Така Илайла се вкопчила в единствения клон в близост до Стийв. Прекарвала времето си винаги там. Той свирел с цялата си душа. Гледал я и изливал прекрасна музика. Тя звънтяла между листата. Достигала чак до върха. Дървото било щастливо. Но Илайла не. Тя мислела непрекъснато за слънцето, за небето, за водата... Веднъж помолила Стийв:

                 - Моля те, искам да се изкача до върха, за да погледна слънцето!

                 - Не може. Ти си ми нужна тук, в сянката под големите листа. Трябва да те гледам, за да мога да свиря. – отвърнал твърдо той.

                 Минало време, а сърцето на Илайла се пръскало от трептящата нужда за светлина, топлина... искала да почувства слънчевите лъчи. Ожадняла.

                - Не мога повече така. Искам вода! – казала с болка, която едвам прикривала.

                - Пий капчици роса! – предложил ù Стийв.

                Тя събрала в шепи няколко капки роса и ги изпила.

                - Умирам от студ. Искам топлина! – помолила отново тя.

                - О-оо, завий се с широките листа, те ще те стоплят. – казал Стийв, като си помислил, че това е доста удачно решение за нея.       

                 Дървото я прегърнало в обятията си. Завило я с листата си. Но тя не спирала да мисли за слънцето.

               - Гладна съм. – прошепнала почти без глас, отмаляла и отчаяна.

               - Ще се нахраниш, когато дървото ми роди плодове. Разбира се, Илайла, всичко мое е и твое. – отвърнал, като си мислел, че тя ще прояви разбиране.

               Дървото чуло нелепите слова на Стийв. То най-добре разбирало тъгата на Илайла. Знаело, че плодовете му всъщност ги обира Стийв, а Илайла винаги си опитва по един-единствен плод всяка година. Дори на дървото му се видяло доста цинично поведението на Стийв спрямо неговата съдружница. Той все повече я задушавал с небивалиците си. Отношението на Стийв към Илайла минавало границата на добрите обноски. Илайла потъвала болезнено в сянката под дебелите клони и широките листа на огромното вечно зелено дърво.              

               - Искам свобода! – викнала изведнъж доста дръзко.

               Не искала да плаче вече. От очите ù се стрелнали искри, надъхани с желание за промяна. Погледнала Стийв без страх. В този поглед светела нотка на съжаление. Той усетил и се опитал да се защити.     

               - Ти си свободна. Тук, на дървото, е твоят живот. Имаш дървото. Имаш и мен. – констатирал и се зачудил на странното ù желание.

              Илайла се натъжила от думите му. Дълбоко в сърцето си се надявала Стийв да се промени към по-добро. Но неговият властен характер не му позволявал да се вслушва в мнението ù.

                 - Илайла, моля те, съобразявай се с работата си. Не може да си мислиш, че всичко ти е позволено. Заложил съм живота си... забрави ли? – развикал се Стийв. – Как можеш да проявяваш волности? – вече крещял и отчаяно се опитвал да доказва на себе си собствените си убеждения.

                  Илайла не го слушала вече. Думите му минавали между листата и отлитали надалеч. Гледала как слънчевите лъчи трудно намирали пролука. С поглед ги търсила и се замечтала. Спомнила си как безгрижно препускала преди време с белия си кон. Как гората ухаела на пролет. Спомнила си цветята. Обзела я носталгия по предишния ù живот. Въпреки това продължила да стои на клона и да играе ролята на муза. От време на време, докато си почивала, се катерила по високите клони. От там поглеждала скришом към слънцето. То било винаги там и надничало с любопитство да я зърне. Илайла си определяла срещи с него. Говорела му. Ласкаела го. Така тя заживяла с мисълта за слънцето. Стийв усетил, че нещо не е наред с неговата муза. Тя го отбягвала, а това не му се понравило. Проследил я. Научил за нейните тайни срещи със слънцето. Това много го обидило и разгневило. Разбрал, че тя търси нещо различно и веднага взел решение за проблема си. Събрал восък от изоставените пчелни пити. Смесил го със смола от дървото и направил голяма восъчна клетка. Цялата от восъчни прегради и восъчни решетки. Окачил я на клона, където Илайла прекарвала времето си, играейки ролята на муза. Щом тя се върнала от поредната си среща със слънцето, Стийв веднага я мушнал в клетката и я заключил.

