ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА: ЗОРИН

Когато почти цял живот си бил със сребърна лъжица в устата, когато родителите ти са осигурили добро образование, и когато на всичкото отгоре си военен лекар, някак си започваш да гледаш на света с други очи. Неола странно защо се опитваше да забрави за бедното си детство, преди да бъде осиновена от богатите си настойници. Огромните лишения, през които трябваше да премине, за да стигне до върха. А същият този връх определено не беше точно това, което тя очакваше. Този връх беше измамен и построен върху твърде много илюзии. Пагубни илюзии. Но това “петно”, както тя наричаше произхода си, щеше да стои докато беше жива и да й напомня, че почти нищо не е постигнала сама. Че фалшивият й блясък й е бил подарен от съдбата.

Следването й в Медицинския корпус беше изцяло покрито с много екзовалутни кредити, които бяха валутата на бъдещето. За да направим дори най-простата сметка, то се равняваше на годишната издръжка на цял взвод елитни войници. Причината поради която я ценяха беше далеч по-различна от това, че можеше да извършва базови манипулации. Например тя беше отговорна и за поставянето на нарензиеви идентификационни чипове на главите на някои войници. А това не можеше да се извърши от всеки.

Главорезите Радсойл и Едуар можеше да се окажат недостатъчни, за да стигне тя там, закъдето беше тръгнала. Това беше повече от ясно. А Ендуайт също беше скрита лимонка.

Докато Неола беше заета с мислите си, Сасия беше вече завършила ремонта на спидера. Зад гърба й Ендуайт се готвеше да насене коварния удар и да осъществи плановете си да се измъкне. Но изведнъж стана нещо непредвидено.

Сякаш от нищото изплува Зорин, кървящ и едва дишащ. Но как беше възможно, след като вече беше мъртъв? Всъщност не беше. Малцина знаеха и бяха действително наясно, че всеки командир, дори и най-нисшите, беше твърде ценен, за да бъде пожертван. Затова убитият в зируаркса беше негов клонинг. Защо обаче това не беше казано на младите новобранци? По една проста причина – те в никакъв случай не биха приели подобно неравенство! Още повече, че от него се очакваше да ги надъхва да влязат смело в бой! Зорин беше в състояние да осъществява телепатична връзка със своя клонинг-двойник, но това определено влияеше на здравето му. Той беше почуствал странна намеса в мислите или подобието на такива, както куртоазно наричаха иренгетиевият нанокод на хуманоидните андроиди. Някой много майсторски пипаше все едно опъваше струните на някакъв музикален инструмент. Но кой беше този някой? Комуникацията се осъществяваше посредством вграден чип в лимбичната система на мозъка, където се съхраняваше входящата информация. Понякога Зорин получаваше твърде много информация от своя клонинг, която му причиняваше огромно главоболие, но предвидливите биоинженери се бяха погрижили за специален метод за изключване на комуникацията, с цел избягване на свръхнатоварване на мозъка, а оттам и евентуална мозъчна смърт. Създанието, което умишлено беше “умъртвило” андроида, явно се опитваше да се добере и до мозъка на Зорин, но все още без успех. Това беше така нареченото въздействие върху биообекти, но в случая Зорин дори не беше сигурен дали противникът му беше от плът и кръв. И какво изобщо се случваше? Явно някой беше доста сериозно заинтересован да го убие, при това доста подло.

Огромното разстояние от Синтрос до Родуел той беше взел със един от нирангайтерите. Защо не се беше върнал назад към Имградон? Много просто – отиването до Родуел беше сигурен начин да се сдобие с по-сериозно оръжие или поне с някакво комуникационно оборудване. И не грешеше. Разбира се беше се лутал известно време сред купищата боклуци из гробището. Беше се опитвал да намери нещо, което можеше да използва. Не беше взел под внимание дребният факт, че именно там се спотайваха пирати-дезертьори със съмнителни намерения за сътрудничество на представител на военните в Имградон. Нямаше кой да го осведоми, че те дори и разполагаха със изправен летателен апарат.

