Вера

          Приближих се да погледам през прозореца. Навън есенните листа играеха своето ветрено хоро сред торнадо от пъстри цветове. Голите клони плахо се люшкаха, а небето сивееше мрачно. Започна да вали.

          Отместих очи от пейзажа и отново проучих помещението: белите мухлясали стени, старата  апаратура, дървеното шкафче и прозаичното болнично легло в ъгъла. Вера лежеше в него.

          Толкова спокойна. Толкова красива. Дългите ù коси меко се разстилаха по възглавницата. Нощницата, която ù бяха дали, беше възголяма за подобно слабичко и крехко тяло. Въпреки това, от нея струеше будистка хармония. Гледаше съсредоточено в някаква точка в пространството. Устните ù бавно помръднаха.

         - Знаеше, нали? – изрече глухо без да ме гледа.

Приближих се към нея. Ръцете ù бяха смирено скръстени върху тънкия чаршаф.

         - Да – отвърнах механично. Никога не можех да се наситя на тези буйни пламъчета в сините ù очи. Неугасващи факли в нощта...

         - Аз съм виновна – тя поде. – Трябваше да ти призная още в началото. Как съм могла да си помисля, че ще бъда най-доброто за теб?

         - Моля те, не се самообвинявай. Аз винаги съм те обичал.

Вера най-накрая ме погледна. По лицето ù премина сянка на тъга. Или може би беше съжаление?

         - Аз също – тонът ù продължаваше да е все така равен. Измина минута, прекарана в мълчание. – Ти видя как болестта ме изцеждаше с всяка година и сега не остана нищо у мен. Погледни ме – аз съм жена без бъдеще, един жив труп. Празна, сразена и неспособна да избягам от съдбата си. Сигурно за теб съм повече от бреме. – Тя направи пауза. – Евтаназията е вече единственият ми блян. Вечен сън за душата ми. Бягство от болката и страданието – Изрече думата евтаназия с уплах и страхопочитание.

         Една сълза се отрони и капна върху прашните пожълтели завивки.

         Хванах нежно ръката ù и я погалих. Беше студена.

         - Аз също нямам бъдеще – казах мрачно, – защото любовта ми към теб винаги е била двигателят на моя свят. И двамата ще бъдем погубени от живота.

Вера се пресегна към шкафчето и взе стръкчето незабравки, което вчера ù бях донесъл. Любимото ù цвете. Изведнъж нещо дълбоко в очите ù пламна, лицето ù сякаш се огря от внезапна радост. Малка усмивка се появи на устните. Имаше нещо тайнствено и магическо в този момент.

         Тя надигна бавно  глава и изрече чувствено:

         - Грешиш! Това е просто началото. Много по-добро начало. И пак ще съм до теб...

         Развълнуван от тези думи, аз се разплаках и я прегърнах. Тялото ù почти не се усещаше.

         Лекарят влезе, кимна отсечено и промълви хладно:

         - Две минути – след това излезе.

Наведох се и я целунах.

         - Не забравяй, пак ще съм с теб – щастливо прошепна тя. Подаде ми стръкчето. – Вземи го, моля те.

        Направих го. Погледнах я за последно и напуснах стаята.

        Беше спряло да вали.

                                                                 *          *          *

        Незабравките никога не увехнаха. В техните венчелистчета винаги съзирах нещо много познато.