ВНУЧКА
Август изпепеляваше с незапомнени горещини. Слънцето сипеше жар и спичаше земята. Никакъв полъх, тежкия въздух беше в плен на маранята. От седмици, нито капка дъжд- тегнеше досада от палещия зной и безконечната жега.
Старецът влезе в претъпкания автобус и се подпря до вратата. Нямаше го нахалството, присъщо на много възрастни хора, които застават до седалката на някой младеж и с поглед просят за мястото. В плетена мрежа, от ония старите, които отдавна бяха излезли от употреба, носеше сливи, събрани във фуния от вестник. Сложи в мрежата и букета - рози, гергини, шибой, маргарити. Беше гладко избръснат, а снежно-бялата коса грижливо сресана. В спокойните светли очи, прозираше стаено оживление, едва забележимо се усмихваше на мислите си. Изтри капчиците пот от челото си и слезе.
Асансьорът не работеше. Сърцето се разхлопа, но не спря да почине. Задъхан натисна звънеца.
- Дядооооо! Още вчера се върнах, защо не дойде? – Надежда се хвърли в прегръдката му и го нацелува.
- Милото ми момиче! Я да те видя...
Надя се завъртя кокетно.
- Хубавица! – поклати глава утвърдително- и... си пораснала ми се вижда...
- Стига деденцееее, само двайсет дни ме нямаше.
- Сама ли си, чедо?
- Мама отиде до съседката, а тати на пазар. И по-добре, че ги няма.
- Не говори така, Наденце, недей, мило - родители са ти.
- Не ги защитавай дядо, особено пък мама.
- Да не говорим за това, кажи как беше на лагера.
- Ужас! Бяхме по осем човека в стая, една баня на целия етаж, а за храната да не говорим - отврат.
Входната врата хлопна.
- Надежда, оправи ли стаята си? – извика майка й от коридора.
Отвори вратата на детската и ги видя - говореха си усмихнати с хванати ръце. Поздрави хладно:
- Отивам да готвя, след десет минути стаята ти да е в ред! – излезе и блъсна вратата след себе си.
Надежда сви устни и въздъхна:
- Видя ли как се държи!
Старецът огледа стаята:
- Ами права е, чедо, погледни какъв ардауш. Не бива така.
- Пак я защитаваш! Това ми е багажът от лагера - ще оправя.
- Ще отивам аз, дечко...
- Дядоооо, сега дойде...
- Трябва да полея, мило, докато е светличко - всичко е клюмнало от жегата.
Тръгнаха към спирката. Автобусът дойде и дядо Ради се качи. Помаха усмихнат и седна. Потъна в мислите си и погледът му помръкна. „ Какво толкова сторих, къде сгреших? Докато беше жива Надка, друго беше, но пък, тя рано си отиде - две години след сватбата им. Дума наопаки не съм казал... После се обърна снахата и се настрой, кога поотрасна Надето. Оставихме им апартамента, добре, че бабичка не позволи да им дам парите от спестовната книжка. Умна жена и мъдра беше, сякаш е знаела какви времена ще дойдат. Вече нищо не мога да заделя от пенсията, а утре-вдругиден ще се зажени Надето - трябва да се отсрамя. Обича ме детето, тя, снахата, затова й е криво. Към меня я тегли... при нейните, все насила.
*****
- Мамо, искам да отида при дядо на лозе за няколко дни.
- Абсурд! След две седмици започваш училище, а още нищо не сме подготвили.
- Мамо, не съм дете, догодина завършвам...
- Стига де! В тоя пущинак, само да те мисля...
- Пущинак? На двеста метра от спирката... Защо мразиш дядо? Винаги си против него. При маминка настояваш да ходя, а е в града и не е сама като дядо...
- Надьо, какъв е този тон? Марш в стаята си и помисли, не трябва ли да ми се извиниш за държанието си.
*****
Зимата, противно на очакванията, беше мека и топла. Залежа се дядо Ради последните месеци. Живваше, само когато Надя го навестяваше. Прикриваше болежките, за да не я тревожи, но немощта прозираше в отслабналото му лице, треперещите ръце и усилието, което му костваше всяка работа, която подхване.
