Виенско кафе 2/ 14

– Няма ли да ме правите баба? Хайде, докато съм млада, да помагам.

Жани ми се усмихва и поклаща отрицателно глава.

– Има време. Много си млада за баба.

От два дни съм им на гости и нещата не ми харесват. Мирише на скандали и предстояща раздяла. Вечерта притискам Кристиан:

– Защо сте скарани?

Той вдига рамене:

– Не сме скарани.

– Предложи и брак.

– Това е отживелица и глупост.

– Чуй ме Кристиане, момичето е добро, свястно и те обича. Предложи и брак.

– Престани да ме командваш, мамо. Това си е моя живот.

Понякога наистина се чудя, защо Господ непрекъснато ме наказва.

– Криси, знаеш ли защо родителите дават добри съвети? Защото имат богат лош опит. Отидете някъде сами за няколко дни, аз ще платя. Бъди мил, извини и се – той ме погледна и аз направих физиономия, че съм убедена че той е виновен за скарването – и ѝ предложи брак на някое романтично място. Кажи и, че ще има каквато сватба поиска. И обещай повече да не я ядосваш.

– Мамоо...

Погледнах го уморено:

– Криси, беше много добро дете, но се превърна в много труден мъж. Жани те обича много. Това е нещо много рядко и си голям късметлия, но не го оценяваш. Държиш се с нея, сякаш е даденост. Тя започва да го разбира и ще си тръгне, рано или късно. Мислиш, че ти беше тежко в Англия когато бяхте разделени? Това ще е нищо, пред това което ще изпиташ когато те зареже. Виж някой пръстен, който и е по мярка на безименния, вземи го и дай утре да отидем да купим годежния. И Криси, убеди я за дете, или си го направи.

Той седеше и ме гледаше без да казва нищо.

– Може да ме послушаш или не. Но ако не ме послушаш, когато, не ако, а когато те остави може да сърдиш само на себе си.

– Аз я обичам и правя всичко за нея, тя не го оценява.

– Не си личи, Криси. Никак не си личи, нито да я обичаш, нито да правиш нещо за нея. Тя вади парите, тя се грижи за всичко, тя ти прощава изневерите.

– Не е така.

– Криси, обичам те безкрайно много, но това е истината. Послушай ме, заведи я на някое хубаво място, извини и се, предложи и брак, убеди я да приеме и после ми направете внуче. Може и в обратен ред. Искам само ти да си добре, Криси. Затова моля те, послушай ме.

Не ме послуша, разбира се. И аз свих рамене и си тръгнах, нещата бяха достатъчно обтегнати и без мен.

Бях си взела 5 дни и имах още 2 свободни. Почудих се и се прибрах в България. После се почудих още и реших да отида на спа. Тъкмо умувах къде да се паркирам за оставащия ден и половина и Борил ми позвъни:

– Къде си, мини да ти дам парите.

Връщаше ми на час по лъжичка вече пети месец. За обезщетение ми носеше шоколади и уиски. Като си погледнех баланса ми ставаше лошо, но той наистина купи предприятието и получи поръчката. Само дето се оказа, че дължи пари на половината свят и всички си ги искат. За колата ми падна на колене, за да не му я взема. Буквално. Все пак имах да си връщам за онази вечер, когато се правеше на ядосан, че съм отишла при Драшев, така че се позабавлявах.

Срещаме се под някакъв мост. Паркираме и аз сядам в неговата кола. Наглеждам си я, може да се наложи да я продавам.

– Искаш ли магазин за дрехи? Изгодно го дават, заедно със стоката.

Поглеждам го учудено:

– За какво ми е магазин?

– Ами за печалба, за какво.

– Нищо не разбирам от тази работа.

– Разбираш от мода. Друго не ти трябва. Той е разработен, има си персонал, на хубаво място е.

– И защо го продават?

– Махат се от България, отиват в Канада.

Едни умни хора, що ли и аз не се разкарам от тая циганска държава.

– Колко пари?

Борил махва с ръка:

– Ела да го видиш и ще се разберете.

– Нямам пари, за какво да го гледам?

– Абе ти го харесай, парите лесна работа. Ще го плащаш на вноски и готово.

Едва ли щеше да е толкова лесна работа, но що пък да не го видя...

Той им позвънява, оказва се обаче, че хората ги няма за няколко дни.

