ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА: ГИБЕЛ

“Не умножавай същностите повече от необходимото.“

Зируарксите вече навлизаха в Синтрос. На техните водачи им беше необходимо доста време да преодолеят неравностите на терена, както и полупустинният климат, който също им създаваше немалко главоболия. Машините имаха една особеност, а именно композитният материал – силенциев аронаулт, от който бяха направени, в комбинация с допълнителните подсилени термофлонови брони на купола, въпреки огромната им маневреност, ги правеха сравнително тежки, за потъващата, дори пропадащата еландонова почва в Синтрос. За разлика от хумилиасовата - тя беше крайно неустойчива. Както, казахме, интероновото гориво буквално капеше, дори само да боднеш с пръст в нея. Отделно от този факт множеството сондажи я бяха раздробили съвсем. Именно и затова елохианците предпочитаха да изградят своята база именно в Леарния и да използват целия терен на Синтрос като естествен “ров” около подстъпите към базата. Това беше умно, но не чак толкова умно решение, защото оставаше проблемът с предателството. Един предател беше помогнал на гуароните да проникнат в базата, но настъпващите в момента войски не знаеха този факт. Не знаеха също, че малко по-късно части от техните собствени армии бяха пожертвани в боя за нищо и никакво. И това отново беше поради предатество, но от много по-горна инстанция. Те просто бяха пълни с ентусиазъм да си свършат работата, за която им се плащаше! Говореха доста шумно в зируаркса, но очакваха във всеки момент да изскочат като по команда и да започнат да обсипват врага с куршуми, докато другарите им ги прикриваха.

Родриго и Дуолърс бяха по стечение на обстоятелствата в същия зируаркс, който беше пристигнал пръв в секретната база, преди да ги разпределят.

- Май Беки сама ще трябва да се оправя. – подхвърли Родриго. – Но тя е мъжко момиче и знае как да излиза от неприятности. Дано градът оцелее без нас.

- Ако се измъкнем оттук, имаш от мен една бира. – промълви Дуолърс. – Гледай да ми пазиш гърба, за да не би някой плазмен откос да ме отнесе.

- Бяха въоръжени освен с плазмени автомати и със специални бонетиеви пушки, който генерираха мощна кинетична ударна вълна, която направо можеше да отвее противника. Това беше в случай, че се нуждаеха от план Б.

Сержант Зорин, който беше най-старши в групата, беше дал бързи, кратки и точни инструкции на момчетата какво да правят, ако членовете на взвода се разделят и как да осъществят комуникация помежду си.

Щяха да използват особена форма на дислоциране преди да започнат да превземат вражеските позиции. Зад тях се движеше малък отряд от бронирани нирангайтери, който командирите на взводове щяха да използват за наблюдение и избягване на обход на крилата на цялата дивизия. Бойният корпус се раздели на две части.

Цели осемдесет спидера, кръжаха над тях и обследваха района. Имаха специални инфрастенни датчици, засичащи цялата биометрия на движещи се субекти в радиус от тридесет и пет микросцинтера.

- Не умножавай същностите повече от необходимото или в превод овладейте позицията с възможно най-малко сили. – повтори сержант Зорин, преди озариевият люк да се отвори и момчетата да излязат в ада навън. – Не хабете излишни муниции. Имате на разположение около четиридесет минути, за да пробиете врага откъм южния подстъп. Ако тръгнат да ви гонят, отстъпете организирано, те не са толкова големи глупаци, за да ви преследват в полетата за добив на интеровоно гориво. Край. Ако все пак го направят, ще ги посрещнем с езониеви бомби и картечен огън откъм североизточната страна. Разположил съм няколко зируаркса, за да ви осигурят прикритие при изтегляне. Край!

Родриго, Дуолърс и останалите не чакаха дълго да ги молят. Скочиха като пружини и се изсипаха като един от търбуха на зируаркса. Малко по-късно обаче зяпнаха от изумление.

- Разбили са базата като кибритена кутийка! – ахна Родриго. – Но интересно е как са успели и с какво? – добави той, оглеждайки пробитата петметрова стена на база Диомед. – Какво адско нещо е направило това!

Зорин се приближи и спокойно каза:

- Сега е повече от ясно, че са ни пратили за зелен хайвер. За да се върнем обратно, дори със нирангайтерите, ще ни отнеме няколко дни.

Момчетата се спогледаха оклюмало.

- Излиза, че всичките тези тренировки са били за нищо – възнегодува Дуолърс.

Изведнъж чуха хриплив звук. Отидоха да проверят. Беше командирът на базата, целият облян в кръв и едва дишащ.

