ВАЛЕРИ СТАНКОВ (АЛБАТРОС) – КЛЮЧЪТ КЪМ БЕЗКРАЯ
Валери Станков – поетът, който пише за себе си: Лудият на Варна; панелното чудовище; аз бях малкият мук, бях пинокио, робин худ – или три в един идиот. Аз вече съм дърво. Поляна, мащерка. Светулка. Паяк. Безсмъртниче. И мак. Нежен шипков храст, щурче, което къса струна. Аз вихрушка на снежния мрак, сура вълна преда – плета чорлави облаци. Аз съм слънчице, дъжд, бучка лед, вятър, жълъдче в зимна кoрия; недипломиран ученик на Иисус – най-добрия в класа, до прозореца в ляво, Йоан, Матей, Марко, Петър, Симон – все едно, или техните наборчета от казармата по света и у нас; никой, принц и просяк, слепецът протегнал душа на ъгъла; мъкна леден ручей дишат ми усои черни – още ледни. Аз цял живот все болката рисувам – по-дълга от Китайската стена, от глетчерите в Алпите, от Кордилерите...; събудят ли ме третите петли, Вселени дишам – и Вселени пея. Заплача ли, в Сахара ще вали. Неукротим. Опасно луд. И сам. Сирак на светлината. Син на мрака. Аз съм ...