Съжалявам, че заглавието е подвеждащо, че и някои корекции направих…

Посветено на М, както обещах. Да видим, как ще го прочете сега, като си няма речник…

23 Декември - Ден Първи

Тя го срещна точно, когато най-малко очакваше... След дългия изтощителен път до Виена и целодневното бродене по музеи.

В ресторанта на малкия хотел.

Вечерта, беше като повечето й вечери, искаше да й е тихо.

През цялото време усещаше нечии безумни очи върху себе си, но не им обърна внимание. Очите са просто очи. В друго време можеше да каже, че те са прозорче, през което се виждат мислите, които се въртят в главите на хората, но сега не й се мислеше за това...

И точно, когато си тръгваше, той я пресрещна. Изправи се срещу нея, закривайки с осанката си светлината на вечерните лампиони:

-         Имаш устните на… – каза с лек английски акцент, а после отчетливо и с неподправена гордост обяви на развален български  - Мо-ито малько мом-итчен-це.

Умората й мигновено отстъпи на смесицата от изненада, някакъв гняв и накрая едва доловима, но направо открадната усмивка.

-         Какво казахте!?!

-         Знам малко български – продължи отново на английски с тематичния си акцент – Работих на кораб преди... – той застана в очакване.

Тя го погледна без особен интерес и отстъпи назад. Изражението й недвусмислено показа, че е скъсил допустимото разстояние и това не се приема. А след това бързо си тръгна.

-         До утре, мадам! – гласът му долетя и тя усети, как спира до ухото й.

Извърна се само за да се увери, че той наистина беше в другия край на залата, но можеше да се закълне, че само преди миг усети парфюма му в косата си. Тръсна глава, нямаше начин, около нея се тълпяха близо двайсетина екскурзианти, търсещи път към фоайето. Имаше нужда от сън. И то веднага...

Това беше „най-строго” организираната екскурзия на света! Програмата беше убийствено изтощителна… Но тя обичаше физическото натоварване, така психиката й си почиваше най-добре. А и Виена беше прекрасна!

24 Декември - Ден Втори      

Беше Бъдни вечер. Ресторантът - празничен в елегантната си Коледна украса, ухаеше приятно на свеж ароматизатор. Светлините от малките кокетни лампиони хвърляха меки отблясъци по стените и придаваха необикновено уютна атмосфера на иначе изчистения Виенски стил.

-         Вече три години живея тук и винаги е имало сняг на Коледа. - очите й прозрачно се вдигнаха на горе – Какво бихте искали за пиене?

Той стоеше пред нея коварно очарователен. Таблата върху лявата му длан не трепваше, въпреки че се беше навел напред и дясната му ръка сгъваше с отработен жест салфетката й.

-         Така ли и защо според Вас няма сняг сега? – очите й следяха ръката му.

-         Ще завали, когато си тръгнете…  – глухо й отвърна – Когато…

-         Ще си тръгна – не го изчака да довърши – всяко лечение си има край…

-         Моля?!

-         Хубаво го казвате това „моля” – тя се усмихна искрено.

-         Да, защото аз не се моля с думата „моля”! Искате ли вино?

-         Не, аз не пия вино. Няма достатъчно спирит в него…

Засмя се и всички останали се засмяха с него. Тя се сепна. Едва сега си спомни, че наоколо имаше и други хора, сред които и прекрасната й дъщеря.

-         Добре, но днес е Коледа! Ще ви сервирам червено вино. Австрийско, реколта 2004, а утре ще бъде спирит. Знаете ли, как се дегустира?

Тя тъкмо си пое въздух да възрази.

-         Не спори с човека! – прошепна й жената от дясно, с която се беше запознала същия ден. – Знае си работата. Ах, какъв сладур!

-         Роси, това съсловие, сервитьорите, пределно са ми ясни…- въздъхна тя – Да прави каквото иска…

Той й наля, почти до ръба на чашата и се отдалечи.

Вечерта обещаваше да е приятна, само да не беше така странно… Никога досега не беше празнувала Коледа по този начин. В чужда страна, с други традиции, сред толкова непознати хора. Сама с детето… Австрийците не празнуват, както ние на Балканите й беше казал странния чужденец. Замисли се за предната Коледа, за обещанията... и очите й за миг станаха стъклени. И онази болка пак влезе през алвеолите й и зае любимата си поза от ляво… Къде ли беше той сега?

- Мойто малько момитценце, тъжна ли си? – независимо, че тонът звучеше самоуверено, той целият се беше изчервил.

Тя му направи жест с ръка да се приближи и тихо каза в характерния за английския език ти-вие контекст:

- Престани да ме наричаш така, разбрах, че си работил на кораб. Аз също съм работила на кораб…

- Така ли, с коя компания? – не успя да се сдържи той и повдигайки невярващо вежди потърка лицето си с ръце.