- Колко бяха? – почти в хор го попитаха няколко дузини гласове.

- Не знам – едва промълви онзи. – Но тук имаше нещо гнило. Всичките момчета ги няма. Гуароните ги избиха! Мръсни гущери! Но тази ограда беше съборена с измама!

Говорейки, плюеше кръв. Жалките останки от униформата му се люлееха гротескно. Единият му крак дори липсваше. Опита се да се добере до един малък камък, на който да се подпре, но силите не му стигнаха. Той падна по очи. После внезапно издъхна.

Всички от отряда се спогледаха. Май им предстоеше да научат още по-нелицеприятни истини. След това един след друг се пръснаха да изследват базата.

Разрухата беше пълна. Пробойните бяха навсякъде. Но това, което нашите приключенци не знаеха, беше, че няколко гуаронски постове бяха скрити при останките на командния център на базата. Те играеха някаква тяхна странна игра, наречена “Оримо” или поне така пишеше на картите им. Най-вероятно наподобяваше някои от човешките игри. Лазерните им резци бяха на поясите и те просто нямаха какво да правят. Гуароните бяха оставили тези юнаци като свързочници, който да ги предупредят за евентуална опасност, докато траеше “Танцът на смъртта”. Едва ли наброяваха повече от десет-петнадесет. Но все пак бяха опасни. При това твърде опасни.

- Дуолърс – прошепна Зорин, - използвай бонетиевата пушка. Веднага!

Серхио Дуолърс приготви странното оръжие с размери на по-голям чук, които използваше специален механизъм и генерираше мощна ударна вълна.

- Сега! – ревна Зорин. – Избий ги до крак!

Кинетичната вълна беше меко казано странна. Както знаем от физиката, средата на разпространение се наричаше непрекъсната еластична среда. Специален барабан в задната част на оръжието, наричан уравновесител, създаваше така нареченото трептене на определен брой частици, което беше различно от трептенето на частиците на околната среда. Друго устройство, наречено интенсификатор определяше интензитета на сферичната вълна, генерирана от оръжието. Третата и последна част, наричана насочвател, създаваше насоченото й движение по определена координата. И следваше едно мощно “Баам!”.

Гуароните бяха буквално смазани като хлебарки. Откъснатите им крайници се разпиляха из базата. Дори главите им бяха трудно разпознаваеми и приличаха на смачкани картонени кутии. Очите им бяха изтекли. А ребрата на гръдните им кошове стърчаха като счупени клечки за зъби. Такъв беше ефектът от въпросното страховито оръжие.

- Добра работа, Дуолърс – провикна се Зорин, - ако се върнем живи, ще те предложа за повишение. Какъв беше настоящият ти чин?

- Редник, сър – отговори запъхтяно той.

- Отлично. Сега претърсете складовите помещения за нещо останало, което може да ни бъде от полза.

Дълго време се ровиха из базата. Може би повече от пет часа. Претърсваха всяко възможно кътче за провизии, различни оръжия, ултрафони, и какво ли още не. Не намериха почти нищо и се върнаха ядосани. И определено имаше защо.

- С каква цел са нападнали базата, сър? – осмели се да запита Родриго. – Те не са взели почти нищо, което да им бъде от полза.

- Не бъди толкова сигурен – някак доста спокойно го контрира Зорин. – Каквото са търсили, са го намерили.

Някои от останалите още се суетяха и оглеждаха наоколо с надежда да открият все някаква плячка, която да си заслужава целият път дотук.

- Сега ни остана само да се свържем с постовете, които ни пазят гърба. – продължи Зорин. – Дано всичко при тях е наред.

- Пост Алфа, тук отбор Бета 1, 2, 3, чуваме ли се? – някак механично се провикна той по циклотронния синтезатор.

Нищо.

- Пост Алфа, чуваме ли се? – повтори той.

Същата тишина.

Зорин пребледня.

- Разкрили са плановете ни – каза той. – Да се омитаме час по-скоро! Иначе ще ни затрият до крак!

Внезапно зад гърба им се чу странен шум. Приличаше на бучене. Бяха влезли в капана.

Гуароните бяха разработили доста ефективна бойна техника, която наричаха “Тул ай сор” или в превод “чувал”. Явно онези с лазерните резци някак бяха успели да сигнализират на останалите, но как? Нямаха никакво време да го направят!

