8.02.2019 г., 14:01 ч.

Виждане 

  Проза » Разкази
697 2 5
9 мин за четене
  • Ало, търся гжа Петрова.
  • Да, аз съм, кажете!
  • Обажда се Ива. Помните ли ме?

Гласът остана дълго време в слушалката. Паметта на Ваня бързо прелисти всички страници от срещите й с клиенти. Един ярък спомен за този глас изплува.

  • Да, разбира се, че Ви помня. Кажете!
  • Исках само да Ви чуя и да Ви кажа, че ние сме добре. Казвам „ние“ много сме добре ! И това, което сега казвам е благодарение на Вас.
  • Аз нищо не съм направила специално – просто си вършех работата.
  • Не е така! Вие не просто си вършехте работата –нещо много повече. Вие, повярвахте в мен! Знаете ли какво означава това, да повярваш в някой? – Това означава всичко. Вие се доверихте на една страдаща жена и не само страдаща, но и психично болна. Да , аз съм болна и Вие го знаехте и въпреки това ми повярвахте. Аз продължавам да съм болна – по документ, но вече не и страдаща. И този документ вече няма нищо общо със страданието. Той просто остана един спомен от моето минало, но Вие ми дадохте бъдещето. Знаете ли какво означава това? Знаете ли? Това означава – Живот!

Ива беше една от клиентките на Ваня, с която я срещна работата й. Двете се запознаха в Родилно отделение на болницата. Колко страшно звучи думата „болница“, ако ще и това да е – родилна!

Ива беше диагностицирана с болестта – „Шизофрения“. Болестта на душата, от която всички се плашеха, а някои дори бягаха. Ваня не видя болната, тя видя друго- видя очите на една майка, която прегръщаше своето новородено и го целуваше по снежно белите му бузи. И когато видя това на мига, на секундата взе решението за този казус, а то беше – да даде шанса на две живи същества, да продължат напред, заедно. Ваня спази закона, до последната му буква. Само едно единствено нещо не бе написано в него, а то беше – взаимоотношенията между хората. И между всички букви от него Ваня го откри! Направи невъзможното, защото допусна – невъзможното!

Ваня е работничка - социална. Тя ставаше винаги рано. Всяка сутрин си пиеше кафето – слънчево, без захар. Нямаше време да чуе прогнозата, затова чадърът стоеше винаги в чантата й. После хващаше тролея от кварталната спирка и перфорираше своя билет за деня. Бързаше - по ръба на тротоара, защото я чакаха все хора угрижени, в нужда и се усмихваше. Това носеше и това можеше. И така тези действия се въртяха във времето на календара, години наред. Ваня беше в непрестанен галоп и пропускаше – радостно, но все други държаха юздите й. Тя получаваше възнаграждение за своя труд– всяка вечер пребърсваше трохите от масата и не пропускаше да погали главичката на детето си, което я гледаше. На излизане от стаята му, бавно гасеше лампата. И преди да си легне винаги хвърляше одеялото върху съпруга си - той беше нейният любим. После в тъмното понякога се губеше между телевизора, дивана и масата, но си мислеше, че това не е възможно. Все си казваше, че няма как да се загубиш в нещо познато. Но парадоксът беше точно в това – човек се губи именно в познатото, защото то му създава илюзията за сигурност. И така, ако не допуснеш - недопустимото, вечно можеш да служиш вярно на тази илюзия. Може би все още не беше дошло и узряло времето за нея – да вижда именно в тъмното.

Една сутрин чадърът не се разпери от чантата на Ваня, докато не падна на улицата. Никой не й подаде ръка , някои дори я прескочиха. Само един се намери да й покаже Слънцето – тя го позна. Той беше смачкан в джоба й - между всички перфорирани билети. Това беше –сърцето й! Вече знаеше прогнозата за времето – благодарността на болния – този опериран от чувства и съвест, трае до толкова, докато свърши болката. Системата я мотивира ,без пари, но щедро -тя намери себе си. Нещо което няма цена. За пръв път беше богата социална работничка, която се откри в перфорираното, болно и ограбващо ежедневие, но го направи благодарение на вътрешният си ресурс, който й бе даден свише.

