Глава 3. - Паспортна одисея

Събуди я лек шум от оставяне на пакети. Отвори бавно очи. Съзря планина от покупки, които Алекс внасяше на порции. Памперси, специализирани млека, мокри бебешки кърпички, дрешки и одеялца, термометър, шишенца - всичко необходимо за оцеляването на мъничко бебе. Помисли си, че би бил прекрасен баща. Мисълта я застреля неочаквано и повдигна глава. Алекс гледаше бебето с нежност и може би мислеше същото. Обърна се към нея и се усмихна уморено. Ангелът го погали нежно.

- Това е за теб – информира я той, подавайки ѝ мека торбичка, от която надничаха дамски неща и виновно добави. – Купих ти това-онова, за да ходиш нормално облечена, докато си намериш работа. Не знам дали е по твоя вкус. Е - повдигна рамене той, – по-късно ще си купуваш сама каквото желаеш.

Сълзите, които Гергана мислеше, че е изплакала, спряха на гърлото ѝ и тя искаше да каже „благодаря”, но мълчеше. Не можеше да отрони и дума, защото така Алекс щеше да разбере, че е слаба. Срамуваше се, че е купувал бельо за нея - бе интимно, нежно, топло. „Може би не всички мъже са гадове“, помисли си тя неохотно и се уплаши.

Гушна торбичката с подаръци. Русият мъж се загледа в косата ѝ – приличаше на живо кадифе. Изведнъж се почувства изтощен и объркан. Разнежваше ли се? Ами Юлия?

-Отивам да дремна до работа - заяви уморено. – Ще се справиш ли с бебешката планина?

Гергана кимна и придърпа по-близо бебчо (както го наричаха засега) до себе си. Младият мъж стигна до вратата и пак се върна. Явно мисълта не му даваше мира.

-Налага се да му измислим име. Помисли, аз ще размърдам мозъчните си гънки също – заяви красавецът и излезе, защото в главата му се блъскаха съмнения и въпроси.

Стоплена от детското тяло и миризмата на чистота, тя отново заспа. Събудиха я приглушени звуци от другата стая – Алекс имаше клиентка. Бебето помръдваше устни и отвори очи. Направи недоволна гримаса и тя уплашено го притисна до себе си. Искаше вода и храна, а тя не бе приготвила нищо. Единственото, което ѝ дойде наум, беше да вдигне тениската. Грабна тампонче памук, напои го с разтвор от спирт и вода, избърса гръдта си и му я поднесе неуверено. Бебето лакомо засука и тя се разсмя. Върза тениската на възел, и прикрепяйки го с една ръка, грабна бутилка минерална вода за бебета, изстиска малко мед в нея, разклати, напълни едно от шишенцата и подаде на малкия, който, разбрал измамата с празната гръд, се готвеше да протестира срещу първата голяма лъжа в живота си. Успокоено от сладката течност, детето замълча, а тя изтича в кухнята. Спазвайки указанията върху кутията с изкуствено мляко, приготви необходимото количество. Погледна графика за хранене в детската книга и изчака малко, за да влезе в необходимия часови ритъм. Пробва млякото на опакото на ръката си и се загледа в детето. Струваше ѝ се съвършено и жадно продължаваше да се взира в очите му. Нямаше да позволи да изпитва нейната болка никога. Ангелът се засмя благосклонно и отлетя весело.

А вятърът жадно потъваше през прозореца в нейните черни очи, докато морето гледаше тези на небето. Всички очакваха знак за чудо. Благият ангел долетя пак тихо.

-Трябва да ти измислим име - говореше ласкаво тя на детето, докато сменяше памперса, – а това не е лесна работа. Не може да те кръстим както и да е, ще трябва да го носиш цял живот. Трябва да бъде силно и мъжествено. Ще чуем предложенията на Алекс. Все пак той ти е купил всички тези хубави неща. Но и аз имам добри идеи.

Стоновете от другата стая продължаваха. „Трябва да е много добър в професията - помисли си тя. - Не е лесно да доставиш удоволствие на непознати.“ За миг черните спомени пак я затиснаха. Припомни си как я принуждаваха да доставя удоволствие на противни мъже, как после повръщаше от погнуса и отвращение. „Това е мръсна професия, поклати глава девойката. - Алекс няма да я работи дълго. Изглежда свестен.“ За да прекъсне мислите си, момичето се зае с бебето, а ангелът погали душата ѝ нежно.

