Обаждам се на Славев след три дни, да не реши че хич не съм си дала зор и му казвам, че нещата няма да станат. Звучи доста разочаровано, но го преглъща. Оказва се прав за хотела, Драшев и Борил са натиснати и изпиват по една студена вода, независимо от връзките на Драшев. След онази вечер Борил започва да ми звъни всеки ден, но след около седмица аз го отрязвам. Плаках цялата нощ тогава, накрая спрях само защото се натъпках с успокоителни. Не че той беше виновен, но... Не можех да си позволя да се срина, имах невъзмъжало дете, възрастни болни родители и работа за вършене. Живота беше като маратоните, трябва просто да продължаваш да бягаш, само и единствено напред.

Прекарвах си нощите да си говоря с Дима, аз му говорех, а той ми отговаряше в комикси. Оказа се, че е художник. Истински. Имаше и две изложби. Комиксите му бяха хоби. С комиксите ми подсказа и за какво друго му се говори. Поумувах малко и реших, че и на мен ми се говори за това с него. Гледах просто да не ми се вижда лицето на камерата. Той се сърдеше, но аз бяха станала параноична на тема компютри. За моя изненада ми хареса. Разтоварваше ме. Дима имаше страхотна фантазия и умееше да се движи на ръба между еротиката и порнографията. Изпрати ми и две скици с въглен. Бяха много добри, но не ми се вярваше някога да ги покажа на някого. Беше ме нарисувал с лицето ми. Веднъж, докато се забавлявахме нарочно се погледнах в огледалото, беше уловил изражението ми съвсем точно без да го е виждал никога. Дарба. Той непрекъснато ме канеше в Москва, но аз му отказвах. Истината беше, че нямах пари да отида. Живеех далеч над стандарта си. Навремето един певец се оплакваше, че хонорара му бил по-малко отколкото струвал парфюма му, та и моята беше така. Скъпи дрехи, скъпи заведения, скъпи почивки и се озъбвах. Но пък трябваше да си поддържам класата, тоест да си демонстрирам гъзарията.

– Аууу, Алекс. Страхотна рокля.

– Нали, видях е във Франция и веднага си я взех.

Грънци, във Франция видях само летището, хотела и един емигрантски квартал, минах да видя една приятелка от детството там. Роклята я набарах в един турски сайт с реплики на дизайнерски дрехи, докато броях звездите една нощ в три. Ама нема ме събличат за да видят какво пише на етикета я.

– Какво ще пиеш, Алекс?

– Едно кафе Блу Маунтин и фреш от нар. Нарът нали е био?

Що пък да пия Лаваца с Капи, аз съм от голямото доброутро. Е, и сметката ми е кат за американски магнат, ама кво да прайм. Важна е гъзарията.

Аз харча и не харча, ама Борил направо ми застрелва гълъбите. Първо прави мега пищен и скъп купон за годишнината на фирмата си и седмица след това ми се обажда да се видим.

– Виж, искам да те помоля нещо. Трябват ми 40 хил за две седмици. Ще ми услужиш ли?

– Не, дори да ги имах. А аз ги нямам, защото на времето ти ме обра.

– Моля те, Алекс. Сериозно е. Наистина ми трябват.

Поглеждам го. Да, говори сериозно.

– Нямам такива пари. Никакви нямам. Едва си плащам ипотеката.

Той прави някаква физиономия:

– Имаш в картите.

– Кредитните? Е, и? И ти имаш, опразвай си твоите.

– Нямам. Просрочил съм ги. Само за две седмици, Алекс. Ще ти ги върна с лихвите и всичко. Купувам едно предприятие и парите ми трябват за нотариуса. Моля ти се. След като подпиша сделката ще имам парите.

– Откъде?

– Имам осигурена поръчка, ще ми платят. Но първо трябва да направя прехвърлянето.

Говорим в колата му и аз се облягам на вратата, за да го гледам:

– Какво направи с парите, Бори? Проигра ли ги?

