Така Илайла се вкопчила в единствения клон в близост до Стийв. Прекарвала времето си винаги там. Той свирел с цялата си душа. Гледал я и изливал прекрасна музика. Тя звънтяла между листата. Достигала чак до върха. Дървото било щастливо. Но Илайла не. Тя мислела непрекъснато за слънцето, за небето, за водата... Веднъж помолила Стийв:
- Моля те, искам да се изкача до върха, за да погледна слънцето!
- Не може. Ти си ми нужна тук, в сянката под големите листа. Трябва да те гледам, за да мога да свиря. – отвърнал твърдо той.
Минало време, а сърцето на Илайла се пръскало от трептящата нужда за светлина, топлина... искала да почувства слънчевите лъчи. Ожадняла.
- Не мога повече така. Искам вода! – казала с болка, която едвам прикривала.
- Пий капчици роса! – предложил ù Стийв.
Тя събрала в шепи няколко капки роса и ги изпила.
- Умирам от студ. Искам топлина! – помолила отново тя.
- О-оо, завий се с широките листа, те ще те стоплят. – казал Стийв, като си помислил, че това е доста удачно решен ...