- Едва ли я знаеш… толкова са много, L.C.L. – тя се отдръпна, но беше късно.

Той се хвърли напред към нея и преди тя да разбере какво точно става я прегърна силно и продължително.

-         Не е възможно! – извика ликуващ, после леко отпусна прегръдката си и с подчертана нежност обхвана раменете й. - Аз работих за тях близо 7 години… Вярваш ли ми? На кой кораб си била?

-         Cas…

-         И аз съм плавал с него, два контракта, 97-а и 98-а, но не съм те виждал. Ти си малка. Знаеш, че Sea Diamond потъна, нали?

-         Да, видях в интернет…

-         А помниш ли Сотирис, шефа на ресторанта, онзи гаден грък, държеше се сякаш Cas е негов…

Да, помнеше Сотирис сякаш беше вчера… и още някого помнеше…

За броени секунди челото й помръкна, но сковаността й от присъствието му постепенно изчезна.

- Ти не си Австриец, нали? – попита вече съвсем спокойно – Как се казваш? И няма ли да имаш проблеми, все пак си на работа?

- Не, румънец съм – с усмивка призна той, без да подозира, че току що счупи дъха й на две – Казвам се…

Тя го гледаше без да отмества погледа си от него, но всъщност не го виждаше. Пръстите й се увиха около чашата. Някакъв странен шум я заля и както не обичаше вино го изпи на екс. Сведе очи и почувства как „Сблъсък с неизбежното” и „Амнезия” я обстрелват от всички страни.  Какво беше това, сега?! Кому беше нужно да се поставят в главата й отдавна забравени неща? Не стига, че имаше прясно минало, ами и дълбокото й минало реши да изплува. Кой беше този човек тук и откъде се беше появил?! Кимна му и поклати глава, усещайки как се слива с музиката, която долиташе от вградените в тавана тонколони.

-         Не се притеснявай, след малко смяната ми приключва. Ей, girise agapi mou – гласът му я извади от унеса.

-         Me lene Nat.

-         Да, чух, че така те наричат. И аз научих малко гръцки "в морето". Хареса ми, как изпи виното и аз като не обичам нещо, бързо приключвам с него... Но говорех ти за шефа, приятел ми е. Взе ме на работа, защото смята, че трябва да общувам повече. И той е румънец, като мен. Пътувахме заедно. Живее в Австрия от няколко години и държи този хотел с жена си.

-    Ясно, но все пак работиш тук. Така, че най-добре…

-    Да, знам, ще отида да видя дали нямат нужда от мен. Ще ме изчакаш, нали?

Преди да каже „да”, той се беше върнал…

-         Аз и колегата ми смятаме, че вие сте сестри. Приличате си.

-         Не, не сме! Това е дъщеря ми.

-         Не ти вярвам!

-         Не мисля, че е редно да ми говориш така свойски, ти не ме познаваш.

-         Какво значи редно? – тя го изгледа изпитателно – Нат? Това ли е името ти? Много е кратко. Добре, права си, не се сърди! Но, кажи ми, как е възможно, трябва да си била ужасно малка… –  тя тъкмо започна да си подготвя отговор, когато той демонстративно й обърна гръб – Извинете дами, може ли малко по-късно да се присъединя към компанията ви? Притеснявам се, че вашата приятелка може да каже “не”.

Отвсякъде се чуваше смях и шумни разговори, на хората им беше празнично. Компанията срещу нея на масата – жени тъкмо навлезли в 30-те, развеселени си разменяха по някоя фраза и нескрито флиртуваха със съседите си по маса.

-         Нат, ако знаеш само, как те гледа онзи млад господин в сервитьорската ливрея. Свят ми се завива направо! И аз да не знам, че румънците били толкова чаровни... Мислех ги за цигани... Малеее...

-         Цигани са Роси, повярвай ми... познавам ги добре... Сега ще го разкарам...

-         Знаеш ли какво е оригами? – този човек без заобикалки искаше да я вбеси.

Откъде му хрумваха всички тези въпроси? Нямаше да се умори! Направо налазваше личното й пространство, обхващаше го с пипалата си и не пускаше.

-         Добре... покажи си уменията...

Той се усмихна сякаш й прощаваше досадната въздишка.

-         Ще го направя за Вероника. Да, знам, че дъщеря ти се казва така, запознахме се без да те питаме, извинявай! И така, това е... – силните пръсти притежаваха необикновена сръчност, на която тя не можеше да не се възхити.

-         Роза – извика момичето, което назоваха Вероника – Мамо, не е ли красива?

Разговорът между двете беше на български и той долавяше смисъла откъслечно, по мимиките и тук там по някоя дума, която сякаш си припомняше.

-    ...Погледни само как е усукал краищата на листенцата, като истински са! Мамо! Изящна е!

-         Рони, не може да се впечатляваш от такива неща?!

-         Защо и ти се впечатляваш от тях?