Гергана остави доволното дете на спалнята върху меко одеялце и възглавничка на звезди, и се зае с пакетите. Подреди всичко сръчно по рафтовете на секцията, които снощи Алекс предвидливо бе освободил – работеше бързо, уверено. Спомни си за Дома, където никой не ѝ даваше топлина, а само крадяха от нейната. Ангелът въздъхна и спря спомените ѝ с нежно крило. Миналото заспа.

От другата стая продължаваше да се чува шум. Изпита вина, че е тук, но нямаше къде да отиде. Щеше да поговори с Алекс, когато приключи, ако въобще му се говореше след сеанса. А паспортната одисея утре? Тръпки полазиха като мравки сърцето ѝ.

На един от горните рафтове стоеше внушителен набор от дискове. Изтегли един напосоки – „Нови техники в секса”. Явно младият мъж поддържаше ниво, следейки новостите в тази професия. За да се отърси от неприятното чувство, че е докоснала нещо мръсно, погледна спящото бебе. И инстинктивно си изми ръцете с гореща вода и сапун. Струваше ѝ се нередно да погали невинното дете след пипането на дисковете. „Животът ни е блато, море или извор – каза си тя. – Но не винаги избираме ние кое да бъде. Или го правим, но след като станем силни. За това обаче са нужни смелост и воля.“

Вятърът пееше приспивна песен на малкия, който сънуваше звездни лалета и синя луна. Усмихваше се сладко - в морето на неговия живот винаги щеше да има солидна врата, докато са живи Алекс и Гергана. Ангелът чертаеше с бели пера пътя му напред.

Бе заспала отново. Събуди я гласът на Алекс до ухото ѝ.

- Проверих процедурата за изваждане на паспорти. Трябва да станем в четири, да се запишеш в списъка с чакащи пред паспортната служба на общината. После ще се върнем обратно тук да нахраним бебчо, ще се домъкнем там отново в осем, когато по списъка ще раздадат номера, и в зависимост кой пореден номер се паднем, ще предвидим горе-долу кога ще ти дойде ред на опашката и ще отидем около час по-рано.

Момичето го погледна уплашено. Страховете пак я блъснаха като гневна вълна.

- Нямам пари за паспорт – сложи ръка на гърдите си девойката.

- Днес изкарах добри пари – засмя се криво Алекс. – Ще ти дам назаем. Ще ми ги върнеш, като започнеш работа.

- Благодаря – отговори признателно тя. – Няма да го забравя.

- Не бързай да ми благодариш – намигна ѝ младият мъж. – Толкова съм размазан от сеанса, че ако ми сготвиш нещо, ще те благославям. И имам нужда от втори душ. Някои жени се къпят вместо със сапун, с парфюм. Простотията не ходи в гората.

Тя се запъти към кухнята, а той влезе в банята. Момичето си спомни лепкавата миризма от ориенталския парфюм на Инквизитора и евтиния одеколон, с който се поливаше майсторът на пансиона, и потръпна. С дни не можеше да изтрие противната им миризма от себе си. Бе намерила кръгъл камък от улицата и се търкаше с него в банята до разкървавяване всеки път, след като я изнасилваха. „Това е минало, забрави – нареди на себе си. – Няма да се повтори.“ Ангелът прегърна душата ѝ. Щеше да я опази цяла.

Отвори хладилника и преглътна. Съдържанието можеше да нахрани семейство с пет деца за седмица. Реши да приготви любимото на повечето хора ястие - богато гарнирана пица с шунка, гъби и кашкавал, прясна салата и фреш от портокал.

Вършеше всичко автоматично. „Мисли за бъдещето – отново си нареди. – Миналото е бита карта. Нали така, майчице Богородице?“ Поглеждаше иконата и разговаряше с нея, а всъщност разговаряше със себе си. Прескачаше да види малкия, но той спеше спокойно. „Ако този живот днес е сън – мислеше си тя, - не искам да се събуждам никога.” Божията майка я гледаше благо. Време беше за милост и бяла надежда.

Алекс и Гергана седяха на балкона в плетени столове и вятърът се намести до тях. Тя гушкаше бебето, завито в меко одеялце, и гледаше отсрещните блокове, между които проблясваше тялото на спящото море. Усещаше гальовната ласка на морския въздух и близкото ухание на морската шир. Избута в дъното на своето съзнание факта, че беше убила човек. „Не човек, а насилник – уточни гневно тя. - Такива трябва да умрат.“ Повдигна глава и потърси подкрепа от синевата. Вятърът целуна очите ѝ и изтри вината в тях. Морето плисна вълните си и техният шепот достигна брега на душата ѝ. „Не, нямам вина. Трябваше да защитя жената. Ако има Бог, нека ме съди или прости.“

Беше спасила дете. Всичко ѝ беше простено. Ангелът пак я прегърна нежно.

