22.04.2016 г., 8:33 ч.

Вина 

  Проза » Разкази
514 0 2
5 мин за четене

ВИНА

 

     Срещнах я някъде през късната пролет или в началото на лятото. Беше облечена в хубава, проста, стегната бяла рокля с червено коланче на кръста. Нямаше ръкави, нежен загар превръщаше в карамелен сладкиш голите й рамене. Красива беше, стройна. Носеше сандали, а ноктите на краката й бяха като бисери. Сладурана. Казваше се Вина.
     - Браво... браво на теб! – Не можах да се сдържа, признавам си. Много я харесвам. Има блещукащи светли очи – така и не можах да запомня дали бяха сини, зелени или пъстри; понякога проблясваха като вълни на слънцето. Иде ти да се гмурнеш в погледа й и да стоиш там поне една вечност. – Много си хубава!
     Така казах. Тя се зарадва.
     - Трябва да те почерпя. Много си мил.
Не, не съм мил. Дебел съм и остарявам. Обаче не съм сляп и вероятно затова изглеждам мил. Пък и да си откровен, понякога е проява на милост. Или на милосърдие.
     Не може да стоим така на тротоара. Беше събота, още от сутринта слънцето припичаше. Искам да я заведа някъде, да се гмурна в нея и така да се разхладя. Тя обаче имаше други планове.
     - Тръгнала съм ... – каза и поспря за миг, сякаш обмисляше как да продължи, - тръгнала съм към църквата. Нали днеска е празник...
     Към църквата била тръгнала. Празник било днес. Не знаех. А аз не съм тръгнал натам, възнамерявах двамата да тръгнем в друга посока. Дали не ме лъже? Знае, че няма как да я придружа точно в това учреждение. То не се посещава с мисли като моите. Май това беше нейният начин да ме отдалечи или направо да ме отблъсне.
     Разделихме се. Аз поех към себе си – моята църква.
     Обаче не спрях да мисля за нея. Не беше винаги толкова тъжна. Виждал съм я ядосана, несправедлива, ругаеща, зла, отмъстителна, злобна... Но никога не съм я виждал грозна, нито пък тъй тъжна. Беше ужасно откровена, честна до глупост, ако тази степен е съотносима към честността. Кажи й Вина и не я обиждай повече.
     А сега пък я срещам набожна. Чужда вина изкупува сигурно, затова и името й е такова.
     Повечето общи наши познати я мразеха. Аз не я мразех, обаче не я обичах. А тя ненавиждаше това. Не откриваше причината. Не потърси вината у себе си, нямаше и как, защото тя беше най-красивата Вина, когато е съществувала някога. Значи причината беше у мен. Тя знаеше, че щом не обичам нея, значи друга обичам, значи има друга Вина. Това я вбесяваше.
     Няма да забравя – трябваше да скрием един ключ от сейфа  в службата, двамата работехме заедно. После имахме да вършим нещо навън. Изобщо – бяхме заедно някак, без да сме двойка.
     - Къде да го скрия? – попита ме. Аз тогава още не бях тръгнал към себе си.
     - Вземи го, сложи го в чантата. Какво му мислиш толкова?
     - Ама това е служебен ключ, как ще го нося у себе си? – тя се възмути. Такава беше. Всичко необмислено й се струваше възмутително.
     - Дай, аз ще го нося – това ми се струваше нелепо. Какво значение има. Нали след няколко часа ще се върнем. Няма кой да пипа сейфа.
     - Ама не бива! – тя настояваше. – Още по-малко пък на теб ще го дам. В сейфа има служебни документи.
     Погледнах я. Тя ми вярваше, нищо че ме мразеше. Едното често помага на другото. Защо е това подозрение?
     Огледа се, врътна своето тяло наляво, там не видя нищо достатъчно скришно, после се обърна надясно, само торса си мърдаше, сякаш беше във фитнеса, правеше упражнения за мускули на талията. Гърдите и бавно се полюшваха, а косата беше най-потайното място, в което исках да скрия ръката си: бе гъста, разпиляна и буйна коса. Хубава беше тази Вина, няма спор. В стаята имаше диван. Наведе се точно пред мен, подпъхна ключа зад възглавницата, намери там една дървена подпора, почука – кънтеше на талашит – и после бавно извади ръката си. През цялото време й гледах дупето. Тя забеляза.
     - Видя ли къде го скрих? Ако нещо стане, да знаеш къде е. Нямаме време сега да го носим при шефа. Нали той все е зает. Тук никой...
     Изобщо не я слушах. Беше строга, а червилото й – едно такова бледо, влажно, прозрачно, иде ти да я целунеш, ама така, че да изсушиш устните й, да не блестят така тревожно, да станат кора на бреза.   
     Защо ли съм запомнил тази случка? И защо ни беше да го крием този ключ? Нямам представа, просто така се случи. Но не съжалявам, че поставих ръка върху това дупе, а после разкопчах ципа. Диванът не беше просто скривалище за ключове. Той скри и една тайна помежду ни.
     Не помня, по-точно не знам какво се случи повече с този ключ. Аз скоро приключих своята работа в учреждението, в което беше диванът, и тръгнах да гоня Михаля другаде. Тя също. Обаче всички продължиха да я мразят. Това не ме интересуваше много, понякога само тъжах, че тя мразеше мен, обаче се случваше рядко: ние почти не се чувахме. Човек не може да тъжи вечно.
     А ето ти днес - тя е тъжна. И на църква отива. В бяло.
     Всички смятаха, че тя е виновна. Как няма да не е, даже така са я кръстили. Няма значение за какво, няма значение и кога, най-малко пък – кой се произнесъл за вината, кой я е постановил. Родиш ли се виновен, станеш ли веднъж такъв, носиш това клеймо цял живот. То става твое име.
     А никой не се замисли дори, че тя има баща. Вероятно има и майка. Църквата, към която беше тръгнала, беше гробищна – беше наблизо, в гробището. Бе Черешова Задушница.
     Може би Вина не беше родена виновна. А може би беше. Или пък поемаше вината - като сюнгер чуждата отрова, - та да могат другите да живеят невинни. Знам ли. А може пък да се е омъжила. Едва ли: тя знае, че не бива да го прави; в брака често се раждат деца.
     Тъкмо да вляза в себе си и да затворя, чух камбана – звукът й ме стресна, сякаш се стовари върху мен. Почитаме родителите на вината, а вината мразим. Не е ли странно? 
     Я по-добре да влизам, да се почета. Нали е Задушница.

© Владимир Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??