Леко почукване го извади от дрямката - извърна глава към вратата.
- Здрасти, деденце! – Надежда пусна чантата на земята и прегърна дядо си.
- А, Наде, откъде така? – надигна се - Не си ли на училище?
- Имахме само два часа - с тоя грип, повечето учители са болни.
- Ох, ми аз не съм готвил, пък сигурно си гладна...
- Не съм, но ако е останал от липовия чай...
- Има, мило, сегинка.
Надежда облече стар пеньоар на баба си и премете малката стаичка, забърса и праха. Дядо Ради я гледаше и й се радваше „ Съща Нада - пъргава, скопосна и все засмяна... ей на - и метлата като нея хванала”. Скоро стаята се изпълни с аромат на липа. Старецът сложи дърва в печката и тя лумна весело. Седнаха да пият чай - шеги, смях... Надя споделяше всичко с дядо си - за приятелките, за училище, за учителите... Лицето й сияеше, бузите пламнаха от топлината, а очите й заприличаха на щастливи звезди. Не усетиха кога мръкна. Сбогуваха се набързо и Надежда си тръгна. Къщичката отново притихна под тежестта на тишината.
*****
Април, 17-и - дългоочакваният ден, оповестяващ пълнолетието на Надежда. Върна се задъхана от училище и надникна в хола - масата беше отрупана, кристалните чаши блестяха тържествено. Влетя в кухнята:
- Мамо, къде е дядо?
- Не заслужавам ли поне „ добър вечер”, госпожице? Побъркала съм се днес - пазаруване, чистене, готвене...
- Мамо! Обеща, че ще вземеш дядо, ти беше с колата днес...
- Гледай каква маса съм ти наредила бе, момиче! Може ли да си толкова неблагодарна? Дядо, че дядо... Нямах време, като си дойде баща ти, ще го пратя за дядо ти. Обличай се, че всеки момент гостите ще дойдат.
- Къде е тати?
- Слезе до Милчо - спешно било. Хайде, отивай да се оправяш, че няма време.
Излизаше от банята, когато баща й се прибра.
- Тате...
- А, върнала си се...
- Тате, моля те тръгвай за дядо, мама...
- Пил съм, съкровище...
Надежда изтича в кухнята:
- Нарочно го направи, нали? – гласът й трепереше, а очите се пълнеха със сълзи.
- Виж какво направи бе, Надя - посочи мокрите стъпки, докато облизваше пръстите си от салатата.
- Мамо! Чуваш ли ме изобщо? – сълзите вече капеха.
Облече се бързо, грабна якето и хукна навън. "Миличкия ми дядо, толкова чакаше този ден... Как можах да й повярвам?" Спря такси:
- Спирка „Почивка”- вилната зона.
Прозорчето светеше. Отвори вратата и го видя - облечен в най- хубавите си дрехи, седеше на крайчето на леглото и чакаше. На масата лежеше огромен букет от рози.
- Дядо...
- Наденце! – погледът му грейна.
- Прости ми, деденце! – ридаеше неудържимо.
- За какво, мило? Успокой се!
- Тя е виновна, обеща, че ще дойде да те вземе...
- Недей, дечко, не плачи - изтри сълзите й. – Днес е голям ден за теб! Но... нямате ли гости?
- Гости, поканила кого ли не, а теб... – отново избухна в плач.
- Не бива така, мило! Не е възпитано! Какво ще си кажат хората?
- Дядо - подсмръкна и го погледна в очите - никой, никой не е по-скъп за мен... от теб.
Изтри очите си, засмя се и скочи:
- Ще празнуваме! Палачинки? По рецептата на баба обаче...
- Е, какво не им харесваш на моите бе, дечко? Оххх, какъв съм изкуфял, забравих най-важното...
- Подаръка!
Дядо Ради извади от джоба си малка кутийка и я сложи в ръката й:
- Да си ми жива и здрава, Надюшке! И много щастие да имаш, дядовото.
Надежда отвори кутийката и... възхищение, и радост, и смайване...
- Прекрасен е! – извади внимателно пръстена и го сложи на ръката си. – Дядо, сигурно е много скъп!
