😍
  • Всичко се учи, Нинче. Алпинистите казват:„ Има ли желание- има и път!”...Не спирай да пишеш! Колкото и да звучи клиширано, човек винаги, до края си се учи!
  • Много се двоумях дали изобщо да го кача. Тук има творци като теб, които са силни в прозата и се надявам да получа обективни мнения, дали съм се справила. Това е първият ми разказ, затова ти благодаря от сърце за подкрепата, Иви!
    Мини, благодаря и на теб много!
  • Чудесен разказ, Нинче! 🌹 Поздравявам те, и ти благодаря за умението да потопиш читателя в тази толкова красива и интересна история. Защо не си го качила в предизвикателството?
  • Мнохо ми хареса, чудесно е!
Предложения
: ??:??