Влюбени
Тя го забеляза няколко дни след погребението на съпруга си. Кадеше пресния гроб с тамян, когато няколко метра вдясно видя млад мъж, седнал на земята. Стиснал глава между коленете си, не помръдваше, само потрепването на гъстите му къдрици подсказваха, че плаче беззвучно.
Младата жена остави кадилницата и седна също на земята. Гледаше непознатия и се чудеше дали да го заговори. Мъжът носеше същата риза като починалия ѝ съпруг – синя, на квадратчета, с разкопчани няколко копчета.
-Жив в гроб не се влиза – ѝ каза съседката на погребението. – Няма нужда от сълзи. Мисли как да продължиш живота си. Млада си. И за щастие, нямаш деца.
Тогава не разбра смисъла на казаното, но сега се вгледа в облаците над планината. Дърветата бяха зелени, чуваха се птичета рано сутринта, на няколко крачки от нея седеше млад здрав мъж, а тя обикаляше този гроб като малоумна, сякаш щеше да върне времето назад. Погледна към близката зеленика. Дали ѝ се привидя ангелче?
Жената стана и завърза черния шал като панделка в дългата си коса. Дали искаше да върне времето назад наистина? За починалия или добро, или нищо, казваха хората. Е, тя дълго щеше да помълчи. Седна отново – с поглед към планината, ниското светлосиньо небе и белите облаци. Ухаеше на люляци, на цъфнали треви и тамян. Помисли си, че така сигурно мирише и в Рая. И пак погледна към зелениката.
Мъжът вдигна поглед. Бе изтрил сълзите си с ръка преди минута. Огледа се. Не му се искаше някоя бабичка да му досажда с фалшиво съчувствие. Преглътна мъчително. На няколко крачки от него седеше млада жена, подпряла глава на коленете си. Седеше направо на земята като него. Косата ѝ блестеше на слънцето, а черният шал бе вързала красиво на панделка. Не виждаше лицето ѝ, но ръцете ѝ бяха бели и тънки, с красиви изящни китки. За миг си помисли колко приятно би било с тях да го гали по лицето. Стана гневно, прекрачи пресния гроб и тръгна по пътеката към изхода. Срещу него планината бе бухнала от смарагдова зеленина. И дали му се привидя ангелче?
-Щом си останал жив, значи така е трябвало – каза майка му след катастрофата. – Животът е за живите, още си млад, пък и слава богу, нямаш деца.
Отначало се разсърди на тези думи, но после помисли и някак ги запечата в главата си. Може би щеше да намери друга, която да му роди деца. Може би щеше да бъде щастлив пак. Зелениката, покрай която мина, сякаш се усмихна като ангел.
Цял ден картината с младата жена от близкия гроб не излизаше от главата му. И тя седеше до прясна могила. Дали бе погребала съпруг? Как можеше да я заговори?
Привечер отново отиде в парка за покойници. Залезът красиво се протягаше и полягаше над каменните кръстове. Люляците ухаеха на любов. В смрачаването имаше нещо магично и страстно, което докосваше душата му и я пълнеше с нетърпение.
Разгледа кръста на близкия гроб. Непознато име. Млад мъж. Некрологът подписан от семейството. Липсваше израза – „от любящата съпруга“.
-Добре – каза си той. – Може пък да ми е тук късметът.
Следващите няколко дни отиваше по времето, когато обикновено и жената беше там. Седеше и уж се занимаваше с дейности около могилата, но с крайчеца на окото я следеше. Беше стройна, миловидна. И не плачеше. Седеше мълчалива на малко дървено столче. Не гледаше снимката, а планината – пълна с живот и звуци.
Следващите няколко дни тя отиваше с нетърпение и трепет в гробищния парк. Чудеше се какво да облече, дали да си сложи парфюм. Мъжът винаги беше там. Седеше до гроба, но не плачеше. Гледаше облаците и мълчеше. Тя се питаше дали да го заговори, да му даде ли раздавинки, да му поиска ли огънче или въглен за кадилницата.
Отказваше се всеки път с извинението, че не е тук мястото. А искаше да я прегърнат живи мъжки ръце. У дома ѝ беше студено. Беше млада и искаше да бъде обичана. Поглеждаше зелениката за подкрепа. И сякаш виждаше там усмивка на ангел.
Един ден сутринта мъжът не се появи. Тя се замисли, обиколи чуждия гроб, вгледа се в датите на некролога. Беше рождения ден на жената. Дали затова не беше дошъл? Или бе решил да намери друго място, на което да продължи живота си?
От седмица обмисляше да се махне от този град, който ѝ напомняше не толкова щастливия ѝ семеен живот. Бе напуснала работа при женитбата си. Имаше малко спестени тайно пари. Нищо не я задържаше тук. А този образ на ангел в зелениката…
-Тая къща сме я строили с две ръце за децата ни – с твърд глас скоро заяви свекърва ѝ. – Нямаш дете от сина ми. А аз имам дъщеря. Време е да помислиш за нов дом. Тук вече не ти е мястото.
Тя осъзнаваше, че възрастната жена е права. Какво правеше на този гроб? Мъртвият си имаше майка, която да се грижи за всичко. Време беше тя да се погрижи за себе си. За последен път погледна към зелениката. Сякаш ангелче се усмихваше между клоните ѝ.
Прибра се, събра документи и лични вещи, повика такси и заяви уверено:
-Автогарата, ако може да хванем експресния автобус за София.
Шофьорът даде газ:
-Ще го хванем, ако ще да е за опашката.
Превозното средство сякаш нетърпеливо я чакаше. Щом приближи, шофьорът затвори багажниците.
-Един билет до София – заяви тя напевно.
-Тридесет и трето място – откъсна билета младото момче. – Сядайте бързо.
Вървеше по пътеката и гледаше внимателно номерата на седалките, докато автобусът потегляше. Мястото ѝ бе до прозореца. Щом седна, до нея се приближи млад мъж и запита:
-Може ли да седна до вас?
Беше непознатият със синята риза и слънчевите къдрици от съседния гроб. Тя му посочи свободното място до себе си.
Мълчаха. Беше им хубаво. Ангелчето се люлееше щастливо на близкото перде. Нямаше търпение да се роди отново, а тези двамата щяха да са прекрасни родители. Беше си ги избрало още преди година. Ала те не го знаеха.
©Ина Крейн - Илияна Каракочева
из сборника с разкази "Три пъти любов"
издателство "АртГраф" - 2024г.
© Илияна Каракочева Всички права запазени