Восъчна клетка (Приказка за любов)

                                         ВОСЪЧНА КЛЕТКА

             В далечно селище живеел млад мъж, който не спирал да мечтае за огромно богатство. Искал да притежава света. Искал да има власт и да го управлява сам. Грандиозността на желанията му били възхитителни. Страстта, с която подхождал към тях, също била впечатляваща. Нямало и секунда време, без в главата му да не се въртят планове. Прехвърлял мисли и създавал идеи. Подредил ги в съзнанието си доста премерено и точно. Бил готов на всичко, за да осъществи вече набелязаните си цели.

             Една сутрин Стийв се събудил доста рано и решил да се разходи в гората. От доста време не го ловяло сън. Мислел непрестанно. Вече бил убеден, че е готов за велики дела. Още щом излязъл от дома си, ранното пролетно слънце го поздравило с игривите си лъчи. То с всеки изминал ден се застоявало все повече на небето и се радвало на живота, който пробуждало. От високо слънцето сътворявало най-великото деяние – живот и това било достатъчно, за да е щастливо и да се усмихва доволно всеки ден. Стийв навлязъл навътре в гората. Листата трепетно шумолели и сътворявали чудна мелодия. Той бил погълнат изцяло от собствените си мисли и красотата на природата не го впечатлявала особено. Скоро пред погледа му се открила широка поляна. Била зелена и равна. Стийв спрял и погледнал със задоволство голата поляна. Веднага в главата му се родила идея.

              - Да! Направо съм гениален. Открих мястото, от където ще започна. – така се зарадвал, че с прекрасната си усмивка озарил деня. – Тук ще посадя дърво. Това дърво ще е специално. Ще бъде голямо. – мечтаел си на глас. – Ще го отгледам и то ще израсне огромно. Ще ражда плодове. И те ще са специални, такива като него. – вече бил изключително доволен от себе си и вътрешното му усещане се пренесло във въздуха наоколо. – Ще получа богатство в замяна на тези плодове. – дори частиците въздух се разтреперели и те от мисълта му.

                На другия ден Стийв побързал да започне работата си по посаждането на дървото. Отишъл на средата на поляната и се захванал да копае дълбока дупка. Разсъблякъл се и се отдал на труд. Работел усърдно. Направил каквото трябва и привечер решил да си почине за минутка. Погледнал към гората, а от там се задал бял кон, който носел върху седлото си жена. Тя яздела направо към него. Стийв премрежил очи и се вгледал по-внимателно. С едната си ръка държал крехкото стъбло на дръвчето, което смятал да посади. В този миг без да иска се поразсеял и неволно зачакал конника. В далечината трудно различавал очертанията му. Буйният кон скоро пристигнал и вдигнал облак прах. От седлото скочила пъргаво млада жена и с усмивка погледнала работливия мъж.

               - Здравей! – поздравила тя. – Видях, че садиш дърво и реших да ти помогна. Ще ми позволиш ли да участвам в това добро дело? – ведро попитала и останала със светещ поглед в очакване на отговор.    

                Стийв я погледнал с любопитство. На пръв поглед му се видяла доста очарователна и предприемчива. Веднага я харесал. Не му било трудно да съзре в нея собствената си находчивост.

                - Здравей! – първо отвърнал на поздрава. – Разбира се, че имам нужда от помощ. – усмихнал се чаровно. – Моля те, придържай дръвчето внимателно, за да го пуснем в дупката. – помолил той.

                 С общи усилия посадили дървото. Затрупали го с пръст и го поляли. Приседнали край него и искрено му се полюбували.

                - Това дърво е животът ми. – споделил Стийв. – Радвам се, че стана част от работата по посаждането му. – развълнувано продължил. – Как се казваш? – попитал я и леко отстранил поглед от дървото, като го пренесъл плавно върху нея.     

               - Приятно ми е да се запознаем! Казвам се Илайла. – протегнала ръка и стиснала здраво неговата, която вече била готова да я посрещне.

               - Аз съм Стийв. От дълго време планувах да посадя дърво. Вчера ме озари идеята да го направя точно тук. И ето ти видя началото. – въздъхнал сякаш половината работа бил свършил. – Знаеш ли, това дърво е много важно за мен. – придал си сериозен вид. – От това дърво очаквам много, бих казал всичко. На него залагам собственият си живот и в замяна на това ще искам много плодове, разбираш ли? – строго я попитал, все едно очаквал поздравления и одобрения от нейна страна.

               - Да, мисля че ще ми се изясни, но постепенно. – с леко недоумение кимнала с глава. – Мисля, че ще се справиш! Нали посадихме дървото, това е важно. – вече гледала оптимистично на факта по заложения живот на събеседника си.

               Стийв наблюдавал Илайла и започнал да откроява в нея една удивителна жена. За миг дори се почувствал пленен от чара ù. Топлите ù очи го успокоявали и подкрепяли. Вдъхвали му увереност.

               - Искаш ли да ми помагаш и занапред в отглеждането на дървото? – попитал я доста рязко и я погледнал с огромна надежда.

               Илайла друго и не очаквала. За нея това предложение било доста предсказуемо. Дори и без да го бе направил, тя искала да помогне в отглеждането на дървото. Това дърво променило и нейния живот. Щом му е дала част от себе си в този съдбоносен миг на посаждането му, разбира се, че била готова да се грижи за него.

               - Да. – отвърнала убедително. – Ще ти помагам с каквото мога. Ще прекарвам доста време с това дърво, ще го поливам , ще му говоря... Няма да те изоставя, Стийв. – заявила загрижеността си. – Ще бъда винаги с теб, докато порасне дървото и роди плодове. – казала убедително и станала от мястото си.

                 Илайла се метнала на нетърпеливия си жребец. Имала пъргаво тяло. Винаги била в кондиция. Отдалече си личало, че е енергична млада жена. Очите ù били тъмни и излъчвали увереност. Косите ù се разливали по гърба ù на тежки къдрици с цвят, наподобяващ кората на дървото, което току-що били посадили. Имала вид на сериозен човек. Обещала да полага грижи за дървото, а това означавало много за Стийв. Тя му вдъхнала още по-силна вяра и запалила в него тлеещия трепет да се впусне бясно в преследване на целите си.           

             Нощта се спуснала плахо и доста мразовито. В тази пролетна нощ дървото не било съвсем само. Усещало все още по стеблото си топлите ръце на Стийв и Илайла. Така студът не можел да го сломи. Сланата не полепвала по него. То забило корените си мощно в земните недра. Там бликала огромна енергия, която то ненаситно започнало да поема. Още на другия ден се вкопчило здраво в черната пръст и с радост дочакало слънцето. Поемало всеки топъл лъч, попивало всяка искрица светлина. Приготвило се за живот. Изминали много дни. Стийв и Илайла много често го навестявали. Пролетта се поздравила с лятото. Станало горещо. Дървото израснало и се разлистило. И двамата не спирали нито ден да се грижат за него. Така времето летяло. Минала година, две. Поляната станала малка. Пред грандиозността на дървото се изгубила. Клоните му се вплитали един в друг и оформяли широка корона. Стеблото му заякнало, станало дебело и високо. Върхът на дървото спокойно галел близките облаци. В него намерили убежище хиляди птици, безчет насекоми, ята пчели. Дървото приютило много живот. Станало величествено и силно.