– Бори... Бори, събуди се...
Погалих Борил по рамото и той отвори сънено очи.
– Хайде да се преместиш при Дари, защото аз трябва да изляза.
Спяхме в различни стаи от известно време. Дари ни правеше диви и щастливи, ако не спи с мен, а Борил се прибираше по нощите пиян и я събуждаше. След доста дълга борба, Борил все се надяваше тя да се съгласи да спи сама, Дари победи и той ѝ отстъпи леглото си. Мен ситуацията напълно ме устройваше, беше ми писнало той всяка вечер да си идва в два и да ме събужда, а после да ми мирише на бъчва и да ми хърка. Борил обаче беше много нещастен, че трябва да спи отделно и започна да се опитва да спре да пие, та поне да си спим тримата. Въпреки неговите и моите усилия да го подкрепям, нещо не му се получаваше обаче и продължаваше да се налива. Това почваше много сериозно да ме тревожи, но нищо не можех да направя. Дори и когато бяхме заедно, изтървях ли го повече, не можех да го спра, докато не се отцепи. В началото не вярвах, че ще му е проблем да спре пиенето. Бях минала през това и на мен не ми костваше повече усилия от една диета примерно. Повече от три години не бях близвала алкохол, напих се като казак, когато спрях да кърмя, и сега можех и да пия и да не пия, не ми беше проблем. С Борил обаче вече не беше така, идваше му часът, изнервяше се и почваше да си търси дозата. Лоша работа.
Той огледа замаено тъмната стая, после мен и накрая часовника си, минаваше 4 на разсъмване.
– Какво става?
– Светла ще ражда и трябва да отида. Легни при Дари.
Той ме погледна озадачено:
– Коя Светла?
– Приятелката на Кристиан, ще имам внук.
– В Германия ли отиваш? Защо не ми каза?
– Не, тя е тук, трябва да я закарам в болницата. Хайде, иди оттатък, аз тръгвам.
Борил се надигна от леглото:
– Няма да излизаш сама. Викни Васил.
– Няма време, после ще му звънна.
– Няма да излизаш сама по това време, няма да повтарям.
Беше застанал срещу мен и аз махнах с ръка:
– Стига де, да не искаш внукът ми да се роди на дивана? Никой няма да ме изяде, после ще викна Васко. Дръпни се, нямам време да се разправяме, наистина.
Той ме погледна ядосано:
– Сливи ли имаше в устата да ми кажеш? Или аз съм чуждият и тия работи мене не ме засягат, а? Чакай, ще те закарам.
– А кой ще стои при Дари? Всичко ще е наред. Звънни на Васил да дойде там. Апартаментът ми или „Св. Анна“. Тръгвам.
Тръгнах да излизам и Борил възмутено замърмори зад гърба ми:
– Апартаментът ти?! Що пък аз да знам нещо, да не съм ти мъж случайно...
Не му обърнах внимание и затърчах по стълбите, друг път щях да занимавам с нараненото му его. И без това щеше да ми бучи още, когато разбереше, че Светла работи при нас. Един път бях направила грешката да му се оплача, че Криси ме ядосва и повече никога нямаше да я повторя. Не останаха познати, на които да не е разправял какъв готованец и некадърник ми е детето. Интересно, ако аз тръгнех да разправям така за неговите, точно на коя минута щеше да ми налети.
Калина ми отвори много притеснена и аз и се усмихнах:
– Спокойно, всичко ще е наред. Давай чантата, хайде, Светле. Лягай си, Кали, няма смисъл да идваш, ще ти се обадя после.
В колата стиснах ръката на Светла, изглеждаше много уплашена:
– Всичко ще е наред, не е толкова страшно, колкото казват.
– Абе, Симеонова, в тая вашата фамилия природозащитници ли сте всички? Все тръгвате да раждате като ще ходя на лов.