-         Момент! Сега вече ще изненадаме майка ти, познавам я, това ще й хареса – намеси се вещо сервитьорът – Кой номер обувки носиш? – обърна се той към младата жена.

-         38-39 – спонтанно отвърна тя.

-         Океей... – той се обърна нарочно скривайки от любопитния й поглед ловките си движения.

След няколко минути беше готов, разтвори дланта си и всички ахнаха...

-         Това са чизми – екзалтирано извика тя.

-         Само едната обаче. И на румънски ги наричаме чизми.

-         А къде е другата? – вече се беше поддала на течението.

-         Друга не е нужна. Всеки знае, че винаги се говори само за една обувка.

Той й смигна закачливо, остави произведението си пред тях на масата и изчезна с таблата си, като междувременно, без някой да забележи беше отсервирал ненужните прибори и чинии.

-         Само наминавам да проверя дали нямате нужда от нещо?

-         Не, благодаря, имаме си всичко.

-         Мога да ти покажа и други фокуси, ако искаш?!

-         Защо ли не се съмнявам, че можеш...

-         Хубаво мислене, но не се гласи! Говоря за фокуси, разбирай фокуси!

Тембърът му прозвуча особено властно и това я накара да се почувства много неудобно.

-         Аз попитах, но ти не ме чу, ще ме изчакаш ли да свърша тук? – тя нищо не каза – Хайде – произнесе на български той.

-         И аз знам някои думи на румънски – похвали се тя и далновидно се измести възможно по-далеч от останалите, за да не я слушат.

Огледа се, от присъстващите единствено дъщеря й говореше добре английски, но тя оживено разговаряше с другите. Никой не поглеждаше към тях. 

-         Например? – той се облегна на ъгъла на масата и зачака:

-         Например, мога да броя до 10. Но и по-сложни неща знам, като “Благодаря”, “Аз съм много изморена”, “Искам да изляза навън”... – той се усмихваше с юношеска непринуденост на старанието й и така я зарази, че тя също започна да се смее!

-         Браво, имаш чудесно произношение! Много ти се удава румънския. Я, ти продължаваш?! Какво каза “Какво ще правя с теб?” и такива неща ли знаеш? О и “сълзи”, виж ти?! А знаеш ли как е “харесвам те”?

-         Imi place de tine...

-         Да, точно така, и аз теб също...  Друго не смея да те питам, дали знаеш...

-         Te ubesk…

Той леко удари с юмрук по масата.

-         Кой те е научил на това? – попита почти стреснат.

Въпросът му не беше груб, но поривът й на часа изчезна.

-         Извинявай!

-         Нищо, кажи ми, някой румънец… И то не просто някой, щом ти е говорел такива неща. Трябва да е бил… направо не мога да повярвам!

-         Полу-румънец, полу-австриец. Оттогава си мисля за Австрия… – засмя се.

-         А за Румъния мислиш ли?! Ама, че съвпадение, да си в Австрия и да разговаряш с румънец. А той? Какъв беше? Така, като те гледам...

Тя отмести погледа си настрани.

-         Това беше отдавна, преди години, оттогава се случиха много неща...

-         Разбира се, толкова време... сега има друг... нали? Винаги има някой друг..

-         Мисля, че колегите ти те търсят. Някой ти прави знак. Как беше името ти?

-         Мугурел, трудно е, нали? Опитай да го кажеш!

-         Не е толкова трудно, тук има клечки за зъби, ще се справя.

Той се изправи.

-         Какво има?! Чакай малко, ей сега ще се върна.

Улови се, че само си дава вид, че слуша диалога на събеседниците си отдясно, а вместо това го наблюдава, как се стрелка между масите с искрящо бял хангъл, преметнат през лявата китка.

-         Къде остана твоя човек? – попита Роси закачливо – Толкова е сърдечен и забавен. Обаче е почти 11 часа. Започва да ми се доспива. Утре сме в Баден, искам да съм свежа...

-         Има си работа, Роси. Къде ще ходиш, рано е и не го наричай моят... А, ето ти го...

-         Някои от вашите се прибраха в стаите си, ти ще останеш да посрещнеш Коледа нали? – отдалече попита той.

-         Да, искам да посрещна Коледа, но сутрин ставаме рано. Утре ще ходим в Баден, после следобед в Шьонбрун…

-         Шьонбрун… толкова отдавна съм тук, а не съм ходил още. Все си повтарям, че има време. Нали ми е под ръка…

-         Със всяко нещо ли си така, щом ти е под ръка?

-         Не, но ти няма как да разбереш. Ще ми разкажеш ли, какво има там, като се върнеш? Хайде остани, моля те! Искам да ти покажа нещо. Държа да чуя мнението ти.

-         Какво искаш да ми покажеш?

-         Остани и ще видиш... – няколко от момичетата между, които и Вероника се заприказваха за нещо на път към коридора и той използва момента. – Аз ще седна за малко тук, докато се върнат децата. До теб, може ли?

