23.

            - Я да видим, как зараства? – посегнах с ръка към лицето на Мирна 3, поотместих обицата и огледах кожата на долната й устна. Вече почти нямаше корички.

            - Винаги мога да кажа, че съм го захапала случайно при ядене и се е възпалил пак. – каза тя небрежно, отмятайки любопитната ми ръка. – И без това знам за дупченето много повече от всичките ми познати.

            - Прическата обаче е екстра. – разроших й главата. Вече ми беше станало навик това движение.

            - То и да се пострижа първи номер и да боядисам черна, на никой няма да му направи впечатление. – сви рамене тя.

            - Да, след синьото и зеленото всичко бледнее. – засмях се. – Кефи ли те албумчето?

            Слушахме последния албум на Ellegarden, който в нейния поток още не беше видял бял свят.

            - Лиготия, колкото и предните. – ухили се тя. – Но определено е по-добър от предишните. А за Head Phones President и за новия албум на That One Guy съм ти задължена до гроб.

            - За него вече си попретръпнала. – наблегнах аз с тон на учител. - Само ще разправяш, как неуморно се ходи в планината с тази музика в ушите.

            - Знаааааам... – проточи тя с досада. Има си хас да не знае, като отработвахме влизането й в ролята на Мирна 4 от близо десет дни. Всичко, от пропуснати събития и диалози, до облекло и промени в поведението. Външният вид беше на първо място. От другото можеше да се измъкне с увъртане. Докато един отсъстващ пиърсинг на физиономията е достатъчен повод за въпроси, които да ти развалят кефа  от ежедневието като цяло. Мирна 4, загинала заедно с Наум на скалата, която гледахме заедно с Тим, имаше пиърсинг на долната устна. Значи и Мирна 3 трябваше да има такъв. Освен това Мирна 4 умря (за мен е минало, за Мирна 3 бъдеще) няколко месеца след моя първи контакт с Мирна 3. Имаше малко повече житейски опит от нея, няколко нови дрешки и няколко месеца повече щастлив живот с любимия човек. И по-различна прическа (този проблем го решихме лесно), и сменен „флеш” на лявото ухо. Купихме същия и в момента Мирна 3 беше с него. И ето я пред мен - идеален двойник за подмяна на загиналата Мирна. Много по-близък двойник до Мирна 4 от мен. Аз все още не си бях възстановила изцяло килцата, отстраненият в „Диспансера” пиърсинг по мутрата ми все така го нямаше, а косата ми беше пораснала до средата на гърба, макар и да не беше хич равно постригана. Общо взето двете изглеждахме като близначки, тръгнали по твърде различни пътища в живота.

            - Как е последният резултат? – поинтересувах се аз ненужно.

            - Две минути и тридесет и осем, наказателни точки - нула, грешки в точността – нула, реакция на надничане – между една и шест секунди.

            Така си и мислех. На този етап вече по-скоро трябваше да държа Мирна по-надалеч от симулацията, за да не свиква твърде много с нея. Защото в Мрежата е различно. Мрежата не е симулация. Симулацията предлагаше съвсем друго сетивно усещане, което не трябваше да става навик. Например, „вибрациите” от темпорална активност се пресъздаваха като почти неуловимо за окото трептене на монитора и много слаб, почти отсъстващ звук. Целта беше да се научиш да „наостряш уши” и да търсиш. Но самото усещане нямаше нищо общо с това, което усещаш в Мрежата. Визуалният контакт с Мрежата също беше просто симулация и нищо повече. Опасна за възприятията симулация, ако свикнеш твърде много с нея.

            - Повече няма да пипаш програмата. – Мирна понечи да възрази, но аз продължих. – Довери ми се, повече няма какво да получиш от нея, освен излишни моторни навици. Просто я изтрий.

            Тя кимна, но на мен ми беше твърде ясно, какъв инат е. Щеше да тренира до последно, просто за да стане по-добра.

            - Сега. Искам да видя, как я триеш.

            Тя подхвана мишката с безизразна физиономия и цъкна на  „Uninstal TNet”. Програмата започна да се трие, показвайки прогреса на процеса в едно малко прозорче.

            - Диска. – обадих аз лаконично.

            - Какво диска? – направи се на ударена Мирна.