Ваня продължи да работи любимата си професия, защото тя за нея не бе просто професия, а верую и помагаше, така както го е правила винаги. Ваня се оглеждаше в очите на децата, с които я свързваше работата, а те бяха най – големият шамар за обществото и най – големият товар за родителите си. Тези очи й даваха посоката, а тя беше само една – любовта. В най – чистия смисъл на тази дума, не обвързваща и с ясното съзнание, че когато си тръгнал веднъж по този път - връщане назад няма. Едно бреме от плещите й падна изведнъж и се стовари по най – неочакваният начин на улицата, а то беше илюзията й да види благодарността в очите на неблагодарника. Е, няма такова нещо и който каже, че има – лъже. Човек е такъв, какъвто е построен, точно като къщите – точно, като тях. И здравата основа винаги е била гарант за стабилност.

Ваня беше ощетявана безброй много пъти от началството си, но никога не каза нищо – мълчеше. Мълчеше, защото знаеше и знаеше, защото мълчеше. Беше наясно, че няма как да обясниш нещо на някои, който е по – нисък от собственият си ръст, а още по – малко да бъдеш разбран от него. Каква е позицията на такъв тип хора - винаги една и съща. Обградени с послушковци, които им ласкаят егото и им предоставят информация която „уж“ ги крепи и с която „уж“ осъществяват контрол. Още една голяма илюзия!Такъв тип хора се страхуват да останат сами, да заявят позиция, а още по – малко да я следват. Готови са да те предадат винаги в най – удобния за тях случай и да си измият мръсните ръце с теб, само и само да опазят гърба си. Какво може да се каже друго за тях освен – предатели по душа. Най – точното определение за тях е дал Смирненски в своята „Приказка за стълбата“, което е посветил на тези, които ще кажат: "Това не се отнася до мен!"

Времето минаваше и Ваня ставаше все по – доволна и по – доволна от своята работа, парадоксално на очевидните факти. И това беше така, защото тя виждаше всичко онова, което другите не бяха способни да видят. Нейният дух беше толкова широко скроен, който не би могъл да се помести в някакви бланкетни рамки и оценки от някой, който не знае себестойността си и тя е едно числително бройно, с безбройните му вариации по скалата на интереса. Тя знаеше, че единствената оценка за нашите действия, като хора, може да я даде само и единствено Бог.

Ваня беше човек с достойнство. Едно от малкото качества, познати на днешното ни общество. И способността да можеш да го съхраниш във времето се криеше в лудостта, тази – здравата. Именно поради тази лудост, навярно разбираше всички други посвоему „луди“.

Ваня прие своето работно място, като магазинче за цветя и то стана нейната философия, а тя „продавач на надежда“. Лудостта не я напусна никога. Тя продаваше от своите цветя на всички. На тези, които идваха и си купуваха по хубав повод и на тези, които идваха по лош. На последните тя винаги даваше по две цветя, винаги по две.

Подробностите за живота на Ива са само едни подробности, които всеки може да види съобразно своето разбиране - светоусещане, дотолкова, доколкото му е дадено да вижда.

И така „Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно посвоему“ както казва великия Толостой. Това важи и в единствено число. Първо в единствено число, защото - „Аз“ е преди „Ние“.

Цветята са най – красивото нещо на майката природа. В тях са събрани всички цветове.

- Радвам се за обаждането ти, Ива. Пожелавам ти всичко добро и занапред!

- И аз се радвам, г-жо Петрова! Винаги ще Ви помня с добро!

- Довиждане!

- Довиждане!

Виждане – „от до до“.

29.01.2019г

 

 

 

© Тодорка Атанасова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??