… Сън не хващаше велините очи. Легна си рано уж да се наспи, че по първи петли трябваше   да стане да се приготви, ама на, пусти очи не се затваряха. Лежеше Вела по гръб и гледаше в тъмния таван, а мислите ѝ като луди косове се щураха насам натам…

            … Привечер Страхил и Георги се прибраха уморени. Измиха се и седнаха да вечерят. Дядо Гроздан кротко дремеше на миндера. От как баба Мария се спомина сякаш някой силите му изпи на един дъх. Съсухри се съвсем, живеца му сякаш при нея в гроба остана. Решил беше, че без Мария няма живот за него и се залежа. Караха му се внуците, молиха го, ама той не. Искаше при нея да си иде, че и в тежест на децата да не е. Ама пуста смърт все не дохождаше и младите се примириха та го оставиха на мира.

            Хапнаха мълчешком, после Страхил отиде да спи, че беше каталясал цял ден да дири по деретата една запиляла се овца. Вела и Георги останаха сами. Тя шеташе, а той я поглеждаше изпод вежди и тънка усмивка пробягваше по устата му.

            - Вело – рече той – готова ли си за сбора?

            Вела прибра съдовете и седна до него.

            - Готова съм, байно, всичко приготвих. На утринта само трябва да натоваря колата.

            - Браво, Вело – сложи бащински Георги ръка на рамото ѝ – оправна си ми ти, който те вземе голям късметлия ще е.

            Вела трепна и смутено извърна поглед.

            - Що се срамиш, мари? Време ти е вече! Лична мома си, работлива и умна. Знаеш ли колко момци въздишат по тебе на мегдана? – каза Георги и се засмя на избилата по страните ѝ руменина.

            - Стига, бе, байно – прошепна Вела все тъй забила поглед в земята – време ми е викаш, а вас на кой ще оставя? Женска ръка и трябва на една къща, а вие с бате още ергени.

            Георги се засмя от сърце.

            - Нас не ни мисли, сестрице, ние ще се оправим. Айде върви да спиш, а като мине празника ще говорим кой ергенин най-те заслужава.

            Вела скочи на крака и почти тичешком излезе от стаята…

         … Първи петли пропяха. Вела стана, облече се и отиде в кухнята. Нагледа дядо си, който все така тихо спеше на миндера и приготви една торба с храна. Тъкмо тръгна към дама да натъкми каруцата и влезе Георги. Поздрави я за добро утро, каза ѝ че каруцата е готова и я подкани да седнат да закусят. Вела сложи масата и приседна притеснена. Трудно преглъщаше попарата и чакаше да види защо Георги беше станал толкоз рано.

            Не чака дълго.                                                                     

            - Вело – рече Георги – вчера при мене на църквата дойде Манол.

            Вела трепна.

            - Знам, байно, той по-рано идвá да те търси и аз му казах де да те намери, че искал нещо да те пита.

            - Пита ме той, ама за това като се върнеш – каза Георги и се подсмихна под мустак – разбрах, че и той щял да ходи на сбора с майка си и Елица.

             Вела се изчерви леко.

            - Аз му дадох тоя акъл, байно, нали не се сърдиш?

            - Че защо да се сърдя, добре си сторила. Така хем няма да те мисля, хем тия изстрадали жени да се разтушат малко – каза Георги благо, а Вела въздъхна с облекчение.

            Довършиха си храната, Вела разтреби и отидоха в дама да изкарат воловете. Тъкмо бяха спретнали всичко, когато чуха трополенето на каруца по калдъръмената улица. Георги излезе да посрещне Манол.

            - Добра стига, побратиме – каза той и скочи от колата.

            Двамата се прегърнаха братски, а Георги го смушка в ребрата.

            - И да вардиш сестричката ми, че жив ще те опека ако нещо ѝ се случи – каза той шеговито, а Манол погледна смутено през рамото му.

            Вела разтвори портите и затегли воловете та да изкарат каруцата. Като видя, че Манол я гледа сърцето и скочи като непослушно коте. Добре, че още беше тъмно та никой не видя как се изчерви.

            - Добрутро, бачо Маноле – поздрави го тя тихо – къде са леля Милка и Еличка?

            Манол посочи към каруцата.

            - Тука са, Вело, не се тревожи. Голям зор беше доде придумам мама, ама като видя, че с мен на глава не се излиза кандиса. Сега спят. Като спрем по пътя ще се видите.