Ако го бяха видели по-рано, сигурно щяха да се скрият, но вече беше твърде късно и нямаше мърдане. Просто трябваше да се предприеме нещо.

- Веднага се легитимирай – опита се да изглежда страшно Ендуайт, насочвайки бластера си към сержанта.

Зорин нямаше намерение да се занимава с глупости. Просто не му беше в стила. Лицемерно вдигна ръце, но без истинско намерение да се предава. Когато онзи приближи, светкавично изви ръката му зад тила и насочи бластера в главата му. Сасия имаше тренирано око и рефлекси, но дори и тя не можа да реагира този път.

- Къде са останалите? – запита Зорин. – Заведете ме при шефа си?

- Аз съм Сасия … - започна пилотката.

- Не ме интересува моето момиче коя си. – сряза я Зорин. – Прави каквото ти казах. Иначе стрелям. – пръстът му се спусна по спусъка.

Неола едва не изписка, след като видя кой стои насреща й. Но побърза да се скрие. Но на Зорин не му пукаше особено. Беше решен да им покаже, че трябва да го вземат насериозно.

Радсойл и Едуар се опитаха да докопат оръжията си, но Зорин ги простреля без да му мигне окото. Остави само Сасия и Ендуайт. От тях определено щеше да има полза. И зададе един последен въпрос:

- Този спидер може ли да лети?

- Може – беше отговорът на Сасия. – Току-що го оправих.

Зорин не искаше да рискува, след като зашемети двамата едри мъжаги, той завърза пилотката, за да не му пречи. Ендуайт беше парализиран със специален удар, който Зорин не беше преподал на новобранците. Все пак, без значение колко продажно бе командването, шансовете му да блесне бяха значителни. Дори и без губернатор Елмбаум имаше кой да го оцени. Но всичко с времето си.

Зорин взе един метален прът, с който започна да удря двамата, където свари. Те бяха здраво завързани с иретиеви нишки, които той беше намерил на гробището. Скафандрите им дрънчаха като празни консервни кутии, но те като че ли не усещаха. След малко излязоха от унеса.

- Чуйте ме внимателно – изръмжа им той, - ако не сътрудничите, просто ще умрете от декомпресия на скафандрите. Кои сте вие?

Двамата пребледняха. Но това все пак бяха професионални войници. Нямаше да се дадат толкова лесно. Затова напук продължаваха да мълчат.

Без да каже и дума повече Зорин, проби внимателно по една малка дупчица във свръзките на скафандрите и шлемовете им.

- Чакай – измънка едва-едва Радсойл. – Неола е виновна.

- А? – само зяпна Зорин. – Значи имало и други. Много интересно. Къде е тя?

- Долу в пещерите – включи се и Едуар.

Без да им обръща внимание, Зорин ги остави. Скоро декомпресията щеше да ги довърши напълно. Но не можеше да остави пилотката сама. Беше прекалено ценна. А трябваше да хване и онази Неола.

Не след дълго я догони и я прикова към земята. Тя викаше и се бореше, но Зорин успя да я обуздае.

- Май ще има малка промяна в плановете Ви – каза задъхано той.

Когато се върнаха видяха, че действително в спидера има място само за четирима. Зорин седна най-отзад, като държеше под око и тримата. Едно грешно движение от тяхна страна и той щеше да им пръсне мозъците. При това с чиста съвест.

- Какъв ще бъде курсът на полета – опита се с хладнокръвен глас да го попита Сасия.

- Ами, предвид това, което ми разказа вашата колежка, мисля наистина да летя във вашата посока! – невъзмутимо и отговори Зорин.

Сасия беше като ударена от гръм. Но се окопити и заяви.

- Този полет може да бъде крайно рисков и всички да загинем. Сигурен ли сте, че тялото Ви ще може да понесе натоварването? Нямаме специални скафандри, а изчисленията съм ги правила при твърде примитивни условия. Може въобще да не успеем да осъществим прикачване със друг летателен апарат.

