Вела излезе на двора и вдиша дълбоко свежия, пролетен въздух. Тежката зима най-после си прибра белия кожух и природата се пробуждаше за нов живот. Слънцето грееше топло. Вела приседна на стъпалата, затвори очи и подложи лицето си на благата топлина…

          … Шестнайсет зими беше преживяла и почти всяка от тях ѝ отнемаше по нещо.           Роди се  Вела на Великден, ама майка ѝ се разболя след раждането и се спомина по Никулден. Близначка имаше, Мина, ама на петата зима треска я отнесе при майка им. Вела беше мъничка и на разбра точно какво стана. Прие чисто по детски, че сестричката ѝ е станала ангел и заживя с мисълта, че тя я пази от небето заедно с майка им. След някоя година татко ѝ Тодор вълци го нападнаха в гората и съвсем невръстна Вела остана кръгъл сирак. Баба и дядо я отгледаха заедно с по-големите ѝ братя Страхил и Георги. Луди глави бяха и двамата, ама като орли пазеха малката си сестричка.

          Трудно се живееше в тия времена, ама баба Мария и дядо Гроздан не се предаваха. Имаха си нивица за хляба, два вола да я обгрижват, няколко овце за мляко и вълна и едно магаренце за помощник в гората. Нижеха се дните в борба с живота. Лятос полето грижа искаше, зиме къщата и животинките. Здрави и трудолюбиви бяха момците, та правеха живота на старите по-лек. А Вела растеше мома за чудо и приказ. Стройна и красива, с ръце от злато. Каквото захванеше всичко отръки и идеше. Като превалеше Димитровден двете с баба Мария захващаха да изпредат вълната, а после я превръщаха в чудни дрехи и постелки. На Тодоровден в съседното село ставаше голям сбор. Стичаха се хора от цялата околия, а кушията беше прочута надлъж и нашир. Имаше и голям пазар, където всеки продаваше или разменяше каквото има за каквото му е нужно. Там баба Мария и Вела носеха и своите плетива, а пред тяхната каручка винаги имаше много хора. Разчуло се беше, че двете имат златни ръце и всички бързаха да си вземат по нещо.

          Тая пролет Вела за пръв път щеше да иде сама на пазара. Лютата зима отнесе и баба Мария на небето. Плака Вела в тъмните, зимни нощи и като си изплака сълзите се захвана за работа. Плетеше и вплиташе мъката и обичта си в плетките, а те ставаха още по-хубави. Братята и дядо ѝ я гледаха и се чудеха от де в тая крехка снага, такваз силна душа. Гледаха я и се молеха да им е жива и здрава, че да им радва живота. И Вела живееше, въпреки мъката, въпреки, че след толкоз загуби сърцето ѝ беше на половина празно…

          …  Вела отвори очи, стана от стъпалата и отиде да нахрани воловете и да приготви каручката, че утре още по тъмно трябваше да тръгнат към сбора, та да стигнат на време. От дама чу портата да се хлопва и някой силно свирна с уста. Страхил беше излязъл със стадото още призори, а Георги беше отишъл в църквата да помага на дядо Васил, че след последния сняг покривът беше протекъл, та Вела се зачуди кой може да е.

          - Де сте бре, хора? – викна Манол точно, когато Вела излезе пред къщата.

          Манол беше десетина лета по-голям от нея. Със Страхил и Георги бяха приятели от деца и Вела беше отраснала пред очите му. Като беше малка той все я закачаше като по-голям брат, но от известно време беше почнал да я гледа с други очи. Вела усещаше този поглед и моминските ѝ трепети са пробуждаха, но не даваше на мислите си да вървят по тоя път. Манол беше от заможно семейство. Тяхна беше голямата, бяла къща в центъра на селото с високите, каменни зидове и широката, дървена порта с ковани панти. Имаха земи  и ратаи. Бащата на Манол, бай Христо, беше търговец и много свят беше видял. Манол имаше още двама братя и сестричка. Елица беше най-малка и все болнава, та майка ѝ Милка от как я роди, вече десет зими, почти не излизаше от вкъщи. Бдеше над нея като орлица.  Викали бяха всякакви доктори, от близо и от далеч, ама нищо не помагаше. Молеше се леля Милка, всеки ден свещи палеше, на празник и без празник дарове оставяше на Богородица с молба да ѝ пощади рожбата, но годините минаваха, а Елица все така, като между тоя и оня свят. Уж жива ама като че душата и някъде другаде. Нямаше блясък в детските очи, нямаше усмивка на лицето, кожата бледа, та чак прозрачна, всичко разбираше ама дума не продумваше. Промени се леля Милка с времето, стана мрачна и затворена, очите ѝ потъмняха, сърцето ѝ изстина. Само Елица виждаше, само за Елица говореше, само за нея ръцете ѝ бяха.