            Вела се качи в каруцата, шибна воловете и колелата запяха калдъръмената си песен. Манол се сбогува с Георги, смигна му заговорнически и я последва в нощта.

            Георги остана на портата докато се изгубиха в тъмнината и се върна в къщи да нагледа дядо си. Старецът не беше помръднал. Георги се надвеси над него и като се увери, че диша, зави го и се отпусна пред огнището…

     … Нощта бавно напредваше в обратна на каруците посока. Колелата им тропаха монотонно по чакълестия път, а луната лениво светеше като голям фенер. Макар да не беше мигнала Вела се взираше упорито в тъмното пред себе си, а на гърба си усещаше погледа на Манол. Не смееше да погледне назад. Хем и беше спокойно, че не е сама, хем сърцето ѝ биеше учестено като на уплашена кошута.

            На зазоряване стигнаха до кръстопътя с голямата бяла чешма. На ляво беше пътя за града, а на дясно пътя за селото дето се правеше сбора. Манол подвикна на воловете да спрат. Вела също опъна юздите и спря по-напред. Скочи от колата и отиде до чешмата да се напръска със студена вода, че да се освежи. Будуването я беше изморило доста и на два пъти усети, че се унася. Наведе се над чешмата и се наслади на живителната студенина.     Манол приближи към нея.

            - Как си, Вело – попита той загрижено – не те ли умори пътя?

            Тя се дръпна леко и избърса ръцете си в престилката.

            - Добре съм, бачо Маноле – каза и се усмихна – мене тоя път ме не плаши, а като стигнем сбора ще съм още по-добре. Как са Еличка и леля Милка, спят ли още?

            Манол погледна към каруцата точно, когато майка му се надигаше сънена от сеното. С Вела тръгнаха към нея.

            - Как си, мале? – попита Манол и я целуна по челото.

            - Добре съм, сине – каза тя и погледна към Елица, която още спеше – ама тя не знам как е. Никога не съм я виждала да спи толкоз дълго, почвам да се тревожа.

            Вела приближи до каруцата.

            - Здравей, лельо Милке, помниш ли ме? – каза тя и се усмихна.

            Възрастната жена присви очи, взря се в красивото лице на Вела и слезе от каруцата  да я огледа по-от близо.

            - Вело, ти ли си, чедо? – попита тя и усмивка озари лицето ѝ за пръв път от много време, после протегна ръце и я прегърна топло – Леле каква мома си станала, а аз те помня като мъничко дѐте как се криеш зад полата на баба си кога идвахте да видите Еличка като се роди. Кога мина това време? – почти прошепна последните думи леля Милка, пусна Вела и се надвеси над още спящата Елица.

            Вела надникна през рамото ѝ и едва не извика като видя бледото, прозрачно лице на момичето. Сърцето ѝ някак странно първо се сви на зрънце, а после сякаш се отпусна с облекчение. Тя се сети колко пъти беше искала да отиде да види Елица, да си поиграят, ама баба Мария все намираше с какво да я забаламоса, уж да не притеснявали хората. Сега разбираше думите на Манол, че уж я виждаш, а все едно я няма. Още по-голяма мъка тегна на велиното сърце. И преди ѝ беше мъчно за Елица, макар да чуваше само от разказите на Манол за болестта, ама сега като я видя направо и се скъса душата. Гледаше как леля Милка нежно гали косата ѝ и на ум се зарече, че няма да миряса дорде не намери кой да помогне на момичето, че и майка му да си отдъхне.

            Слънцето се показа иззад баира. Време беше да продължат пътя си. Леля Милка отново се качи в колата и прегърна Елица, сякаш се страхуваше, че няма да се събуди. Вела се върна при нейната кола и подкара воловете без да се качва. Искаше да се поразтъпче, че да не ѝ се доспи отново. Манол бавно подкара след нея и както беше правил цяла нощ в тъмното продължи да я гледа и да мисли за това, дето беше говорил с Георги. Приятели бяха отдаван и той нямаше против, дори се зарадва, ама Манол не спираше да мисли какво ще рече Вела. То по обичай нямаше значение, ама на него му се щеше и тя да го иска. Виждаше в очите ѝ, че вече не го гледа като малката сестричка на Георги, ама още не можеше да разбере страх ли я беше или нещо друго.

            Така умислени, всеки за своето си, продължиха по пътя. Колкото повече наближаваха, толкова по-често започнаха да срещат хора. Застигнаха и други каруци и тъй в керван бавно стигнаха до голямата поляна над селото дето ставаше сбора.

                                                                                                                                               Следва продължение...