14.05.2024 г., 16:24 ч.

Вечер 

  Проза » Разкази
218 3 3
3 мин за четене

   

Чуваш ли? Някой пее, каза той, и се загърна още по нагоре с одеялото, почти до наболата му бяла брада, така както си седеше на инвалидната количка, и наддаде ухо към улицата.

След ненормалното затопляне през последните дни, сега времето беше твърде свежо, даже студено.

Заслушах се. Наистина някой пееше, което си беше невероятно.

Не бях чувал някой да пее на улицата от векове. Даже циганите престанаха да пеят вече.

Песента беше испанска, любовна, а гласът млад и изразителен.

Момчето пееше от душа, а после прекъсваше, и двамата с другаря си се смееха на себе си.

      -Сигурно я обича, каза той.

Няма как да пееш така, ако не обичаш някого.

    -Млад е, казах аз. Сигурно обича всички.

   -Никога не съм си мислел, че може да ми се случи, каза той.

   -Кое, попитах аз, но си знаех този негов навик да не се уточнява.

   -Ами това, каза той, като вдигна безпомощно ръце, а одеялото се свлече надолу – старостта, инвалидният стол. Помълча малко и добави – самотата.

   -Не преувеличавай, казах аз. Имаш мен. Сестрите. Филмите по телевизията.

   -Пълни глупости, избоботи той, и се засмя.

  Двамата мълчахме така, докато денят отиваше бавно към своя край. Сянката на дървото под което бяхме застанали стана студена, а въздухът кристален.

    - Мисля, че всичко започна след като спрях да я обичам, каза той. Не, че беше нарочно.

     -Кое, попитах аз, молейки го за кой ли път да се уточни.

    -Ами това, каза той, и посочи с очи наоколо. Беше се завил, и не искаше да си извади ръцете на студа.

  Старостта, ето кое, каза той.

Тъпата, шибана старост, ранното заспиване, болката като ходя да пикая, тази бяла четина дето няма махане от лицето ми, очилата с които приличам на бухал.

Струва ми се, че всичко започна оттогава.

Не трябваше да става така.

Помълча малко, ръцете му, сухи и жилести се впиваха една в друга, сякаш ги разтриваше.

  -Имаше много хубава коса, продължи той.

Един гълъб прелетя и се скри сред листата на дървото.

Той го проследи с поглед и продължи:

И често когато се унесеше и никой не я гледаше започваше да си пее.

Помълча, погледна нагоре и добави:

Винаги съм си мислел, че душите на умрелите живеят в гълъбите. Не знам защо.

Ръцете му се повъртяха още малко, сякаш искаше да изстиска някаква стара истина от тях, и после ги прибра под завивката.

Не знам защо стана така, каза накрая и сведе глава.

    -Значи не трябваше да спира, казах аз.

   -Кое, този път каза той и ме погледна през очилата си.

Смешното беше, че така като се ококореше наистина приличаше на бухал.

  -Да я обичаш, казах аз.

Нея, или някоя друга, едно нещо, или нещо друго, знам ли, добавих.

  Гласът на момчето бавно се отдалечаваше по улицата и ставаше все по-слаб.

Песента ту спираше, ту пак тръгваше, последвана от звънкият смях на компанията му.

Вечерта бавно се спускаше, а с нея идваше и тишината на дългите ни нощи.

 Ние двамата седяхме, всеки унесен в своите си мисли, знаехме, че сме убили още една вечер, но след толкова много години още не бяхме свикнали с тъгата.

Седяхме под леденото дърво, чудехме се дали ни има и дали всичко това е истина, той в инвалидната количка, заметнат с одеялото, и аз до него на пейката в моя вечен черен костюм. Седяхме двамата и се молехме момчето никога да не спира да я обича.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

© Svetoslav Vasilev Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??