– На работа ли се връщаш?

– Не, почивам до сряда. Трябваше да съм в Германия, но децата са скарани и си тръгнах.

– Сериозно ли е?

Гали ме лекичко по косата и замята един кичур зад ухото ми.

– Вероятно ще се разделят.

– Кръшка ли и?

Поглеждам го и той свива рамене:

– Ами отракан си беше.

Ръката му се плъзга по крака ми. С рокля съм и напредва бързо.

– Бории...

Той спира, но не я вади. Прегръща ме с другата през рамото и ме целува лекичко по бузата:

– Липсваш ми.

Иска си всеки път когато се видим, но обикновено го отрязвам много по-рано. Сега обаче си замълчавам и след като ме изчаква няколко секунди, той минава в атака. Пораздвижвам се и си играем известно време. Нещата почват да стават сериозни, но аз го спирам:

– Да идем на хотел...

Борил ме поглежда:

– Дай у нас.

– Не.

– Къде ще го търсим този хотел, ще ни види някой и ядове. Ела у нас, никой няма да разбере.

– И ако ни свари гаджето ти?

– Нямам, разделихме се.

Поглеждам го, това е нещо ново.

– Отдавна. Хайде. Остави колата на подземния на болницата и ще се качиш при мен.

Умувам малко и после кимвам.

Закарвам колата до паркинга, качвам се при Борил и се излягам на задната седалка.

– Да не ми одереш вратата!

– Няма скъпи, винаги си пазя вещите.

Той се обръща, хвърля ми възмутен поглед и после ми се ухилва:

– Ей така те искам.

Поглеждам го учудено и после се усещам, свила съм си краката и роклята ми се е вдигнала.

– Я си гледай пътя.

Тъкмо сме по средата на интересното и някой звъни на входа. Борил обаче не иска да го отрази и накрая аз го бутвам да стане.

– Спокойно, кака ти Надежда е. Ще почака.

Аз обаче се размърдвам и той изпухтява:

– Ама че си... - и се измъква от леглото. Поглежда видеодомофона и казва:

– Тя е.

– Отпрати я. Не искам да ме вижда.

– Добре.

Намъква някакъв анцунг и се смъква долу.

Оглеждам спалнята. Запазил е моя проект. Бях си играла много време с една програма и после му бях показала снимката. Явно си я беше сейфнал. Протягам се в леглото, може да не е умно пак да се забърквам с него, но вече не искам да съм сама. А и секса ми липсваше. Много.

Той се връща и частите на анцуга излитат в различни посоки. Оглеждам го, тялото му вече се е отпуснало и коремчето му си личи осезаемо. Е, аз пък имам целулит и задника ми почва да увисва. ЕГН, какво да правиш.

– Тръгна ли си?

– Мдаа. Ела тук.

Но мотора му все още си го бива, само му трябва малко повече топлина за да запали и по-дълги почивки между работните сесии.

Играем си доста дълго и започва да се стъмва, когато приключваме. Накрая ме гушва и казва:

– Признай си, че на домакинския стадион е най-добре.

Потупвам го по бузата:

– Скромното ми то, добре че ти умря циганката, та да се хвалиш сам. Гладна съм. Да си поръчаме пица?

– Вече поръчах.

Поглеждам го учудено и той ме притиска силно към себе си:

– Казвам ти коте, на домакинския си е най-добре. Нещата стават, преди да си ги помислила още.

– Да де, ама много висок наема.

Той се засмива:

– За тебе има постоянна промоция. Ай да ходим да ядем. Да ти дам ли оная фланела, да ти е удобно?

– Пазиш ли я още?

Имаше стара кашмирена фланела, която му беше отесняла. Аз я бях открила и понякога я носех като блузон във вкъщи, харесваше ми колко е мекичка.

– Мдаа. Знаех, че ще си я искаш.

Той ми намига и аз се засмивам. Всичко е доста странно. Не знам защо, но не му се сърдя. Сякаш никога не сме се карали, нямало ги е изпълненията със Силвия или онази нощ, когато ме уплаши до смърт.

Борил ме вижда, че го гледам.

– Какво?

Поклащам глава:

– Нищо, отивам да си взема душ.

Когато излизам от банята, него го няма и аз слизам долу. В хола няма никого и отивам да проверя в кухнята. Лесно се оправям, все пак аз съм го правила плана. Отварям вратата... и си представям как хвърлям Борил от върха на Айфеловата кула върху гора от копия.

