Вера
Приближих се да погледам през прозореца. Навън есенните листа играеха своето ветрено хоро сред торнадо от пъстри цветове. Голите клони плахо се люшкаха, а небето сивееше мрачно. Започна да вали.
Отместих очи от пейзажа и отново проучих помещението: белите мухлясали стени, старата апаратура, дървеното шкафче и прозаичното болнично легло в ъгъла. Вера лежеше в него.
Толкова спокойна. Толкова красива. Дългите ù коси меко се разстилаха по възглавницата. Нощницата, която ù бяха дали, беше възголяма за подобно слабичко и крехко тяло. Въпреки това, от нея струеше будистка хармония. Гледаше съсредоточено в някаква точка в пространството. Устните ù бавно помръднаха.
- Знаеше, нали? – изрече глухо без да ме гледа.
Приближих се към нея. Ръцете ù бяха смирено скръстени върху тънкия чаршаф.
- Да – отвърнах механично. Никога не можех да се наситя на тези буйни пламъчета в сините ù очи. Неугасващи факли в нощта...
- Аз съм виновна – тя поде. – Трябваше да ти призная още в началото. Как съм могла ...