Тук беше необходимо да се спомене, че представителите на тази раса не бяха стратегически гении, а разчитаха предимно на тактиката на внезапна и мълниеносна атака. Стратегическият им план включваше постоянното изтощаване на противника със серия от такива атаки. Това го знаеше всеки средностатистически взводен командир. Още повече, че Зорин разполагаше със сериозен боен опит зад гърба си. Преди акцията към база “Диомед”, той беше водил и две други военни кампании с по-ограничен диапазон. Първата беше при защитата на рафинерията за интероново гориво на елохианците, а другата беше толкова отдавна, че вече дори не я и помнеше! Тогава той самият се беше обучавал да става “Ангел на Имградон” и да го защитава.

Оказа се, обаче, че противникът им не беше толкова умен, колкото очакваха, беше подъл, но не и по-умен от тях. Поне не този път.

Бяха само още пет-шест гуарони, които се намираха в съседната секция на командния център. Дочули странният звук на кинетичното оръжие, те бяха дошли да проверят какво става.

Зорин ги свали с автомата си без излишни приказки, но едва когато трупът на единият падаше, той забеляза малка торбичка от кисон, в която по очертанията на предмета, тренираното му око разпозна езониева термобомба.

- Залягай! – дори нямаше време да извика той.

Вдигна се такава огромна маса пръст и скални остатъци, която затрупа останалите. Разкъсаните им крака и ръце, бяха нападали наоколо, все едно бяха част от канибалски пир. Гнусотията беше пълна! Откъснати части от главите им се беше смесила с хидравликата на наноботушите им. И това не беше никак забавно! Зорин знаеше, че практика при бомбаджийството беше да отвориш уста и да си запушиш ушите, за да не оглушееш от звуковата вълна, създадена от експлозията. При бомбите в напредналото бъдеще това обаче беше сравнително безполезно. Самата бомба произвеждаше специфична термична вълна, която можеше да стопи дори и силенциевия аронаулт на зируарксите. Точно това се случи и с един от тях. По-специално точно с тяхната машина. Тя лумна в пламъци и започна бавно да се топи. После естествено избухна. Фактът, че в резервоара нямаше твърде много интероново гориво спомогна мощното “Буум!” да не го застигне.

Зорин се огледа. Изглежда, беше оцелял само той. Опита се да включи циклоронния синтезатор. Ушите му бучаха. Зеленикавата светлинка на датчика отчете, че устройството работеше. Малкият дисплей отчете обаче нещо различно. Правата линия се трансформира в неправилна синусоида и той чу:

“Никой няма да се измъкне оттук! Угхорна легол!”

Не беше за вярване, на когото и да принадлежеше този глас, той можеше да възпроизвежда човешката реч без особени затруднения. Какво, по дяволите, ставаше тук?

Щом са оставили цели два взвода да се мотаят из разрушена база, от която никой в близко бъдеще няма да има полза и ще бъдат необходими доста ресурси за възстановяването й, явно наоколо става нещо важно! – промърмори под носа си той и се приготви за бой от всякакво положение.

Опита се да се свърже със зируарксите, които бяха само на броени мили от тях. Отново не получи отговор.

Няма да се оставя на някакви влечуги да ме измъчват като куче – като за момент му мина през ума да си пръсне главата със собствения си бластер, но след кратък момент на колебание промени решението си.

Припълзя до най-близкият зируаркс, който беше останал почти незасегнат от експлозията и се напъха вътре. Комуникационното оборудване беше непокътнато. Направи трети опит за свръзка използвайки кодираните честоти. Чу някакъв странен шум, подобен на шепот. Никакъв глас или отговор.

Моментално се метна към пилотската кабина и запечата машината за секунди. Озариевият люк правеше машината абсолютно непристъпна за всякакъв род по-леки оръжия, с изключение на езониеви бомби и протонни бомби. Никакъв картечен обстрел, лазерни резци, или плазмени автомати нямаше дори да одраскат композитната му сплав.

Внезапно бученето в главата му се засили и от носа му закапа кръв. Той усети, че нещо не е наред.

- Тази машина ще бъде твоят гроб, човеко! – чу отново странният глас.

След малко от високото налягане главата му се пръсна като зряла диня. Той бе мъртъв във всеки смисъл на думата. Родриго, Дуолърс и останалите също.

Фокусът на дългите и изнурителни подготовки не ги беше подготвил за нещо много важно. Да очакват неочакваното. Дори това неочаквано, да излизаше отвъд представите им за всичко възможно. А врагът добре владееше точно това. И спечели тази битка. С минимални жертви.

Сега база Диомед изглеждаше по-печално дори и от преди. И по-страшна дори и от Родуел. Истинска обител на смъртта. Те никога нямаше да се завърнат у дома. Но дори и да имаха този шанс - той нямаше да съществува само до няколко часа. Те вече просто нямаше как да го знаят. Нито можеха да го почустват. Вече бяха загубили. Завинаги! А може би не съвсем?