- Ти не мисли за това, дъще.
- Толкова те обичам, дядо! – целуна го и се сгуши в него.
Стъпки по двора ги накараха да се спогледат. Остро почукване и вратата зейна. Майка й нахълта. Удари плесница на дъщеря си:
- Как не те е срам? – обърна се към стареца - Тя като няма ум в главата си, ти нямаш ли? Възрастен човек... Станахме за посмешище с госпожицата.
- Недей така, булка. Не е виновно детето...
- Ти мълчи – сряза го синът му, който стоеше на вратата.
Майка й грабна якето и изблъска дъщеря си на двора.
- И престани да я подмамваш – извика задъхано.
Качиха се в колата и тръгнаха.
*****
Мъгливото утро изтика тягостната нощ. Странно изглеждаха цъфналите бадеми на фона на оловното небе. Стволът на старата череша и тънката лозичка на асмата чернееха подгизнали от влага.
Този ден дядо Ради не излезе на двора. Пречупи се нещо в стареца. Спря да яде, по цял ден лежеше неподвижен – предаде се. "Горкото дете! Как ли го тормозят? Ами синът да се обърне и ми каже: „Ти мълчи!” Мъката го заяде и стопи за дни.
Дядо Ради по–скоро долови, отколкото осъзна, че някой идва. Като в приказен сън вратата изскърца и се отвори – Надежда.
- Дядо, миличък дядо, какво е станало с теб? Дойдох си завинаги. Ще се грижа за теб! Вече всичко е наред...
Той я погледна и сълзи се стекоха по брадясалото изпосталяло лице. Унесе се и заспа, стискайки ръцете на Надя. Зави го внимателно, изчисти, проветри и изтича за лекар.
На масата във ваза бяха нейните рози, още в целофана, те вехнеха.
Този ден дядо Ради не се събуди повече. Лекарката от „Бърза помощ” го прегледа набързо и каза:
- Според мен няма видима причина за това му състояние, но е много изтощен, а и годините си казват думата – написа рецепта и тръгна.
Надежда сложи дърва в печката и излезе. Обиколи няколко приятелки, взе пари на заем и купи лекарствата. Прибра се задъхана от бързане. Пипна челото на дядо си и се ужаси – беше ледено. Стори й се, че не диша. Прилепи глава до гърдите му и затаи дъх. Въздъхна облекчено – сърцето биеше.
Престана да ходи на училище. Беше доволна, че поне родителите й не я притесняваха. След скандала, когато прибра багажа си и заяви, че вече е пълнолетна и ще живее там, където тя реши, майка й побесня и изсъска, че се отказва от нея.
Състоянието на дядо Ради се влоши - дишането му се превърна в хриптене. Надежда се изплаши - изпадна в паника. Изтича до близкия ресторант и помоли да телефонира. Набра номера на баща си:
- Тате, дядо е много зле - пусна слушалката и хукна обратно, плачеше с глас.
Влезе задъхана и потръпна. Долови присъствието й и се вцепени - ледени тръпки плъзнаха по тялото, настръхна. Втренчено следеше всяко повдигане и отпускане на гърдите му, прегърна го и зарида отчаяно:
- Не си отивай, дядо! – хълцаше и се давеше в сълзите си.
Пристигна баща й, а няколко минути след това и лекаря. По очите им разбра, че това е краят. Надежда се вкопчи в дядо си и разтърси отпуснатото тяло:
- Дядо, дядо чуваш ли ме? Дишай!
Той бавно отвори очи, хвана ръката й и издъхна. Надя обезумя, не можеха да я откопчат от мъртвото тяло. Лекарят й сложи инжекция и тя притихна.
На погребението не я допуснаха. След седмица лекарите бяха единодушни – тежко нервно разстройство.
*****
През май, когато розите цъфнаха, едно мило момиче, облечено в болничен халат седеше на пейка в двора на болницата и с празен поглед се взираше в своя мъничък пръстен. Не знаеше откъде е, просто го съзерцаваше с часове, дни, седмици...
© Силвия Райчева Сеймира Дони Всички права запазени
ГАЛЕ, благодаря ти!