-         Срещу мен, моля те!

Той се съгласи:

-         Все повече започвам да вярвам в чудеса, а ти?

-         Не съм много сигурна.

-         Ок, слушай. Преди около месец, тук джакпотът беше стигнал 3 милиона евро. Аз играех всяка седмица, в продължение на година сигурно. Играта е с 6 числа и аз постоянно се молех да ги позная. И така до миналия месец. Всяка вечер произнасях молитви почти до транс. Нито за миг обаче у мен нямаше съмнение, че ще ми бъдат “спуснати” по някакъв начин. Смятай – цяла година! И така една сутрин се събудих и докато пиех кафе, си взех един лист и написах върху него някакви числа. Моля те, гледай ме докато ти говоря! Трябва да виждам очите ти! Не искам да ме мислиш за побъркан! Не съм бил толкова сериозен, казвам ти! Погледни, настръхвам, само като си спомня. Сякаш някой ме държеше, докато драсках онези цифри.

Тя се опита да махне невярващо с ръка, но той я хвана и я задържа в своята, което накара усмивката й да се стопи.

-         Какво правиш, пусни ме! – скара му се.

-         Добре, спокойно, никой не ни гледа, всички са заети със себе си!

-         Не ме интересува!

-         Окей, извинявай! Не помниш ли, сама каза, че корабните фирми са много? И е така, можеше да бъдеш с Carnival, с Royal Caribbean или с която и да е друга фирма, но се оказа в същата, в която съм работил и аз, нали? А румънеца от Австрия?! Не са ли това прекалено големи случайности?

-         И какво толкова, какви са тези корелации, които се опитваш да изведеш?

-         Никакви! – тенът по кожата на лицето му избледня – Опивам се да ти кажа, че навлизам в някакъв нов, непознат за мен етап от живота ми. Случват ми се странни работи. Усещам, че имам властта да контролирам нещата, да ги избирам. Ето например тези числа.

-         Добре и в крайна сметка, спечели ли? Не си! Иначе нямаше да работиш тук? И защо изобщо ме занимаваш с това?! – в момента, в който го каза съжали.

Той се намръщи и тя забеляза, че промяната в настроението му веднага се проявява и в чертите му.

-         Знаеш ли – тихо й каза той – Твоите очи... мога да ги гледам... без прекъсване... Извини ме, че ти досадих!

Тя прехапа устни. Прииска й се да му каже хиляди нежни неща, за очите му, за отношението…  но вместо това вметна:

-         Не си тръгвай! Чувствам се много… Не исках да те обидя! Извинявай...

-         Напротив искаше. Но ти не ме познаваш. Дори и да бях спечелил, пак щях да работя тук! Нямаше да задържа всички пари за себе си. Да ти е ясно! Знаеш ли изненадва ме сарказма, с който приемаш думите ми?! И това напрежение, студена си като Антарктика... явно много нечестно са се отнасяли към теб...

Тя рязко вдигна глава към него. „Антарктика” - искаше й се с един поглед да го застреля от упор, но у него нямаше дори помен от ирония или злонамереност и от това й стана нечовешки тъжно.

-         Майка ми е сама. – продължи той - Преди година я оперираха от рак и й е много трудно. Трябваше спешно да се прибера в Букурещ. Имаше много неща за оправяне и по къщата... Сестра ми е адвокат, получава повече пари от мен, но си има семейство. Разбирам я... оставам аз, този, който трябва да се справя. На 37 съм и продължавам да си пропилявам времето. Омръзна ми този шибан светски живот. Искам да има смисъл! Да знам за какво работя! За кого! Трябва да променя това! Тъжно е. Ако сега ме попита вълшебницата... ще й кажа, че искам да те заведа на някоя поляна, да седнеш в меката зелена трева, а аз да легна върху коленете ти и да ги прегърна. Ето, това е, сбъдни се... Сигурно ме мислиш за луд?!

Цялото й съзнание започна да противодейства.

-         Не можеш да говориш такива неща на някой, който познаваш от два дни!

-         О, така ли?! Тогава как става така, че го казвам?

-         Ами навик ти е! Пръскаш чар, но е патетично! Ние не сме деца!

Той се наведе ниско напред към нея:

-         Радвай се, че има много хора тук, иначе нямаше да ти се размине това „патетично”! Така щях да те захапя... – после кръвта се оттегли от очите му и той добави по-меко – Потомък съм на Граф Дракула, не забравяй! Ах, колко искам да те заведа в Трансилвания и да ти покажа замъка му. Щях да го направя много патетично!

-         Като спечелиш от лотарията... – дяволчетата засвяткаха в усмивката й.

