Докато шофираше по улиците на познатия град, сърцето му беше изпълнено с трепет, който беше и сладък, и болезнен. Беше си забранил да се чувства по този начин преди доста много време, но днес, щом се събуди с първите лъчи на слънцето, сякаш обвивката, с която беше притискал това чувство години наред, просто се скъса. Беше очаквал това да случи някой ден, но не подозираше, че ще го залее като огромна вълна и няма да му остави избор.

Тялото му управляваше автомобила, а умът му беше някъде другаде. Рееше из спомените за спокойното минало, което той разруши. Вината беше като отрова, която се движеше из вените му. Не го убиваше, но му причиняваше твърде много болка. Когато забеляза накъде се е отправил, вече нямаше как да се върне. Искаше да се оправдае, но вътрешно знаеше, че това е мястото, където иска да отиде точно сега. Беше твърде тихо и тягостно, но тук нямаше кой да го съди. Знаеше, че и той ще бъде тук един ден.

Отби колата до магазина за цветя и купи огромен букет лилави цветя и свещ, която да запали на гроба ù. Реши да остави автомобила тук и да повърви из тишината. Винаги можеше да се върне и да забрави, че е идвал тук. Нямаше да е нито първият, нито последният болезнен спомен, който толкова удобно щеше да погребе.

Вече беше твърде късно. Любовта му го теглеше все напред, а краката му неуморно крачеха към мястото, където лежеше любимата му. Жената, която толкова обичаше някога, сега лежеше студена във влажната земя, а той чувстваше нейната кръв по ръцете си. Ако я беше убил, щеше да ù причини по-малко болка. Знаеше, че я е унищожил малко по малко. Тъжното беше, че твърде късно осъзна това. Спомняше си как ù звънеше по телефона и спокойно я оставяше да говори, докато гласът ù не пресипнеше от умора. Никога не се осмели да се срещнат отново. Не искаше да погледне очите ù, изпълнени с болка и отчаяние. Достатъчно мъчително беше да слуша гласа ù, който ставаше все по-слаб и по-слаб с приближаването на края.

Щом стигна до гроба ù, той просто се срути.  Беше я унищожил, а сега осъзнаваше, че все още я обича, както не е обичал никоя друга. Искаше му се да легне тук и да остане завинаги до нея. Постави нежно цветята върху влажната пръст и помилва избелялата ù снимка с грубите си пръсти. Искаше да ù говори и говори… Искаше да ù каже колко много съжалява, че е съсипал всичко. Думите не излизаха от пресипналите му устни. Стоеше скован и просто се взираше в земята.

Мислите му бяха някъде далеч. Спомни си първия път, когато я видя. Замисли се за усмихнато ù лице и смеха, който никога повече нямаше да чуе. Сърцето му се сви в болезнен спазъм. Искаше му се да спре поне за миг, за да спре и болката му.

Замисли се за децата, които имаше от нея. Тези, които той толкова се страхуваше да погледне в очите, защото виждаше само нея там. Виждаше частицата от нея, която щеше да живее вечно, и тези очи, които един ден ще го погледнат осъдително и ще го попитат „Защо?”

   -  Те са като теб, мила. Трябва да се гордееш с тях. – беше единственото, което прошепна, преди да избърше издайните си сълзи.

Взираше се в нищото и позволи болката да го залее. Колко му се искаше тя да е тук, за да му прости, въпреки че знаеше, че не заслужава тази прошка. Тя беше твърде добра за него. Не можеше да разбере как си позволи да съсипе най-хубавото нещо в живота си. Как успя да смачка парченцето отредено за него щастие просто заради миг наслада и невнимание. Никога нямаше да си го прости.

Изправи се и постоя известно време така, докато студеният вятър брулеше набръчканото му лице.   -  Ще се върна, мила. Винаги ще те обичам. Толкова много съжалявам...

А после, след като осъзна колко се е забавил, се забърза към колата и остави малкото искрени думи, които беше казал, да висят във въздуха и да чакат отговор във вечността.