За разлика от мен Надежда не е никак изненадана и ми се усмихва съзаклятнически:

– Здравей.

На бас, че и е казал още като е дошла. Не че и да не и е казал, не е очевадно какво сме правили цял следобед. Без грим съм, косата ми е издухана набързо и хваната на опашка, за да не хвърчи и съм с мъжка фланела, която едва покрива два пръста под задника ми. Ще го убия.

– Здрасти. Къде е Борил?

– Отиде да нахрани кучетата.

Пожелавам си помиярите да са хванали бяс и го изядат жив.

– Аз сложих пицата да се пече, след малко ще е готова. Каква салатка искаш?

– Никаква. Я ела да седнем. Как е, разбирате ли се с него?

– Много съм доволна. За нищо не ми е направил забележка досега. Даже и за кучетата, като видя че ме е страх и каза „няма да се занимаваш, аз ще си ги храня“. Аз първо едното дете виках, че ми беше неудобно да му кажа, но после му казах.

– На мен ми изскочи от ума да го предупредя. Какво ще пиеш, бира или вино?

Ставам да взема пиенето, но Надето поклаща глава:

– Нищо не искам. Аз имам още работа, трябва да почистя горе.

– И утре е ден. Да пием по едно вино, а? Червено. Къде му е домашното?

– Ей там отдолу.

Тя става да ми покаже и когато наливам едната чаша ме спира за втората:

– Недей, аз не искам.

– Спокойно де, няма проблем. Аз съм му казала, че сме си близки, пък и той не е някой да дели хората. С предната жена която чистеше, редовно си пиеха заедно, той мрази да няма компания.

Надето ми хвърля един поглед и аз разбирам, че и тя е получавала такива покани.

– Я дай козето сирене, да си нарежем за мезе.

Тя изважда сиренето и тръгва да го реже и аз го вземам от ръцете и.

– Слушай, седни на масата, че ще те набия. Като дойда у вас, тогава ще ми шеташ. Сега ме остави да се правя на гостоприемна с на Борил манджите. Кога ще ядеш истинско козе сирене, чак някъде от Троян му го носят.

Борил влиза точно когато вадя пицата от фурната и Надето го поглежда сконфузено. Той обаче е по-впечатлен от факта, че сме му набарали сиренето.

– Бори, да дам на Надето малко сирене, да го опитат децата?

Той ми хвърля кръвожаден поглед и в следващия момент се усеща и се усмихва:

– Дай разбира се, защо ме питаш?

Отрязвам по-голямата част от буцата и я завивам в стреча. Борил изглежда сякаш му режат от сърцето. Умира за това сирене, а много трудно намира кой да му го носи. Правят го в някакви колиби на задника на географията. Надежда не иска да го вземе, но аз я убеждавам, а Борил иска да ме заколи с възможно най-тъпия нож. Ами като и е казал да остане днес, сега хак да му е. Той решава да ми върне жеста и ме прегръща през рамо:

– Наде, как ти се вижда новата ти шефка?

– Супер е – отговаря тя.

В това време някой звъни и Борил я поглежда:

– Иди виж кой е и кажи, че някой ме е взел с една кола. Не знаеш каква.

Тя излиза, обаче веднага се връща, явно е погледнала домофона.

– Нелкова е.

– Покани я в хола, сега ще дойда – после поглежда към мен. - По работа е, не се показвай.

Надежда се връща и аз я поглеждам въпросително.

– Някаква брокерка. Често идва.

Борил се връща след малко:

– Трябва да изляза, може да се забавя. Ще ти обясня когато се прибера.

Това не ми харесва, но само казвам:

– Добре.

Когато чуваме външната врата да се затваря, Надето ми казва:

– Ще купува и тя го води по огледи. Апартамент търси, в центъра. Аз се чудех за какво му е, но явно е изненада за теб.

Изненада и още как. Има пари за нов апартамент, но няма за да ми върне заема. Ще му отрежа оная глава, дето си я обича повече.

– Я ние да се наядем.

Хапваме и аз казвам на Надето да се прибира. Минава 7, нейния ей сега ще почне да и звъни. Преди да тръгне, отарашвам хладилника на Борил и напълвам една торба, после и я връчвам въпреки протестите и. Да не ме е ядосвал.