Играем на барболета пред входа на голямата къща. Четирима сме. Там мястото е малко, но пръстта е винаги сплъстена. Идеална. Утъпкана.

Гришата винаги е най-добър. Но и аз не му се давам. Стрелям със средния пръст. Той - с безименния.

- Грише - казвам му по едно време от битката, - дай да се разберем. Аз ще спечеля, но ти си по-добър. Ще го призная.

Той отказва.

Иска да спечели и никой даже да не допуска, че е възможно някой да е по-добър от него. Нито на думи, нито на дело. Такъв си е Гришата - хитър, умен, глупав и слаб. И всичкото това - в безименен пръст. Само сложните хора са силни. Или слаби.

Играта с топчета е много проста. Но е като всяка игра - понякога печелиш, друг път не. Цялата работа е да вкараш едно топче в някаква дупка. Това е също толкова сложно като това да осмислиш цял един детски живот.

Но ние с Гриша бяхме във война. Той отказваше да е по-слаб от мен. Аз категорично го мразех за това, а също и че отрича моето надмощие. Когато ми показваше безименния си, аз му сочех средния си. Не знам дали беше игра на пръсти. 

В мига, когато нещата щяха да се разрешат чрез обикновен и напълно приемлив бой, защото при равни сили няма как някой да е по-неравен от другия, та точно тогава се появи собственикът на къщата и разрита нашето игрище.

- Разкарайте се оттука, идиоти, мошеници, комунисти и други такива демократи! - рече горе-долу в тази последователност. И после добави епитети и интимни пожелания спрямо наши родственици.

Събра барболетата ни с крак и ги запокити едно след друго в разни посоки. Сякаш искаше да каже нещо с това - ръката му плавно, пластично  и последователно ги отпращаше към нищото, не целеше нищо друго, освен да отдалечи от земята тези наши топчета. Завинаги. Стори ми се, че едно от тях счупи прозорец в блока отсреща. На втори етаж, в кухнята. Надявах се това да е моето барболе. Не знам защо. 

Шумът от строшения прозорец не беше най-лошото, което чухме. Друго бе: 

- Повече няма да играете тук! - изкрещя майсторът на епитети, решен вече да замеря с думи, след като топчетата свършиха. - Вън! Вагабонти!

Тогава ние с Гришата разбрахме, че сме воювали на чужда територия. И другите двама разбраха. Ама те бяха статисти. С барболета. Слаби играчи. Но небходими. 

И тръгнахме да търсим топчетата си с Гришата, за да намерим друга територия, на която да воюваме с тях. С какво друго?

Може и да нямаме барболета, но омраза помежду ни - колкото щеш. Просто ни трябваше терен. Ако трябва, ще се бием с друго. И другаде. В крайна сметка, наложи ли се, и утъпканото землище на оня майстор на псувни бяхме готови да завземем, само да ни осигури достатъчно пространство да развием нашата си борба. 

Ненавистта ни беше превърнала в приятели. Търсехме как да се сбием. И го търсехме заедно. Един до друг. И си съчувствахме.

- Вагабонтин какво е? - попитах Гришата, докато му извивах ръката без причина.

Той ме удари дружелюбно в носа. Значи и той не знае.

Намигнахме си. Щом нямаме терен да се бием помежду си, значи е време да ограничим собствеността на този, който не ни осигурява тази възможност. Ако трябва - с юмруци. Няма сила, която да ни пречи да се ежим.

С идеална цел. В името на спорта.