Вещица, част 2

   Утрото беше прохладно, имаше лек вятър. През отворения прозорец в стаята на Леа влезе мушица, която кацна на носа ù. Това я събуди и рязко се изправи. Огледа се и видя следите от снощното приключение – кал, мръсотия, листа и отворен прозорец. Беше забравила ключовете и ако не беше дървото до прозореца ù,  щеше да спи навън. Учителката. Костите. Заклинанието.
   Сякаш всичко беше някакъв кошмар. Буца беше заседнала в гърлото, а умът ù трескаво почна да мисли какво ще каже на родителите си.
-    Ей, поспалано, стана обед вече! – без дори да почука, брат ù нахълта в стаята. Завари я мръсна, цялата мръсна в леглото. – Ама какви си ги вършила? Как мина снощи, разправяй!
Леа се вцепени. Думите ù не искаха да излязат от устата.
-    Ау, да не би дъртата вещица да те е засегнала? Споко, помня как ми викаше плужек и мързел, докато правех първото си заклинание. Щеше да го отнесе, ако не се бях прицелил в пиленцето на дървото.
   Леа продължи да мълчи и гледаше брат си. В този момент си помисли колко си приличат – същите сивкаво зелени очи, същите устни и нос. Косите им бяха тъмни, но неговата беше къдрава, имаше и по-светла кожа.  Да не говорим, че откакто я мина с една глава височина, обичаше да я гледа от високо (освен в случаите, когато Леа обуваше токчета). Е, да, две години разлика не е чак толкова много.
-    Оливър, трябва да ти кажа нещо… - започна Леа, като гледаше в някаква измислена точка в пространството. – Снощи вещицата… учителката… аз не знам как…
-    Леа, каквото и да е станало, ще го оправим.
-    Там е работата, че е непоправимо.  – въздъхна Леа. 
-    Оу, да бе, казвай, няма да кажа на наш'те.
-    Оли, аз убих Малвина! – извика момичето и покри с ръце лицето си.
  Брат ù замръзна.  Не можеше да осмисли казаното от сестра си. Гледаше я в очите и не проумяваше. Дори реши, че тя се шегува, обаче не.
-    Моля те, не казвай на нашите! – Леа започна да плаче. – Не искам местната група да ми метне някое проклятие… просто изгубих контрол над себе си, а тя беше насреща ми и аз, такова… - тя хлипаше безпомощно, искаше да прегърне брат си.
-    Ей, стига, ще видим какво можем да направим. – Оливър я прегърна грижовно - Но къде се случи това, трябва да прикрием всичко. Иначе…
-    Страх ме е – каза Леа. Трепереше. Макар и Оли да се пробваше да я успокои, тя се тресеше и искаше да се разкъса.
-    Отиваме веднага, не можем да отлагаме – брат ù излетя от стаята бързо и се върна с раница. Странно как подредеността може да бъде полезна. Трябваше да взима пример от него.
-    Отиваме да прикрием всичко, да се надяваме, че няма да ни видят.
   Решиха да излязат през прозореца. Първо, че е по-бързо и второ -  да не ги види някой. Бързаха максимално, пък и нямаха намерение да срещат когото и да било по пътя. И стигнаха. Запъхтян, Оливър огледа мястото. При вида на обгорелите кости и плът, очите му се разшириха.
-    Ти да не си я сварила? - попита той отвратено.
   Леа кимна. Сега, на дневна светлина, всичко беше къде-къде по-ужасно от снощи. И без накацалите насекоми, гледката беше ужасяваща. Също и миризмата.
   На Оливър му се догади. Позеленя целият и се скри зад храстите. Не го винеше - и антрополог би се погнусил. Брат ù се върна и продължи да гледа и нея, и костите.
-    Направо не мога да повярвам. Сякаш не те познавам – каза той.
-    Аз също не мога да се позная.
-    Виж, по-зле е, отколкото очаквах. Ще направя магия за изпарение, да се надяваме, че всичко ще мине добре.
   Леа кимна и сви устни. Каквото и да е, беше случила на брат. И не само, но и на приятел.  Оли започна да прави магията, пръстите му се наелектризираха, заиграха и той  затвори очи. Сестра му му се възхищаваше. Беше толкова способен магьосник, дано той да наследи семейната книга със заклинанията.  Заслужаваше я.
Останките бавно се изпаряваха, превръщаха се в пепел, а вятърът ги отнасяше в незнайна посока. Всичко се получаваше като по учебник.
-    Благодаря ти, Оли, ти си най-добрият брат! – и тя се затича да го прегръща.