– Не, разбира се. Просто кризата ме удари както всички. Включих се в разни работи по морето, не можахме да довършим строежите и загубих доста пари. Гледаш какво става и с печалбите. Пък и мислех, че ще взема хотела и вложих много пари в бизнесите... Временен проблем е, само да направя сделката и получавам поръчка за няколкостотин хиляди. Просто не искам да се чува, че съм я окъсал за 40 бона и затова моля теб.

Да бе, то щото за тези около него 40 бона са нищо. Отрязали са го.

– Сигурен си, че ще имаш парите след 2 седмици?

– Ако искаш, ще ти покажа имейлите за поръчката.

– Не, но щом си толкова убеден искам колата ти като залог.

– Тя струва сто хиляди!

– Като нова. А тази е на две години. Да не говорим, че нечие токче е одрало таблото.

– Стига, Алекс. Не ми вярваш, че ще ти върна парите ли?

Усмихвам му се мило:

– Вярвам ти, скъпи, но ще го напишем черно на бяло. Ако до месец не ми върнеш парите с лихвите, ти продавам колата, а ти ще си и плащаш лизинга.

Той ми се ухилва:

– Много си лоша! Можеш ли да ми ги дадеш утре?

– Ще проверя и ще ти се обадя.

Борил веднага изпада в страхотно настроение и измъква отнякъде един огромен шоколад:

– Ето, да се подсладиш.

– Къде е уискито?

– Като стане сделката ще ти донеса цяла каса, обещавам.

– Я дай шоколада, твойте обещания важат колкото на политик в кампания.

Прибирам се в офиса си. В нова луксозна сграда е и е два пъти по-голям от предишния. Страхотен е, особено кабинета ми. Всъщност него си го наследих така обзаведен от предишния собственик, не съм го пипала. Но му съборих едната стена и я замених със стъклена. Гледаше към помещението, където работеха служителите ми. А на тях им сложих открити бюра. Аз ги виждах и те ме виждаха. Бях видяла този начин на работа при Семьонов в Германия и много ми беше харесал. Нямах секретарка, нямаше проблем всеки да влезе по всяко време в кабинета ми, за да ме пита за нещо. Разбира се, вратата ми се заключваше и имах щори, но ги ползвах много рядко. Ако бях с клиент или ако много ме цепеше главата и исках да лежа на скъпия си диван. Идвах преди всички на работа и си отивах след всички, не ми трябваха перфокарти за да ги контролирам. И се учех от по-ошлайфаните от мен как да се държа като шеф. Вече не повишавах тон, не си позволявах да избухвам и в същото време се стараех да поддържам дистанцията и да ги карам да работят на макс. Тук това не беше трудно, заплатите бяха високи и Драшев се съгласи служителите да ползват всички бонуси, които ползваха и останалите му служители. А те бяха много. Та не страдах от липса на кандидати за работа.

Имам задна врата на кабинета и си влизам от там. На килима ми се борят две 10 годишни момченца. Децата спират като ме виждат и поздравяват:

– Здравейте.

– Как мина състезанието?

– Спечелихме. Ама после той загуби от мен.

Другото дете не е много щастливо от факта, че е загубило и аз му казвам:

– Нищо, другия път пък ти ще спечелиш.

То кимва тъжно. С брат му са близнаци, тренират борба и са много добри. Майка им си ги гледа сама, а свършват занималня в 5, затова ги води в офиса. Ние работим до 6 и половина, няма къде да са дотогава. Като ме няма тя ги пуска в кабинета ми, не ми пипат нищо, просто се борят на земята. Сега отиват при майка си оттатък, на мен не ми пречат, но тях ги е срам да стоят при мен. Аз съм „шефката на мама“. Измъквам шоколада и лапвам едно парченце. Ммм, не знам откъде го е намерил Борил, но ще го натисна да ми донесе още. Отдавна не бях яла истински шоколад. Нищо общо с боклуците, които продават тук. Начупвам половината и го нося оттатък.

– Да се подсилите – казвам. Оставям го на едното бюро и виждам някакви брошури. – Това какво е?

– Оферти за екскурзии.

– Ще ги взема, да ги видя.

Ако ми хареса нещо, ще ги заведа и ще го мина за тиймбилдинг. Ако имам късмет Драшев ще го плати.