-         Да, поне сега ще имам стимул. Като спечеля, ще си купя яхта и ще пътуваме! Сериозен съм! Не спечелих от лотарията, но аз и не пожелах точно това – да спечеля, аз пожелах числата. Получих ги, но не ги изиграх, не пуснах фиша. Не знам защо, от глупост, от страх може би. Стори ми се прекалено лесно. Помислих си, какво ли тегне над тези пари. А после вечерта след тегленето, като ги видях на екрана, същите мои числа... Още си ги пазя, но не съжалявам, може би щяха да ми донесат нещастие. Имало е причина да не отида до пункта, него ден. Често ми се случват подобни неща. Веднъж, пак така, трябваше ми известна сума пари и малко след това буквално ги намерих в едно чекмедже, точно толкова колкото ми трябваха, нито повече нито по-малко. Представяш ли си сякаш съм знаел и съм ги заделил специално за този случай?! Да ги намеря, точно когато ми потрябват, как ще обясниш това?

-         По-просто е. Всичко, което днес правиш, носи последствия в дните напред... Само не разбирам защо си бил толкова сигурен, че това ще бъдат печелившите числа? Наивно е!

-         Харесвам, как се изразяваш, направо съм запленен. Още повече искам да ти покажа, с какво се занимавам понякога. Само, че после. Последно отивам до кухнята...

Той се върна след дългите десет минути:

-         Забравих да ти кажа, че за всичко в този свят се иска много вяра... иначе сме изгубени.

Момичетата се върнаха по местата си.    

-         Мамо, наздраве!  Раличка пита ще останеш ли да посрещнете Коледа, защото ние не издържаме вече и искаме да си лягаме?

-         Ще остана, мило. Само, че ще си присвоя свещта, която приятелката на Росито остави. Дано няма нищо против.

Останаха до късно в ресторанта. Всички се бяха разотишли. Дансингът беше празен, а те седнали на малката маса до прозореца си приказваха. До изнемога. Откога не беше усещала такова вълнение?! Да разговаря с някой така истински, съвсем по човешки и с такава нежност. И тази невероятна невербална комуникация, тялото му, езика на жестовете, достатъчния поглед за разбиране… Колко често можеше да се случи, някой да й импонира така - почти само на високосна година... тя си припомни последния път, когато се беше влюбила...

Късните часове бяха направили гласа му тих и бавен. Тя го слушаше оприличавайки го на котарак...

-         Какво мислиш, че правят хората по това време? Правят любов може би...

“Любов”, тя  наклони изведнъж свещта към вътрешната част на ръката си.

-         Не, какво ти става, ще се изгориш! –  той подскочи –  Направи го на мен!

-         Не те ли е страх! – попита го изпитателно.

-         Не, хайде! – той стисна очи и тя се засмя – Засмей се пак! Пак!

Тя посипваше капки течен восък върху кожата му и не му даваше да разваля фигурите, които неподатливия восък правеше, като се втвърди.

-         Кажи ми пак името си.

-         Мугурел...

-         Добре, затвори си очите, Мугурел! – чу се леко шумолене – Можеш да ги отвориш вече. Ето, сега ще го запомня завинаги!

Той погледна накъдето сочеше показалеца й. На покривката, с неразпечатани клечки за зъби, тя беше изписала името му.

-         Така ли запомняш ти, като пишеш? – тя кимна – По-рано каза нещо за някакво лечение…

-         Имах предвид пътуванията, това е моята рехабилитация. Единствено с пътуване компенсирам. По-хубаво е дори от любовта. Някои правят шопинг, други вземат наркотици, трети си търсят утехи в не знам какво, аз  пътувам, така притръпвам и се справям със стреса, а и ми е удоволствие, нали отказах цигарите…

-         Кога си тръгвате, на 26 ли? Не се сърди, но ми се иска да не те бях срещал...

-         И аз теб. Сега Честита Коледа, трябва да се качвам, че утре...

-         Може ли да те изпратя?

В коридора, той се спря, обърна я към себе си и отмести кичур от косата й. Тя чу името си и в отговор сведе глава.

-         Добре, само да те прегърна... нищо друго! Ти осъзнаваш, че си красива, не ме карай да ти говоря такива неща. Знам, че са досадни.

Ръцете му я обхванаха, някак отдолу-нагоре и тя си помисли, че всеки момент ще да я вдигне.

-         Не са досадни, напротив! Благодаря ти. Но, това което на теб ти се струва красиво, за някой друг е нещо съвсем обикновено.

-         Кой ти ги говори тези неща? Или аз съм ти обикновен? Не ти показах, онова, което ти обещах. Но нищо, утре, ако все още искаш.

Той я пусна и със задоволство установи, че тя леко загубва равновесие, без опората му, това го накара да се усмихне.

- Аз ще направя нещо много глупаво, знаеш ли, ще се влюбя в теб... – очите му я поглъщаха, после рязко се обърна и си тръгна...

25 Декември - Ден Трети

От няколко дни правеше опит да се разболее.