Бях се подпряла на една колона в празната регистратура на болницата и погледнах доктора, който беше изродил Дари. Влизаше през вратата забързан, бяха го извикали, той щеше да води раждането на Светла. Усмихнах му се виновно, той видя притеснената ми физиономия и ме тупна по рамото:
– Спокойно, ще го извадим юнака. Щом е влязло, ще излезе, ти поне знаеш. Отивай си, аз ще ти звънна като свършим. И да не забравиш почерпката.
Усмихнах се:
– Няма, имаш една бутилка 40 годишно от мен.
– Отивай да слагаш леда. Хайде, че няма да има време да стегне.
Той ме потупа по рамото и се забърза към асансьорите. Седнах на една пейка в единия ъгъл на фоайето. Първо позвъних на сестричката на Светла, да я успокоя, а после звъннах на Криси. Звънях сума ти време и не ми вдигаше, накрая ми дойде на ум да му пусна съобщение във вайбера: „Обади ми се веднага, щом го видиш.“ Позвъни ми след по-малко от секунда много притеснен:
– Какво става, мамо? Добре ли си?
– На спикер ли си?
– Не, сам съм, какво става?
– Светла ражда, в родилното съм, току-що я докарах.
Той поклати глава:
– Няма да дойда, мамо. Тя си реши така. Няма да дойда.
– Моля те, Криси, заради мен. Това е първородният ти син, трябва да си тука.
– Не, не искам да имам нищо общо с това дете и ако ме обичаш, и ти няма да имаш.
– Моля те, мама. Това е твоето дете, твоята кръв...
Молих го повече от час. Не бях плакала пред него от смъртта на Лили, сега плачех и го молех. Накрая го убедих да дойде, щеше да пристигне сутринта. Препирах го да бърза, не исках да се разколебае.
Васко ме чакаше отпред в колата пред болницата. Седнах и му се усмихнах:
– Карай да те черпя една шкембе чорба, задето те събудих.
Той мe огледа, личеше ми, че съм ревала.
– Наред ли е всичко?
– Да.
Изгледа ме недоверчиво, но нищо не каза. Просто ми пусна любимата ми музика и аз се отпуснах на седалката. Не исках да се прибирам, преди да се уверя, че Криси се е качил на проклетия самолет. Ако не беше, щях да се замъкна до проклетата Германия, да го ошамаросам и да го домъкна тук за ухото.
В 7 и половина най-после се прибрах вкъщи, успокоена, че Криси лети. Светлето ми каза, че е включена на система, Калина ми каза, че е станала за училище, а Борил хъркаше, гушнал Дари. Тя отвори очички, като ме чу да влизам и аз ѝ се усмихнах. Посегнах да я взема, но Борил я беше прегърнал с две ръце и се събуди.
– Какво стана, що си идваш чак сега?
– Икономов се забави, исках да видя да не пробута раждането на някой друг. После отидох да видя сестра ѝ, да иде на училище и пих едно кафе там, докато се успокои хлапето. Ела, мама. Напълни ли пампата, а... – гушнах Дари – Ела да измием дупето.
Борил ме гледаше:
– Кристиан знае ли?
– Да, пристига след около час. Казах на Васко да го вземе от летището.
– И той кво, едната там, тука другата с корем...
Усмихнах му се:
– Ако не знаех, щях да реша, че съм го направила от теб. Син да ти беше, нямаше да те помяса толкова за тия работи.
Борил направи възмутена физиономия:
– На мене друг път, мяса си на тоя, от който си взела семката. И кво, ти ли ще му гледаш жената и детето сега?
– Детето си има майка, а тя си има работа и майчинство. Впрочем, работи при нас от няколко месеца.
Любимият ми съпруг се надигна ядосан:
– Абе, ти да ти се струва, че някои работи трябва да ги обсъждаш с мене?! Аз мъж ли съм ти или филанкишията...
– Не знам, скъпи, но филанкишията го виждам по-често. Теб или те няма, или си пиян, или ми крещиш за нещо.
– Направи още веднъж така, и ще ти счупя главата.