            - Дай ми диска с програмата и не се прави на луда. – изгледах я отгоре надолу, както си седеше пред компютъра. Тя започна да рови около бюрото си, сред всичките хвърчащи листчета, празни цигарени кутии, чаши за кафе, тетрадки за учене на японски и бележки за „това трябва да се свърши утре” и „това съм го гледала до четвърти епизод”.

            - В онази кутия е. – посочих аз с пръст. – Където си държиш програмите.

            - Защо не си го вземеш сама тогава? – Мирна спря да ровичка из кочината и ме изгледа враждебно. Никой не обича да го следят и да знаят много повече от него.

            - Ако се налага, ще си го взема. – заявих аз спокойно. – Но все пак наивно се надявам да се довериш на преценката ми, която се гради на много по-голям опит от твоя.

            Тя мълчаливо извади диска и ми го даде. Прибрах си го в джоба, въпреки че се колебаех, дали да не го счупя демонстративно.

            - Край на симулациите, оттук нататък всичко е истинско. – констатирах аз.

            - Кога ще започне всичко? – подхвърли ми тя в отговор. Замислих се, че общо взето всичко е готово. Мирна и Наум бяха подготвени, доколкото изобщо беше възможно, за контакт с Мрежата. Бяха подготвени и за влизането си в новата роля на „себе си” в друго време. Тим имаше нужните координати. Всички имахме нужната мотивация. Стартовият момент вече беше просто въпрос на избор.

            - Ти кога би искала да започне? – отговорих с въпрос.

            - Колкото по-скоро, толкова по-добре. – закова тя, гледайки ме сериозно в очите. Разбирах нетърпението й. Всъщност, шапка им свалях и на двамата за това, че положиха толкова усилия да се подготвят за нещо, което можеше и да не се получи. Че бяха готови да загърбят реалната си вселена и реалния си живот, че си бяха направили равносметката за „тук нашите ще ги боли, но другаде ще сме живи, вместо мъртви”, че поемаха риска евентуално да си останат сами с тази огромна неосъществена мечта... И че въпреки всичко не изпитваха никакви колебания. И двамата се бяха впуснали в цялото начинание, поемайки осъзнато всички възможни рискове. Както подхождаха към изкачването на някой по-сериозен маршрут. След решението, че си способен да го направиш и че рискът си заслужава, остава само пълната концентрация и пълното себеотдаване. Ако се колебаеш ненужно, можеш да си нарушиш координацията на движенията и да паднеш. Ако трепериш от страх – също. Ако пък не мислиш трезво и не се осигуряваш добре по пътя, ще умреш при падане. Ако не се откажеш навреме – също. По-лошо – можеш да убиеш и другия със себе си. И винаги си остава рискът, че ще умреш просто по стечение на обстоятелствата. И на това му викат „спорт”... Както и на шаха. Голям ташак.

            - На Наум му трябват още няколко дни подготовка.  – седнах на пода до Мирна. – После вече всяко отлагане ще е просто протакане. Но ако някой от двамата има психологическа нужда от подобно протакане, ще го отложим.

            На мен също хич не ми се протакаше. Първо, защото в момента „бойният дух” на всички все още беше на ниво, което не можеше да трае вечно, пък беше необходимо. Второ, защото исках да имам времето и нервите да се погрижа за себе си като за бременна жена. И то преди бременността ми да е преполовила пътя си до раждането, по възможност. Трето, защото Тим вече подозираше нещо нередно и нямаше да седи със скръстени ръце до безкрай. Две неща улесняваха въпроса с него – това, че той наистина не стъпваше толкова назад във времето, колкото назад бяха Мирна 3 и Наум 3, за да разбере плановете ми; и това, че наистина беше твърде дискретен, а всеки изминал ден без видима промяна потвърждаваше версията ми, че „личният” ми проблем е решен. Но като цяло всяко отлагане беше излишно и дори нежелатело.

            - Аз съм готова по всяко време. – заяви Мирна. За момент вече позабравеният ми страх от рисковете отново ме погъделичка по стените на стомаха. После се завря пак в дупката, от която беше изпълзял.

            - Тогава ще уточня датата и часа с Наум и ще ти кажа, кога започваме. Така става ли?

