Кръв капе по лицето ми и ме събужда от дълбок сън. Оглеждам се стресната и учудена, ала е тъмно, мрак заобикаля тялото и душата ми. И ето - още капки... Какво става?...
Навън в студа сенките зловещи играят своя танц с вятъра. Дъжд излива се върху сухата земя. Вали толкова силно, сякаш мъката, събрала се от всички страдащи души се излива под формата на дъжд. Мъглата, разстлала се ниско, прави улиците да изглеждат още по-зловещи. Полунощ е. Всички спят дълбоко, само един прозорец свети в тъмата непрогледна. Вижда се силует. Той принадлежи на младо момиче, наблюдаващо пълнолунието с навлажнени и тъжни очи, изкарващо гъст дим през тънките си устни. С нея са будни единствено мъртвите сенки. Познавам я. Наскоро изгуби близък приятел, а не бе успяла да му докаже колко много го обича. И това й тежеше на сърцето, на душата. Сега тя се обвиняваше повече от всякога и съжаляваше, че не го бе направила. Преди беше много слънчево момиче. Сега е унила, тъжна, почти не се усмихва. Усмхва се само, когато си спомни за времето прекарано с него. Искаше да му каже толкова много неща, ала тази съдба... Тя й го отне и разби живота й на пух и прах. Всяка нощ тя стоеше до късно и наблюдаваше зловещата и мрачна нощ, изпълнена с болка и самота. Беше й прекалено тежко и не можеше да заспи... Да! Сега разбрах откъде бяха среднощните капки кръв - те капеха от раненото й сърце...