          Мъка налегна и бай Христо. Каква радост беше като се роди Еличка, а сега ни щерка ни жена. Какво ли не стори да им помогне, ама като че ли зла сила поглъщаше всичко, та нищо не помагаше. Предаде се бай Христо, не можеше да гледа тая мъка всеки ден и пак тръгна по света та белким там намереше лек да си върне детенцето и булката. Година вече го нямаше та всичко на плещите на Манол тегна. Силен беше, ама самота стягаше сърцето му напоследък. Братята му занаят учеха в големия град, а сестрица и майка като духове в къщата бяха. Дълго мисли Манол и накрая реши, че е време малко радост да дойде в тая къща. Реши и тръгна Вела за жена да иска. Сега щеше да я поиска пък на есен сватба щяха да вдигнат. До тогаз и баща му щеше да си дойде…

          - Тук съм, бачо Маноле, какво ти трябва? – попита Вела и се усмихна.

          - Де е Георги, искам да го питам нещо?

          - На църквата отиде, на дядо Васил да помага.

          - А, добре, там ще ида – каза Манол и понечи да тръгне.

          - Чакай, бачо Маноле – спря го Вела – как са Еличка и майка ти?

          Манол се обърна и я погледна с такава мъка, че сърцето ѝ се сви.

          - Ох, - въздъхна Манол – знам ли, Вело, все така. Уж са там, а все едно ги няма. Огън гори, а къщата студена, слънце грее, а у нас мрак се е спуснал та чак в душата ми лази. Ама ти не се тревожи ако Бог е рекъл ще се оправим – Манол се усмихна измъчено и тръгна.

          Вела тръгна да го изпрати до портата и на прага рече смутено:

          - Слушай, бачо Маноле, утре ще ходя на сбора. Дядо не е добре, а Страхил и Георги работа имат и ще съм самичка, та малко ме е страх.

          Манол спря и я погледна, но тя беше забола поглед в земята.

          - Да дойда с тебе, ама какво ще рекат хората, пък и майка с Елица сами в къщи как да оставя?

          Вела се нахока на ум, че не си беше мълчала, но думите сами излязоха от устата ѝ:

          - Що не придумаш майка ти да вземе Еличка и да дойдете всички, да ви се разведрят душите. Празник ще е, хубав ще бъде. Пък и много хора от къде ли не идат, знаеш ли на празник чудеса стават, може някой лек да знае за Еличкината болест. А и нали си чувал приказката за боровете и елата?

          Манол я погледна право в очите, а сърцето ѝ запърха като пролетно пиле. Вела сведе очи смутено, а той я хвана за ръцете и ги целуна.

          - Жива да си, Вело, за тоз акъл дето ми даде. Само да говоря с брат ти и отивам да спретна една каруца. Тя мама, знам ще се дърпа, ма аз ако трябва на ръце ще ги пренеса в колата и пак ще дойдем.

          Манол пусна ръцете ѝ и хукна към църквата, а Вела го гледаше и не можеше да мръдне. Краката ѝ бяха отмалели, усещаше руменината по страните си, а сърцето ѝ аха да излети от гърдите. Тръсна глава, хлопна вратата и тичешком се върна в къщи. Почна да събира и реди стоката, и да се приготвя за път. После премете, сготви и нахрани животните. Сновеше насам натам без да спира, че да не мисли за това дето стори. Срам я беше, ама пък пусто сърце сега някак по-друго биеше…

                                                                                                                                                     Следва продължение...