Преместих Дари на другата си ръка, доста тежеше, и се обърнах към Борил:
– Слушай, омръзна ми да слушам как ще ми счупиш главата, скъсаш ушите или забиеш няколко шамара. Дъщеря ни расте и ще започне да разбира, няма да я оставя да порасне с мисълта, че е нормално един мъж да ѝ говори така. Не е. Нито е нормално да посяга на жена. Не знам какво си гледал в твоето семейство, но в моето такива работи е нямало и в на дъщеря ми няма да има.
Той ме изгледа още по-ядосан:
– Никога не съм ти посягал!
– Но си удрял жени, нали? И то неведнъж. Ако аз съм кастрирала двама-трима мъже и непрекъснато те заплашвам с това, как ще се чувстваш?
– Това е просто израз. Така си говоря. Познаваш ме от 9 години и изведнъж сега решаваш, че ти е проблем как ти говоря?
– Да, Бориле. Всъщност, ми е проблем от 9 години, но беше мой проблем. Няма да допусна да стане проблем и на Дари.
Той махна с ръка:
– Да ти имам големите проблеми, само бръмбари са ти в главата.
Обърнах се и понесох Дари към банята.
– Добре де, да казвам, че ще те пращам на фризьор, може ли?
Тряснах вратата на банята, без да отговоря нищо.
В 7 и половина телефонът ми звънна, докато хранех Дари.
– Честито, в 7 и 5 официално стана баба. 3.350, здраво, хубаво момченце. Мама малко я шихме, но всичко е наред, много леко раждане. Докато я вкараме, напъна два пъти и излезе. Чакам си 40 годишното, дето ми го обеща.
Засмях се щастливо:
– Твое е, док. Здравичко ли е наистина?
– Напълно.
– Благодаря ти, док, много ти благодаря! Хайде, още много леки раждания днес. Може ли да дойдем да го видим?
– Аз съм до един и половина тука. Елате когато искате.
– Баща му каца след малко и ще дойдем. Лека работа.
Борил беше спрял да закусва и ме гледаше, аз го прегърнах:
– Родила е, 3.350, здраво момченце. Имам внук, Бори! Ние имаме внук. Обичам те, обичам те, обичам те.
Той ме дръпна на коленете си.
– Мъжко?
– Да.
– И вече съм дядо?
– Да.
– Може ли да ти счупя главата, задето ме направи дядо толкова рано?
Направих физиономия:
– Бях сериозна за тези приказки. Трябва ми 40 годишно уиски...
– Е, нали на изписването...
– Той приказва за тая почерпка от снощи и аз му обещах 40 годишно.
– И що не каза да поръчаме, като смяташе да даваш това?
– Не купувам нищо за неродено бебе, Бори. Познаваш ме.
Борил ми се ухили:
– Нищо? И сега какво, ще побъркаш нещастния Криско да обикаля като изоглавен и да купува всичко в един ден, както побърка мен? Не ти ли е жал за момчето?
– Не, Бори. Щеше да ми е жал, ако той се чепеше на оная маса да ражда.
Борил ми намигна:
– Казват, че жена, която е раждала, може донякъде да разбере мъките на мъж, който си е порязал пръста.
– Направо. Уискито...
Дари лопаше с лъжицата по столчето и аз станах да я дохраня. Борил си извади телефона и ме погледна:
– Ще черпим ли? Да казвам ли, или...
– Разбира се, че ще черпим. Това е първият ни внук. Ще направим страхотен купон. После ще се обадя и на децата, да ги викна.
Борил ме изгледа доста скептично, но само кимна:
– Добре. Ще звънна на Тасев, да даде от склада, че то това майка си и баща си ще струва. – Той набра и направи смешна физиономия на Дари, която се кривеше. – Здравей, извинявай, че толкова рано, но имам голямо честито днеска. Синът на жената ме направи дядо и... Мъжкарче... Благодаря. Ще ѝ предам. Виж, искам една бутилка 40 годишно за доктора... не, уиски... Изчакай само за секунда.