-Измислих име за бебчо – съобщи след кратко мълчание тя. – Камен.

Алекс тъкмо отхапваше от пицата и спря изненадан. Така се казваше баща му.

- Не ми допада – смръщи вежди той. – По-скоро Александър.

- Не е ли егоистично да го кръстиш на себе си? – възпротиви се инстинктивно тя.

- Тогава да го кръстим на теб – предложи миролюбиво той. – Ти го спаси от интерната.

Гергана се замисли. Една мисъл човъркаше мисълта ѝ и тя я изказа на глас:

- Дали майката на бебето е жива?

- Търпение, скоро ще разберем – отговори той. – Телевизията ще разнищи случая. Няма как да бъдат подминати два трупа в морската градина.

- Да - с мъка потвърди тя и прегърна детето, а вятърът гушна нея. Морето погали скалата и дъската в морето започна да приближава брега, за да спаси още една душа.

Лунният принц избърса устни със салфетка, допи последната глътка фреш, облегна се на стола и вперил поглед към морето, делово предложи:

-Време е да изкъпем Георги и да го приготвим за сън. Имам още сеанси, утре ме чака кошмарен ден, а и трябва да уредим нещата с паспорта ти, за да свърши и докторката своята работа.

Тя го погледна подозрително. Животът я бе научил да не вярва на никого, особено на мъже. Каква изгода имаше да ѝ помага? Не беше ли прекалено свестен за жиголо?

- Защо го правиш? - изпусна въпроса тя и съжали.

- Защото търся врата в морето от болка, както и ти – отговори ѝ кратко той.

Мъжът стана. Стройната му фигура запълни вратата и тя изпита желание да му каже нещо мило. „Не е лесно да бъдещ жиголо - говореше на душата си тя. - Не е лесно да правиш любов с нелюбими. Не бе лесно на мен да търпя всички пиявици в тялото си години наред само защото бях беззащитна и нямаше кой да ми каже, че и в морето от болка може да има врата за спасение.”

Алекс нямаше как да ѝ каже колко бе страдал като дете. Баща му го биеше, щом изтрезнееше и осъзнаеше, че няма пари. Пращаше го да му купува пиене, а ако се върнеше без бутилка, го смазваше от бой. „Ти си хубав – казваше той. – Иди оправи някоя лелка и донеси пари.“ Така почна всичко. Горчеше му от тъмното минало. И не му се говореше за това. Баща му отдавна бе мъртъв. А Юлия си идваше толкова рядко. Усети тревога.

Вятърът погали бузката на спящото дете и доволно се сви като коте на празния стол. Ангелът се настани в другия, а звездите накацаха по клоните на дървото като цветя.

-Време е да поспим, Георги! - момичето гушна малкото човече нежно и стана.

Вятърът повдигна одобрително една от своите къдрици, чувайки името на детето и сладко заспа. Морето разтвори душа и затърси спасителен сал за душата на Алекс.

Опашката пред паспортната служба в общината се виеше в ранни зори. Русият мъж стана в три и половина и успя да запише Гергана под номер двайсет. Щеше да мине до обяд, само да можеше да изтърпи изпитанието да бъде сред хора, които я бутат и притискат, само да успееше да потуши страха в себе си да не се появи отнякъде Инквизитора. Този документ ѝ трябваше, вече бе отговорна не само за себе си.

Алекс стоеше като рицар до нея с бебето и отстрани приличаха на влюбена двойка. Чакаха търпеливо след раздаването на номерата, когато добре облечена жена се приближи към тях. Очите ѝ играеха лукаво.

- Мога да ви продам номер десет за двайсет лева. Взех го за паспорт на сина ми, но той замина с компания на планина.

Двамата я погледнаха с изненада. Българинът има талант да печели от всякакви ситуации. Сигурно така траурните агенти препродават „добрите” гробни места. Сякаш не бе все едно къде си погребан, след като не си от правилната страна на тревата.

- Благодаря, ще си изчакаме номера - отвърна Алекс почти грубо, което изненада Гергана - изведнъж видя в него силата на мъжа, който може да защити и нея, и бебето.

Търговката на номера нацупено се премести крачка встрани и се огледа за друг шаран. Момичето погледна питащо зеленоокия мъж. „Можехме да свършим за нула време!“

- Писна ми от мошеници – процеди през зъби той. – Само аз май работя честно в тази държава. Където и да идеш, или искат сухо под масата, или да те измамят.

