Беше сутрин около 10 часа. Пролетта сякаш напираше от прозорците на класната стая. В стаята имаше само няколко ученици. Велин седеше върху учителското бюро подпрял дългите си крака с маркови маратонки на чина пред него. Ядеше пакет чипс и нехайно ронеше парченца по пода. Беше забранено да се яде в класните стаи, но това нямаше голямо значение, както повечето забрани и правила в училище. Времето на голямото междучасие се точеше бавно. На Велин му беше тъпо от сутринта. Снощи се беше прибрал пиян в 3 сутринта от Владови, където винаги имаше евтина водка, чалга и нещо за смъркане. Имаше и някакви лигли, помисли си Велин, ама не ставаха. Дори не ги беше погледнал. Сутринта не беше нужно да става за училище тъй като имаха час при Берчева, старата скумрия не помнеше физиономии, нито имена, но реши да иде, че имаше много отсъствия. Преписа домашното от Емили и вдигна ръка. Тъпата бабка Берчева го погледна някак си благо през дебелите си очила и го извика на дъската. Написа всичко от пищова, а тя дори не го гледаше. Писа му петица. Въпреки това Велин не беше доволен. В география не влезе, отиде да пуши на пушкома с Иво и Митака. После наби някакво лапе от осми клас дето се луташе из лавката като заблеяна овца. Беше дребно , с очила и много бенки по лицето. Не знаеше защо го фрасна - веднъж в лицето и после в диафрагмата. Е поне му счупи очилата на мухльото. Тогава се почувства малко по-добре а и Иво и Митака го окуражаваха с весели подвиквания. Напсуваха дрисльото на майка а онзи даже проплака. Но после бързо забрави и затова. Сега му беше тъпо, Иво отиде накъде с повлеканата си от Д клас , а Митака си замина, щото" имал работа". Пак нещо замислят, предния път обраха едно квартално магазинче и Митака се равихри - взе  да  заплашва продавача с пистолет, 60 годишен плешив дядка, па онзи взе та получи удар, ей как си стоеше се свлече на земята и не мръдна повече. Готино беше тва с пистолета, помисли си Велин, ама дядката да не беше сдал багажа толкова бързо. Е, ама не ги хванаха нали- това беше важното. Щом си се измъкнал , значи нищо не е станало. И Велин се подсмихна самодоволно и изгледа заканително наоколо си.
В стаята имаче още три момчета. Пешо и Стефан нещо се лигавеха и се опитваха да правят мечка на Деян, който се кривеше и цвилеше с гадния си писклив фалцет. Почнаха да се псуват по едно време ида се мерят с мократа гъба. Велин ги гледаше с великодушно презрение и мислеше че Пешо носи все едни и същи кецове вече втора година, а бащата на Деян е   келнер в някаква мазна квартална дупка.
В това време се отвори вратата и влезе една от чистачките. Момчетата стреснато погледнаха в нея посока, учудени на присъствието на друго човешко същество. Беше една от приятните "лелки" около 50 годишна, леко закръглена и с весела усмивка на лицето. Косата й беше прибрана на конска опашка, а зелените й очи върху млaдоликото й лице го правеха приветливо.
"Пак сте яли в стаята, калпазани такива" подвикна закачливо, но не укорно тя и се наведе с метлата и лопатата да прибере остатъците от храна.
Момчетата гледаха с някакво пасивно равнодушие как чистачката пъргаво и чевръсто премиташе и мързеливо отдръпваха краката си, когато наближаваше към тях. Велин следеше от високото си положение на катедрата как жената долу чисти и в един момент изпита някакво гадно чувство. Това беше чувството, което го обземаше винаги когато видеше бедността, малкия къртовски труд на всички малки хора, които работеха само за едната заплата, които не се свеняха да превиват гръб, да работят неуморно цял ден за мизерните 220 лева, които държавата отпускаше за тях. Не знаеше защо мрази тези хора, защо ги презира, но знаеше, че и баща му - собственик на два ресторанта на Албена изпитва същото, и вуйчо му, който имаше дискотека, изпитва същото, и знаеше че това е отношението на всички "успели хора" в България, че такъв "е днешният свят" и че уважението е за тези, които могат "да го купят".

                                                    КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