Виенско кафе - 4

Късно вечерта Борил ми звъни:

– Пред входа съм, ще ми отвориш ли?

Поглеждам го изненадано, но натискам домофона. След няколко минути той е при мен. На квартира съм в малка таванска боксониера и обзавеждането се изчерпва с диван, масичка и малка секция. Има и мини боксче, по-скоро някаква чупка в стената с малък хладилник и едно котлонче. Мивка има само в банята, която цялата е квадрат и половина. Всичко е от времето на соца, ако трябва да сме по-точни ранния соц. Багажа ми е струпан в ъглите в кашони и единствената ми придобивка е нова закачалка за новите ми скъпи дрехи. Борил влиза и се оглежда:

– Готино местенце... ако си на 13 и се криеш да се натискаш с гаджета. Спиш с пижама?

Когато съм с него спя с красиви скъпи нощници. Във вкъщи си спя с китайска пижама с две мечета отпред, които се прегръщат. Бях си легнала, когато ми позвъни, така че му отворих както си бях. Халата ми беше на дъното на някой кашон, и да исках не можех да го намеря за няколко минути.

Оглежда се къде да седне и аз запрятам чаршафите от единия ъгъл на дивана.

– Защо си тук?

Той сяда и ме поглежда:

– Изследвам вредите от еманципацията върху жените.

– Големи са – казвам – разбрахме, че ние сме силния пол и това обърка мисленето ни.

– Защо си в тая дупка?

– Или това, или при мама и тате. Предпочитам това.

– И си оставила оня да се шири в четиристайния ти апартамент, защо?

– Защото спокойствието ми е по-важно.

– Можех да го изхвърля...

– Моите проблеми са си моя грижа.

– Трайни увреждания от еманципацията, а...

– Определено.

– Днес ми казаха за колата ти. Обадих се на Любо, за да се погрижат да нямаш повече проблеми, но той ми каза че вече се грижат.

– Стана случайно, не знаех че са твои хора. Единия полицай ми даде номера на фирмата.

– Викала си полиция?

– Да, днес ми направи скандал в офиса и ги викнах.

– Любо не ми каза.

– Не знам кой е Любо, приказвах с един Иван.

– Шмитката? Един висок, черен, към 35?

– Да.

– Значи пак се е върнал – Борил се засмива. – Той не може да седи на едно място тоя, последно беше някъде навънка.

– Да, Германия. Той ми каза. Но не му харесало.

– То на него никъде не му харесва. Той си е миткало. Ела във вкъщи тая вечер.

Поклащам глава:

– Не.

– Защо? И аз имам диван. И нямам нищо против да си спиш с пижама. И по-добре аз, отколкото онова дето ти правеше компания преди мен – той посочва с очи мократа чаша на хладилника.

Вярно е, пиех преди да дойде.

– Не.

– Защо?

– Защото искам да съм сама.

– Не всички са като бившия ти, Алекс. Аз не съм такъв.

„Да – помислям си – много по-опасен си.“

Той ме поглежда:

– Страх ли те е от мен, Алекс?

– Да – на едно голямо уиски съм и алкохола ме прави безразсъдно откровена.

– Но въпреки това си с мен?

– Да.

– Защо?

– Харесвам те.

– Но те плаша?

– Да.

– Но и ме харесваш?

– Да.

– Колко изпи?

– 100 на екс.

– На екс?

– Ами ти позвъни и...

– Хайде, ела във вкъщи. Мога да остана да спя и тук, но без да ми се обиждаш, този под не ми се вижда достатъчно чист за това. А дивана не мисля, че ще ме издържи. Яла ли си нещо? Ядеш ли въобще напоследък?

– Да.

– Сигурна ли си?

Той става и отваря хладилника. Вътре има само кутия прясно мляко.

– Мезе за уискито, а?

– Имам и фъстъци.

– Имаш проблем, Алекс.

– Де да беше само един.

– Но един е много сериозен. Не се храниш, не спиш, пиеш много. Колко време мислиш, че ще издържиш така? Взимаш ли нещо друго, стимуланти, наркотици?

– Да не си доктор в комуна? И защо въобще си мислиш, че имаш право да ми се бъркаш в живота? Ти си ми просто шеф, ако не ти харесва как работя, уволни ме – вбесена съм до крайност и ми личи. И то много.