- Говориш твърде много, моето момиче – с леко променен глас отговори Зорин, - явно не си забелязала в какво състояние пристигнах при Вас. Това, че сме от два противникови лагера не променя много нещата. Може взаимно да си помогнем. Вие сте дезертьори, а аз – провален командир. Аз притежавам тактически познания, които онези псевдовойници долу нямат, но имам и още едно качество, което е дори още по-рядко. Мога да чета мисли. И много лесно виждам кога някой се опитва да ме метне зад борда – в гласа му прозвуча нескрита заплаха.

- Да излитаме тогава – потвърди Сасия. – Всичко е на Ваша отговорност.

Зорин продължаваше да ги наблюдава, но никой от тях не помръдна. Спидерът плавно се отлепи от повърността. Тягата на четирите основни двигателя беше достигнала пълна мощност и той бавно се издигна вертикално. След това идваше трудната част. Необходимо беше да достигнат такова ускорение, което да им помогне да преодолеят стратосферата и да излязат в близкия космос в открита орбита. Тук тренираният воин въобще не беше в свои води. Но нямаше друг избор. Не можеше да се върне назад. И той беше беглец като тях.

Постепенно с издигането на машината всичко започна да се слива пред очите му. Определено това тук беше по-различно от зируарсите, но той трябваше да издържи. Тялото му беше облечено в скафандъра на Радсойл. Беше му малко широк, въпреки извънредно широките му рамене. Бяха залепили малката дупка с емзобетово лепило за плат. Всеки беше длъжен да носи в себе си малка тубичка, с цел на предотвратяване на по-обратими декомпресии при нарушаване целостта на скафандъра. Зорин се надяваше да издържи. Дори се молеше наум. Усещаше първите признаци на онова особено смачкване по собственото си тяло. И болката беше сериозна. Той стисна зъби. И още по-здраво оръжието си, което държеше насочено към гърбовете на тримата.

Необходимо беше да се спомене, че атмосферата на Зегандария се състоеше само от два слоя – стратосфера и екзосфера. Нямаше наличие на озонов слой или пък дебели и плътни облаци от сероводород. Просто дебели слоеве мъглива обвивка, която се състоеше главно от вода и метан и различни газове. И както вече казахме, беше отровна и задушлива. Ексцентричната орбита на планетата правеше някои нейни региони същинска пустиня, а други просто бяха подложени на редовни превалявания. Родуел, откъдето на практика излетяха, беше точно такава дестинация. Сасия на драго сърце би избрала далеч по-удобно място, но за нещастие това беше невъзможно.

Достигането на стратосферата не им отне прекалено дълго време. Може би около двадесет и пет минути или дори по-малко. Трудно беше да се позиционират в екзосферата, където ситуацията беше съвсем различна. Корпусът на машината вече беше започнат да пука. Макар това да беше модерен боен спидер, той не бе пригоден за космически пътувания.

- Успяхме – каза Сасия, след като повече от час се друсаха в състояние на много ниска гравитация. – Сега вземете от резервните капсули кислород. Пригответе и ерониановите жилетки.

Тези жилетки бяха специални. Изработени от извънредно здрав кисон клас БД 18, служеха за закачане на въжета и прочие дивотии. Щяха да излязат в открития космос, но не и преди да предупредят патрулиращите кораби. “Емзато 199” беше по-близкия и той щеше да бъде по-удобен да бъде взет на абордаж. Да, сега им предстоеше да бъдат истински пирати.

- Приготви оръжията, но ги скрий. – нареди Сасия.

Зорин я послуша, тъй като тук той нямаше съмнение, че те щяха да му играят номера. Всичките се изсипаха от търбуха на кораба и заплуваха като бебета в околоплодните води на майка си. След това успяха да закачат специални абордажни куки и да се закрепят за корпуса на патрулния кораб. Искаха или не, трябваше да действат като екип.