Двете с дъщеря й се прибраха в хотела по-рано от обичайното, замръзнали и мокри до кости. Разходката беше великолепна, но не си бяха взели чадър и сега трябваше да вземе спешни мерки, ако не искаше да се разболеят.

Изкъпа се и слезе в ресторанта да си вземе чай с ром. Румънецът никъде не се виждаше, но всички маси бяха застлани с чисти покривки и очакваха своите гости с наперени салфетки и лъснати прибори. Това е много добре, помисли си тя. След по-малко от час започваше вечерята и въпреки, че не искаше да си го признае, усети, как пулса й се учестява, сякаш беше изпила на един дъх голямо двойно еспресо без захар. Господи, добре, че си тръгваха утре. Последното нещо, което й трябваше сега беше още една безнадеждност!

Отиде до помощната маса да си вземе допълнителни прибори.

-         Днес вече трябва да ти покажа нещата – нямаше съмнение на кого е гласа, а и нямаше защо да се преструва, беше го видяла, че се приближава.

-         Добре, ще се радвам да видя.

-         Аз те видях долу преди вечерята... Ти търсеше ли ме? Дори случайно, да ме видиш? Да, нали? Кажи го, утре си тръгваш, какво толкова?

Тя го погледна открито:

-         Разликата е там, че на един сервитьор постоянно му се случват такива неща, ако не, той сам си ги търси, ако ме разбираш...

-         Да, така се говори. Само, че аз имах сериозна приятелка. Пак да ти е ясно! Две сериозни връзки съм имал. И двете докато работех на корабите. Втората беше Българка. С нея почти стигнахме до... Идваше в Букурещ и аз ходих няколко пъти до България. От Бургас беше, нали така се казва? Ще станат две години от както се разделихме... Като те гледам се сещам за нея...

-         О, моля те!

-         Не, чакай! Това беше тъпо,  отиди да седнеш, аз ще ти донеса нож и вилица.

Той не се забави:

-         Слушай, вие не си приличате, нямах това предвид. – прошепна той над главата й. – Гледам те и си мисля, ти си щастливка! – тя погледна нагоре към него – Толкова си млада! А имаш голямо дете и аз можех да имам дъщеря или син, обаче нямам нищо. Мъчно ми е, че не намерих сили да избера.

-         Какво стана?

Отново повторение на предната вечер. Бяха сами. Музиката се стелеше по стените, по тавана, по мокета, милваше прозорците и тихо присядаше до тях.

-         Колебаех се, не знам все не се чувствах достатъчно стабилен. Исках да нямаме нужда от нищо. Работех по 14 – 15 часа на ден на тези шибани кораби. Когато тя не пътуваше с мен й изпращах пари. Почти всичките. А тя не ги искаше. Престани с твоите пари, не ми трябват, ми крещеше по телефона, когато й се обаждах. Искам да дойдеш!

-         Ти си я обичал...

Тук той направи кратка пауза:

-         Не знам, казвал съм й го, но да обичаш е друго, нищо не трябва да ти липсва! Неземно е. Ако обичам някого, няма да му казвам, поне не така! Това е състояние на невъзможност! Не знам, как да го обясня, много е... не може да се изкаже. Не съм го изпитвал, но така мисля!

-         Тя те е обичала обаче...

-          Не, аз и на нея й казах тогава. Харесваше ме, много. Бяхме страхотни, като двойка. Тя минаваше 30-те и ужасно искаше семейство, дете. А с мен се чувстваше сигурна. Глезех я, това е... Аз обаче имах съмнения, а нали знаеш, ако не си сигурен в нещо, по-добре недей...

-         Обаче сега съжаляваш...

-         Да, но не за нея, а за това, че не ми се е удала възможност за нещо наистина прекрасно. Любов, ама направо да пропадна... но шансът да срещна някого е вече минимален.

-         Не е така, ти имаш нещо много ценно, свободен си...

-         И ти си свободна, ценно ли ти е?

-         Аз имам дете, не е толкова просто.

-         “Ти” имаш дете, а “Ние” нямаме време, нали така?

Той задържа погледа си върху нея.

-         Аз обожавам дъщеря ти. Достатъчно свободна си да останете, ако искате...

-         Ти да не си превъртял...

-         Превъртял...  човек понякога трябва да рискува. А и ти не знаеш, може да не съм просто сервитьор…

-         Няма значение какъв си. Рискът трябва да е премерен, а не на три дена.

-         Никога ли не си чувала за хора, които захвърлят всичко и отиват да живеят в чужбина? Всичко започва с една случайност и винаги има вероятностен характер. Проблемът ти е, че нямаш доверие в нищо!

-         Добре, Сократ! Знам какво е чужбина. Ти не си на себе си. Заслепен фанатик...

-         Права си, много съм глупав! Още не знам какъв искам да стана, като порасна. А и не съм лорд, за да ми е простено! Приличаш ми на актриса, с тази прическа.

