Великанът и петнистата
Великанът и Петнистата
Веднъж родила най-прелестното си създание – божествената Афродита – морската пяна не можеше да контролира повече майчиния си инстинкт и раждаше ли, раждаше нови създания. За нея те бяха толкова прекрасни, колкото и първото, но така е с всички майки по света Истината, обаче, беше съвсем друга – лишена от божественото семе, тя даваше живот само на изчадия. Огромни и безформени великани, които се изправяха в целия си исполински ръст, за да достигнат небето. Уви, грозотата им беше толкова отблъскваща, че дори слънцето бързаше да се скрие зад някой облак. Дарени с чувствителни души, те не издържаха на това пренебрежение и се разбиваха на хиляди морски пръски върху скалите. В тези моменти морските вълни се издигаха много, много високо, за да оберат останките им. Един от тези великани, обаче, реши, че иска да разбере какво бъдеще ги очаква и поседна върху една от скалите. Щастлива да види рожбата си жива, морската пяна успя да хвърли наметало от водорасли върху раменете му и го целуна по челото.
Великанът стана от скалата, а Слънцето веднага се скри зад един облак. За да не лишава живите твари от така нужната им слънчева енергия, синът на морската пяна бързо се покатери в една скална ниша и се скри там. Слънцето отново напече и нещо изпълзя от водата в същата ниша. Великанът се сви от страх – туловището на това създание беше огромно и черно, покрито със сиви петна. Краката му пък бяха малки, от което то се поклащаше, докато ходеше. Главата, която се крепеше на дългия му врат беше малка, а от изпъкналите черни очи закапаха сълзи. Това беше познатата на всички в околността тюленка – Петнистата. В този ден тя беше загубила малкото си и изобщо не се изплаши от вида на непознатия в нишата й. Мъката й я задушаваше и сълзите се стичаха по пода.
Великанът не беше виждал друго живо създание до този момент и страхът му от нечие друго присъствие скоро премина. Стоновете на тюленката му се сториха познати. Незнайно защо, те му напомниха на майка му. Всъщност, това бяха звуците, които издаваше всяка майка, изгубила чедото си. Синът на пяната свали наметалото от водорасли от мощните си плещи и зави Петнистата. Тя отпусна глава в ръцете му и стоновете постепенно утихнаха.
От този ден нататък двамата станаха неразделни. Петнистата ловеше риба, а Великанът бдеше над нея. Понякога, морската пяна ги навестяваше в нишата им, горда от красотата на душата на своето дете.
29.08.09 г.
(след Камен Бряг)
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Весислава Савова Всички права запазени
Радвам се, че отново си тук.
