Чуваш ли? Някой пее, каза той, и се загърна още по нагоре с одеялото, почти до наболата му бяла брада, така както си седеше на инвалидната количка, и наддаде ухо към улицата.
След ненормалното затопляне през последните дни, сега времето беше твърде свежо, даже студено.
Заслушах се. Наистина някой пееше, което си беше невероятно.
Не бях чувал някой да пее на улицата от векове. Даже циганите престанаха да пеят вече.
Песента беше испанска, любовна, а гласът млад и изразителен.
Момчето пееше от душа, а после прекъсваше, и двамата с другаря си се смееха на себе си.
-Сигурно я обича, каза той.
Няма как да пееш така, ако не обичаш някого.
-Млад е, казах аз. Сигурно обича всички.
-Никога не съм си мислел, че може да ми се случи, каза той.
-Кое, попитах аз, но си знаех този негов навик да не се уточнява.
-Ами това, каза той, като вдигна безпомощно ръце, а одеялото се свлече надолу – старостта, инвалидният стол. Помълча малко и добави – самотата. ...