-         В истинския живот, не се случват такива неща! Аз нямам право на повече грешки.

Настъпи тягостна тишина... тя я наруши:

-         Утре си тръгваме. Покажи ми твоето изкуство. Искам да видя какво правиш?

-         Добре, ще ти покажа. А ти какво можеш да правиш?

-         Нищо.

-         Не ти вярвам!

-         Пиша понякога... но не е нещо особено...

-         Така ли, за какво пишеш?

-         Само за едно нещо…

-         Ами аз все едно чета, като те слушам, защо не си ми прочела нищо до сега?

-         Не нося нищо с мен...

Той се върна с малка бяла найлонова торбичка в ръце:

-         Това е само едно от нещата. Нямам нищо завършено в момента, иначе бих ти подарил. Занимавам се с това от скоро, година може би. Неотдавна някакви приятели на шефа дойдоха и купиха готовите... Самодеец съм, по принцип хобито ми е да рисувам... Какво? Какво толкова казах?

Тя се засмя и невярващо заклати глава.

-         Нищо... Просто, знаеш ли, че съвсем наскоро се запознах с един човек, който също обича да рисува? И как рисува само...

-         Така ли? Виждам, че това много те впечатлява...

-         Да, хората напоследък все по-малко време отделят да обръщат внимание на тези неща, като изсечени са по отношение на красивото... Харесвам Малкия Принц...

-         Като изсечени, Малкия Принц... само се чуй как говориш, ти си побъркана...

-         За това ли не спираш да ме зяпаш така?!  

Той остана загледан в нея.

-         Не ти нося рисунки, сега. Друго е, но в апартамента ми горе, имам различни неща, искам да ти покажа, ще дойдеш ли?

-         Не, не мисля!

-         Страхуваш ли се от мен?

-         Да, може да ме нарежеш на парчета и да ме изядеш.

-         Няма да те нарежа, но наистина смятах да те изям. Вече съм започнал... Признай си, че те е страх. Жените се влюбват след секс, ако ще се влюбят. И след всеки път все повече се влюбват…

-         А мъжете? – любопитно запита тя.

-         При тях е обратно, с всеки път все повече се приземяват. Най-прекрасно е като се срещнат по средата… Обаче, ако няма друго, освен красиво тяло, вместо да се преплетат се отдалечават… Това твоето морал ли е?

-         Морал?! – тя избухна в смях. – Не, просто не си падам по еднодневните авантюри. Пробвах, не ме кефи! Но, споко, имаш външност, ще ти случи!

-         То можеше и с теб да ми случи. Въпрос на време. Но и на мен не ми се занимава… Убий ме за това, ако искаш! Не, не ме удряй!

Двамата се разсмяха.

-         Какво да ти предложа, връзка? Не те познавам, ами ако се окажеш извратена?!

-         Връзка с теб?! Не, благодаря! Дистанционните връзки, не ги разбирам. Ако ще ми показваш нещо, давай!

-         Ок, ето, виж и ми кажи какво мислиш.

-         Господи, колко е прекрасно това! Малък олтар изработен от дърво, нали?

-         Да, напоследък всичко е с библейска тематика. Не съм го завършил. Преди два дни започнах работа, имам още много за правене. За моят шеф е, поръча си го. Това са вратичките, купих и метални пантички, които ще сложа тук и така иконата на Исус ще се вижда само, когато се отвори.

-         А това тук от двете страни са Йосив и Мария, нали?

-         Да, какво ще кажеш? Имам още да се старая за качество, нали?

-         Не съм сигурна, че съм най-добрия коректив... но, примерно лицето на Мария. Издълбал си го малко по-остро от необходимото. Дървото е доста по-меко и податливо на дялане, ами ако беше камък?! Направи по-меки чертите й! Тя е била нежна жена...

-         Хм... и дървото не е много меко. Можех да ти покажа. Представяш ли си да направим нещо заедно?! Ама, права си, по-женствена трябва да е! Ако знаеш само колко ми е трудно тук. Нямам необходимите инструменти, а и мястото не е много подходящо за дърворезби...

-         Иначе е чудесно. Харесвам хора, които творят с ръцете си. Харесвам такива неща. Не си купувам, само, защото обичам да ми е просторно пред погледа, а вещите, вземат от въздуха, оф, как ме гледаш... забрави...

-         Не, говори ми! Кажи ми още...

-         Когато излизам сама, а това е почти винаги... обичам да се разхождам. Понякога ходя на изложби, вървя и разглеждам. Спирам се пред някоя картина или скулптура и сякаш се мъча да попия настроението, което иска да внуши, търся флуидите, които излъчва... и чак после разсъждавам, какво изобразява. Някои ми въздействат и без да имат конкретна форма. Провокират ме да мисля и аранжирам слайдовете в главата ми.