             - Ти ме предаде! – строго я погледнал. – Не се опитвай да бягаш. Не докосвай клетката! Крехка е и ще се счупи. Под теб е пропаст. Високо е. Внимавай, защото ще паднеш и ще се нараниш! – предупредил я той.    

             Илайла, щом разбрала, че е в клетка – заплакала. Сълзите ù бликали като топъл летен дъжд. Стичали се по стеблото на дървото. А то започнало да изсъхва от мъка. Гледало как Илайла плаче и се опитвало да я гали с листата си. Стийв бил доволен от стореното. Започнал да свири, без да спира. Тя стояла дни наред заключена във восъчната клетка, а той ù се любувал и сътворявал виртуозна музика. Задобрял много в свиренето. Но дървото не чувало вече музиката му. То също започнало да плаче. Сълзите му капели от тъжните очи на зелените му листа. Стийв си мислел, че вали дъжд. Продължавал да свири и да вярва, че прави най-голямата добрина за дървото си. Но то отново спряло да ражда плодове. По клоните нямало нито една птичка, нямало и насекоми. Само една восъчна клетка и в нея Илайла. Крилете ù били прекършени и мокри. Птица с лице и тяло на жена - това му останало на дървото.

               Един ден Стийв погледнал своята муза и казал:

               - Илайла, ще купя друга китара. Тази остаря и не свири добре. Виж, на дървото не му харесва вече. И тази година не роди плодове. – заел удобна позиция, поизлегнал се на клона и се замислил. – Да, трябва нова китара! – твърдо решил да направи промяна уж към по-добро.

               Стийв купил нова китара и продължил да свири. Тя била доста мелодична и създавала чудна музика. Напролет дървото не разцъфтяло. Само плачело. Болката на Илайла се пренесла върху дървото. То не спирало да страда нито за миг. А Илайла мислела само за слънцето. Там, в сенките на големите клони, заключена в клетката, била болезнено нещастна. Тя нямало към кого да се обърне за помощ. Единственият човек на дървото бил Стийв. Той не я разбирал. Мислел си, че прави добро с идеите си. Тогава Илайла решила да помоли дървото за помощ.

                 - Моля те, дърво, помогни ми! Позволи на есента да боядиса листата ти. – проплакала през сълзи и протегнала ръка, за да ги погали.

                 Дървото чуло молбата. Въпреки че било вечно зелено, се оставило на есента. Тя позлатила листата му. Вятърът ги духнал и те попадали на земята. Тогава слънцето пробило, намерило пролука. Топлите му лъчи разтопили восъчната клетка. Илайла, щом усетила, че клетката се размеква протегнала ръка и се хванала за най-близкия клон. Въпреки горещия восък, които се стичал от клетката, тя успяла да се спаси. Восъчната клетка изгоряла като свещичка от огъня на слънцето. Восъкът се стекъл по стеблото на дървото и от клетката не останало нищо. Илайла се почувствала свободна и силна. Изправила се пред слисания Стийв и твърдо му заявила:

                 - Аз те напускам. Ти имаш болни амбиции. Следвай си ги сам. Аз бях до тук.

                Илайла бързо се спуснала надолу към земята. Дървото я придържало с клоните си и тя скоро стъпила върху твърдата почва. Целунала дървото.

               - Благодаря ти, дърво! Ти ме спаси. Ще те оставя, за да си свободно и ти! – погалила стеблото му и се сбогувала с него.

               Тръгнала през поляната. Слънцето я следвало. След нея тръгнали и животинките и птиците. Но тя, щом ги видяла, им помахала и поръчала:

               - Върнете се при дървото! То има нужда от вас. Аз ще намеря сама своя път в живота. – усмихнала се доволна и се мушнала в гората.

