Не знаеш какво ще ти се случи там. Не очакваш дори и че ще отидеш.
Не си го планирал - просто те са те повикали, а ти си се отзовал.
И ето те там - на ръба, на края на света, в неговото начало, уловен в примката на безвремието.
Тук ти сякаш си излишен. Това е тяхното
царство - високи, недостъпни, величествени. Изглеждат страшни и
опасни, но красотата им някак те завладява и приласкава.
Тази, върху която седиш, е здрава, сива скала, тапицирана от
жълто-зелен слой мъх. Толкова пъстра, истинска, жива! Между
пукнатините й никнат алпийски рози - цветя, които е притеглила
към себе си завинаги - точно както и теб, но получили като дар
част от нейната омагьосваща сила.

Но защо се взираш в тази скала, когато пред очите ти се разкрива
целият свят? Гъста, непроходима гора лежи под теб и се надяваш,
че ръба не е чак толкова тънък и че няма ти да легнеш сред гората.
Поглеждаш към скалите отсреща. Могат да бъдат описани дори само с
една дума - съвършени. Не защото притежават математически
изчислена симетрия, или защото отговарят на описанията от
приказките за недостъпни висини. Съвършено е как са
образувани от прищевките на великата богиня - природата.

Напред се разлива море от поля и ниви, някъде там - долу, далеч...
картина на странен художник с фантастични представи за света...
напълно нереална...

Усещаш полъха на вятъра и се вслушваш в приказките, които разказва.
Чуваш ги, но не ги разбираш. Тези тайни слова само клоните на
дърветата могат да разгадаят, запомнят и после разкажат отново.

Лягаш върху горещата скала и сякаш се срастваш с нея. За миг ставаш
истински и се усещаш част от нещо толкова величествено. Сърцето ти
бие лудо, синьото небе над теб е чисто и ясно, като съзнанието ти в
момента, тишината е разкъсвана от плясъка на криле. И на теб ти се

иска да размахаш криле и да се понесеш със свободно сърце сред
висините, които достигат само орлите, и да се слееш с природата.

Ти си тук! В началото и края на всичко, тук, където се ражда животът
на свободните, където природата може да го отнеме от смелите.

Искаш да кажеш нещо, да изкрещиш, но какво? Страх те е да нарушиш
това идеално спокойствие с гласа си, а и чувстваш, че всяка твоя
дума на това вълшебно място ще звучи като заклинание. Каквото и да
поискаш, планината ще чуе желанието. Затова внимаваш какво да бъде
то и започваш да си мислиш за здраве, любов, успехи, а устните ти несъзнателно изричат молитва:
"Моля те само за очи, които винаги
да виждат красотата!"

Заклинанието е изречено, ти замлъкваш със страхопочитание, а ехото
повтаря всяка от думите ти, за да ги запомни планината.

Вятърът понася молбата ти над гората, листата зашумяват и предават
тази нова приказка на пъстрия свят наоколо.