Борил ме погледна:
– Измислените са от 700 нагоре, сносните от 1300, добрите от 5 хилки нагоре.
– Glenfarclas има ли?
– Glenfarclas имаш ли? Давай една бутилка, няма да го тровя човека с ментета, внук ми се е родил на мене, да не е шега работа. Слушай, да пратя шофьора да го вземе, къде беше складът? А, супер, това до старото кино, нали? Става ли само после да мина да платя, че той сега от тях и няма пари, а бързаме да ходим в болницата? Добре, благодаря ти. А, ами не знам, чакай..
Той закри слушалката с ръка:
– Кошница искаш ли?
– Не, на изписването.
– На изписването... Ами аз като плащам, ще им кажа на момичета. Благодаря ти пак, чао.
Борил затвори и ме изгледа възмутено:
– 1400 лв за една бутилка?! Ти акъл имаш ли? Аз не съм пил такова.
Усмихнах му се:
– Внук е това, Бори. Не е шега работа.
– Ако смяташ да харчиш така за това бебе, да знаеш, че няма да плащам аз. Има си баща и майка. Магазинът бил до старото кино отляво, ще пратя Асен да го донесе, а после си пращай Кристиан да си го плаща. И да не се скатае, да обирам срама пред човека. Ако искате кошници, да каже там какво иска, че им трябвало малко време, ако нещо го няма в магазина. Кой ще гледа Дари?
Изгледах го озадачено.
– Събота е, Алекс. Забрави ли?
Мамка му, защо винаги ставаше така. Таня беше на изпит в София, а Надето на сватба в другия край на България. Борил погледна щерка си.
– Ще се обадя, че няма да ходя на лова.
Поклатих глава:
– Недей, аз ще се оправя. Ще ида до магазина да взема нещо, да почерпиш момчетата за бебето.
– Облечи Дари, ще идем тримата. В центъра ли?
– Не, мислех тука до кварталния, пеша.
Той си погледна анцуга:
– За там ставам така, нали?
– Супер си. Ела, мама, да сложим буйките – вдигнах Дари от столчето. – Бори, изкарай и количката.
– Ще я нося, тя горната улица цялата е разкопана.
– Пак ли? Пък сме живеели в тузарски квартал.
На касата отделих една кутия бонбони и една бутилка и ги сложих пред касиерката:
– Да се почерпите с колегите после. Имаме голям повод, роди ни се внук днес.
Борил отдели още две кутии и ги разопакова:
– И клиентите, да ни е жив и здрав.
Жената ни честити, опашката също и тръгнахме да излизаме.
– Те в такова семейство да се родиш внук, та да си живееш като царче – изкоментира някакъв мъж зад гърба ни.
– Кои са тия? – попита една жена.
– Собствениците на Дария-та, живеят тука в квартала.
Опашката зацъка зад гърба ни, с Борил се спогледахме и аз го хванах под ръка, той буташе количката с продуктите, Дари седеше вътре и си излязохме така. Шофьорът му ни чакаше с личната си кола пред магазина и натовари покупките.
– Ходи ги закарай, ние ще повървим. Взе ли уискито?
Момчето кимна и изчезна с мръсна газ, а ние се понесохме прегърнати с Борил и с Дари, качена на раменете му към вкъщи. Повтаряхме ритуала поне веднъж в седмицата по кварталното „ларго“. Правехме го и в центъра, в градската градина, навсякъде. Бяхме ли заедно, винаги бяхме или под ръка, или за ръка или прегърнати.
Както си вървяхме, Борил изведнъж стреснато се извъртя към улицата и после успокоен се обърна:
– Криско май е пристигнал.
Обърнах се, Васил спря до нас и Криси отвори вратата на колата и слезе, бяхме на няколко метра от вкъщи. Изглеждаш тотално нещастен. Благодари вяло на Борил за поздравленията и се помъкна с нас с такъв ентусиазъм, все едно отиваше на заколение. Борил му хвърли един поглед, после на мен, но не му се видя умно да коментира и се омете на лов.
© Elder Всички права запазени