               Стийв останал сам на дървото. Продължил да свири. Натъжил се от постъпката на Илайла.

               - Не мога да повярвам. Тя ме изостави. Направих всичко за нея. Превърнах я в муза. Създадох музика, защото тя ме провокира. – размишлявал на глас. – Обичам я! – изрекъл с дълбока болка и започнал да свири много тъжна мелодия.

                Китарата заплакала в ръцете му. Стийв останал на дървото.  Решил да свири, докато съживи дървото. Надявал се то да се разлисти отново и да роди плодове. Но от този ден нататък Стийв свирел само тъжни песни. Дървото на фона на тази музика тъгувало още повече за птиците, за насекомите и за Илайла. Не обръщало внимание на Стийв. Сякаш той не съществувал. Голите клони го скривали. Стийв се превърнал в жив клон, част от самото дърво. Минали години и дървото не родило нито един плод. Стийв се разбил от мъка. Китарата се изтъркала в ръцете му. Той не спирал нито за миг да я гали. От допира на пръстите му тя леела сълзи и натъжавала още повече дървото. То почти изсъхнало от мъка.

              Един ден Стийв оставил китарата и се замислил.

               - Така не може да продължава. Трябва да направя нещо. – погалил дървото, погледнал двете китари и придобил сериозен вид. – Да, ще напусна това дърво. То не дава вече плодове. Музиката не му харесва. То изсъхна и няма надежда да се съживи. Ще посадя ново дърво! – проблеснала гениална идея в тъжните му мисли.

                Стийв взел китарите си и напуснал дървото. Поел на дълъг път. Прекосил поляната, гората, минал през градове, села. Търсел подходящо място, за да посади ново дърво. Минали години в търсене. В главата му непрекъснато вилнеели идеи. Продължавал да си мечтае за огромно дърво, което да се разклони и да хвърли сянка върху света. Искал много плодове. Тези мисли го преследвали. Понякога проблясвала искра надежда. Тя го парвала и така го подклаждала да препуска през света, за да търси най-просторната поляна, за да посади дърво. През цялото време той не спирал да мисли с най-добри чувства за своята муза. Илайла светела в мислите му и така го стимулирала да свири. Тя била светлият лъч в живота му. Но нито веднъж не потърсил причината за раздялата си с нея.

                  Илайла също препускала през света. Тя се радвала на свободата си. Променила живота си. Забравила за дървото. Забравила човека, за когото била златна муза.                      

                  Поизсъхналото дърво останало само. Огледало се и разбрало, че и Стийв го е напуснал. Почувствало се свободно и необременено с тъжната му музика. Постепенно спряло да плаче. Стийв бил влял толкова мъка, че жизнените му сокове съвсем изтекли под формата на сълзи. Дървото видяло слънцето. Усетило топлината му.  Обзела го страст и започнало да попива ненаситно слънчевите лъчи и да поглъща слънчева топлина. Дъждът го поливал често. Дървото пиело жадно дъждовна вода и се къпело в слънчева светлина. Така постепенно се съживило. Напролет се разлистило и цъфнало. Отрупало се с нежен розов цвят. Насекомите усетили аромата и зажужали в цветната му магия. Птиците се завърнали и свили отново гнезда в клоните му. Дървото най-сетне било и то свободно. Наесен родило плодове и нахранило горските обитатели.

                   Стийв посадил ново дърво. Засвирил със спомените си и пренесъл тъгата си върху него. Не си помислял и за миг дори да се откаже от музиката си. Твърдо бил решил да броди из горите и да търси публика. Докато имал муза в мислите си, китарата била готова да рони сълзи в ръцете му. 

                  Илайла не спирала да се радва на живота. Восъчната клетка се оказала нелеп капан за добронамереността ù. Въпреки това Илайла си останала добра и свободна. Често поглеждала към небето, а то се потапяло в очите ù. В тях се отразявали слънчевите лъчи като в огледало и се връщали обратно в небето, за да търсят брод из цялата Вселена.

                   А Слънцето... то продължавало да разтапя окови и да дарява свобода на всеки, който се бори за нея.