-         Слайдовете, познато ми е! Прочети “Подсъзнанието може всичко”.

-         На Кехоу?! Ти, чел ли си я? Аз чета на Зеланд - Транссърфинга, но още не мога да я завърша. Тая метафизика съвсем ми е замаяла главата...

-         Ти много ме подценяваш...

-         О, стига, просто малко хора харесват този жанр, това е...

-         Нат, ще напишеш ли нещо за мен, за нас? Моля те!

-         За какво да бъде?

-         Не знам, нещо за времето... времето, което човек няма за да се влюби в някого, защото няма магазин за време?

-         Мугурел... не ми се пишат романи… дори децата не ги четат вече…

-         Жалко, аз бих чел романи. Може ли да те целуна? Напиши за това, ако искаш. Може ли? Ти само не мърдай, аз ще го направя, знам, че ти не  би...

-         Не мога да забравя един човек, това е…

Той се приближи до нея и наля уиски в нейната, а после и в своята чаша. Тя внимателно се отдръпна.

-         Забрави го, защото той не е тук с теб сега!

В думите му имаше повече дълбочина, отколкото той самия предполагаше.

-     Разбери, не мога да се влюбя толкова бързо...

-     Всеки може. Да се влюби! Това е ДАДЕНО на хората! – твърдо изрече той – Да, има един малък момент на избор, в който можеш да спреш влюбването и да го отпратиш. Като светкавица е, но можеш да го хванеш и да си кажеш стига, докато още зависи от теб. След това вече не става, това е химична реакция. Добре, че човешкото ухо не чува звука на този “ взрив” и го мисли за постепенен процес...

Тя го гледаше без да мига и изведнъж без да очаква няколко малки сълзи се търкулнаха по скулите й. Показалецът му си пренесе една и той й я показа.

-         Откъде знаеш английски толкова добре?

-         А ти?

Тя се изправи бавно и тръгна към вратата.

-         Пожелай ми лека нощ, отивам да спя, почти 3 е. Какво ти дължа за уискито?

-         Не ми дължиш... само ме прегърни! Няма да те моля за нищо друго, не искам да се качваш с мен, не искам да оставаш... дори няма да те изпращам, прегърни ме!

Тя се обърна към него и ръцете й обвиха врата му.

-         Съжалявам, че няма да те опозная... – прошепна й и както я беше прегърнал, ръцете му обхванаха тила й – Стой така...

Усети го близо и затвори очи. Устните му докоснаха нейните и почти ги... Само миг и може би щеше да се остави... но тя хвана мига... един образ се мярна в съзнанието й, и тя извърна глава, и се разминаха... Целувката му попадна върху дясната й буза. А после устните му обсипаха косата й.

-         Толкова много те искам...

-         Съжалявам, но не съм толкова свободна... А и толкова млада не съм... съжалявам наистина...

Така и не заспа. Остана будна до сутринта.

26 Декември - Ден Четвърти

Видя я, че стои на масата сама.

-         Чай или кафе?

-         Малко кафе, че ми действа ужасно диуретично, ще пътувам.

Той направи опит да се усмихне.

-         Не си тръгвай! - очите му овлажняха.

-         Ела, имаш ли химикал? Искам да ти дам нещо.

Тя взе химикала, който той й подаде и написа нещо на някаква банкнота.

-         Това са 5 български лева. В България с тях можеш да си купиш кафе и минерална вода или сладолед... Когато отидеш в Бургас, седни някъде и си поръчай нещо. Гледай минаващите хора и мисли. И пак... И рискувай...

-         А, какво ми написа тук отгоре? Мога ли да прочета? О, на английски е... “Чудеса се случват”. Благодаря ти! Остави ми телефона си, моля те! Искам да ти се обадя, да те подравя за Нова Година. Няма да те притеснявам... просто, знаеш ли... много е трудно да намериш някой, който да те зарежда с положителна енергия... И ако не забравиш, напиши нещо за мен, това е единствения начин да ни дадеш живот...

-         А ти как ще го прочетеш, няма да е на английски, не съм чак толкова добра, а ако направя превод ще се изгубят нюансите. Твоето изкуство е много по-точно, езика му е универсален.

Той хвана ръката й и я целуна.

-         Взе ми това. Нямах време дори да ти купя нещо за спомен. – той затвори ръката й преди тя да види – Вече ми липсваш... не го превеждай, няма да го чета. От 23 Декември се мъча да те забравя, почти съм успял.

Настаниха се на седалките си в автобуса.

-         Беше прекрасно тук, жалко че беше толкова за малко, нали мамо?

Тя прегърна дъщеря си и извърна поглед, не й се гледаше назад към хотела, съдбата й беше другаде, не тук. Просто беше благодарна, че терапията се беше справила успешно с тъгата в нея…

- Да, мила, но мисля, че е по-прекрасно, че се прибираме у дома.