Най-после дойде техният ред. Полицаят на пропуска ги изгледа. Гергана се сви като ударена, но причината служителят на реда да се втренчи в нея беше съвсем друга – не бе виждал напоследък толкова хубава млада жена. Блузката, избрана от Алекс, и моделът панталон разкриваха великолепна фигура. Полицаят преглътна жадно: „Върви им на някои хора! Как да не завиди човек? Тоя сигурно е червив от пари.“

Тя попълваше документите бързо, с красив едър почерк. Седна пред чиновничката с биометричните данни, а жената заяви троснато:

-Главата ви е накриво. Не знам дали ще приемат снимката така.

Гергана повдигна рамене, а служителката продължи:

-И десният ви отпечатък не е наред. Дано не ви отхвърли системата.

Тук вече ѝ стана смешно и неволно се усмихна.

- Престанете да се усмихвате – скара ѝ се чиновничката. – Не сте на фотосесия да си показвате избелените зъби. Това е снимка за документ. Ще ви изхвърли системата!

- Мен системата отдавна ме е отхвърлила, и аз нея - прошепна момичето на себе си, но запази хладнокръвие и излезе от стаята вир-вода.

Затърси с поглед Алекс и малкия Георги. Навън се готвеше да вали. Облаците се скупчваха на гроздове като сърдити хлапета. Вятърът нетърпеливо ги подръпваше за перчемите, а морето предупредително плискаше все по-силно вълните си. Трябваше бързо да се прибират, ако не искаха да станат вир-вода. „Трябва да ги опазя здрави“ – нареди си той и стисна още по-силно облаците, от което те недоволно се надуха още повече.

Хората на опашката шумяха недоволни. Жената, продаваща нелегално номера, сновеше напред-назад и търсеше жертви. Облечена елегантно, не будеше подозрения и полицаят пушеше отегчено поредна цигара пред входа.

-Ще вземем такси – съобщи Алекс, посрещайки я на алеята. – Специална клиентка иска извънреден сеанс. – Няма да продължи дълго, но не искам с детето да бъдете там.

Тя го погледна питащо. Тревогата протегна пипала към душата ѝ без позволение.

- Пада си по странни неща – обясни той. - Но плаща добре и щом това ѝ харесва... – За мене е просто работа.

-Нали не я нараняваш? – попита уплашено тя и усети студени тръпки, сякаш Инквизитора се бе върнал и можеше да ѝ причини отново болка.

Алекс се засмя кисело и заяви спокойно:

-Не. Просто харесва необичайни неща и крещи като луда. Всяка работа си има неприятни страни – промърмори, отваряйки вратата на таксито. Не му се говореше.

-Не си ли мислил да я смениш? – плахо попита тя и зачака отговор.

Вятърът се сгуши до рамото му и също зачака. Морето притихна, за да чува и то по-добре. Дори облаците леко раздалечиха дъждовните си лица, за да не пропуснат и дума от разговора. Съдбата на русия мъж беше пътека, която сам трябваше да промени.

-Ясно е, че не мога да бъда жиголо до деветдесет – отговори натъртено той. – Ако детето остане, а аз искам, ще се наложи да си намеря друга професия, но добре заплатена, за да се грижа спокойно за трима ни.

Тишината увисна като ленивец на своите лапи. Очите на вятъра се замъглиха. Алекс се прокашля без нужда и Гергана го докосна с ръка леко. Ангелът ги прегърна тихо.

-Може да си потърсим работа заедно – предложи тя. – Ще съгласуваме по-добре графика кой кога ще се грижи за Георги, ако работим в екип.

-Да, ще направим точно така – отвърна той и разбра, че решението не можеше да бъде друго.

Щяха да останат само най-специалните клиентки. Постепенно щеше да се раздели и с тях, защото синът му трябваше да расте в спокойна среда, без да се срамува от него и това, което работи. Отдавна искаше да се махне от „занаята“ и сега имаше шанс.

Бебето отвори очи, готово да изрази съгласие, но вятърът го погали с копринени пръсти и то послушно заспа. Алекс и Морската нимфа потеглиха към дома. Морето въздъхна доволно и се загледа в синьото небесно пространство. В далечината се виждаше като мъничка точка приближаващата врата. Звездите се усмихнаха нежно зад облака.

-Ще ги опазим, нали? – вятърът подсвирна на ангела приятелски.

-Ако се съюзим, ще успеем – уверено отговори другият и отлетя към небето.

Адвокат Петрова бе много щастлива днес. Бе получила информация за човек, който вероятно имаше ценни данни за изчезналото дете на сестра ѝ. Назовали я бяха със смешното име баба Сократ и тя се чудеше на какво ще наскочи. Щеше да рискува - бе по-добре от катастрофално нищо.

А Костас допиваше в това време третата чаша узо и си спомняше Юлия.