            - Разбира се. – тя сви рамне с преиграно спокойствие. И на двете ни беше ясно, че тя също поема достатъчно голям риск. В много различни отношения. Общо взето за Наум рискът беше най-малък, тъй като по план щеше да тръгне последен. Той можеше да си остане без Мирна, но поне щеше да е в своето си време. Докато тя можеше да цъфне в новия поток сама, чудейки се как да обясни на всички, че се връща от катеренето без него. За пореден път проклех безмълвно Карл Ленц, който беше превърнал зумерите от полезно откритие в сериозен проблем. Такива гадни копелета просто трябва да умират още в предучилищна възраст, за да не направят някоя беля. Това си е мое лично мнение, де. Майките им сигурно имат друг поглед върху нещата.

            - Следващите дни няма да идвам при теб, ще се концентрирам върху Наум. – тя кимна с разбиране. – Ти междувременно си преговаряй нещата, както са на хартия.

            - Естествено.

            - Мисля, че до пет-шест дни ще сме готови. – казах аз, докато затаилият се страх махаше с опашка от дупката си. Станах да си вървя - ставането преди да изчезна го смятах за жест на учтивост. – Доскоро.

            Усмихнах й се за довиждане и тя ми се усмихна напрегнато в отговор. Нормално, хич не е весело да упражняваш върху себе си темпорални експерименти, докато самото време те притиска с цялата си вселенска тежест. И всичко да се прави крайно потайно. А за такива разпрани през устата хора като нас двете всяко потайно нещо е трудно. Камо ли ако е трудно по принцип.

            Центърът беше сравнително безлюден, ако се вземе предвид, че постоянните му обитатели вече бяхме над петдесет души. Дори Хесусита беше отпрашила нанякъде, въпреки че по това време обикновено се суетеше из кухнята покрай вечерята. Йохан обаче както винаги се навърташе наоколо с разни неотложни задачки, както и оня нещастен дрисльо Клаус, който се напъваше да влезе в крачка с изоставената от мен бумащина. Последният се опита да ме впримчи да му помагам, и то при положение, че няколко дни се бях занимавала да го просвещавам относно документи на език, който не разбирах. Ама че безпомощен ленивец! Обясних му достъпно, че това вече не е моя работа, а негова и че ако изобщо иска да бъде полезен, ще трябва да си даде малко зор. И че иначе Мрежата е огромна, може да ходи където си иска и дори да идва на гости понякога. Той естествено се вкисна, но ме остави намира. Какво ми се киселиш, и на теб пак аз ти изкарвах документите в този поток! Ако ти се скита сам и бездомен из Мрежата, прав ти път. Наредих му няколко псувни с подчинени изречения наум и го оставих да се оправя. Петер го нямаше да ми прави компания, така че се заврях да поработя по сайтчетата в собствената си стая. След около час Йохан цъфна там.

            - Как върви? – запита той ненужно. Аз свих рамене.

            - Че как да вървят сайтове за порно, за запознанства и интернет-казина? Досадно, но ефективно.

            - Като понатрупаме още малко капитал, ще изнесем „производството” другаде. – успокои ме той с намигане. – С местен персонал и т.н. Ще го играем шефчета.

            - Чудесно, тогава вече ще бъда абсолютно безполезна. – констатирах аз скептично. Клаус ми беше скапал настроението.

            - Как бе, ти си нашата незаменима кримка. – пошегува се той. – Сигурно няма друг човек в потока, който да знае колкото теб за изкарването на фалшиви документи.

            - Много утешително, но скоро всички местни фалшификатори и корумпирани ченгета ще ми знаят физиономията като петте си пръста. Време е да се оттегля от бизнеса, преди някой да ме е изпял. – заявих аз мрачно. Представих си, как си живея тук, покривайки се от властите. Без да смея да изляза навън като нормален човек. Пък ако някой ме засече като подозрителна, ще започне да разследва целия Център. А там колко неща има за разследване...

            - Несъмнено. – кимна Йохан. – Но въпреки това си оставаш образно казано със солиден пакет акции за Центъра. А и ще си много по-полезна в изследванията и в преподаването. За останалото ще се намерят хора.

            - Надявам се.

            - Какво си се вкиснала така? – озадачи се той и се друсна на леглото. Вдъхнових се да му споделя всичките си драми, без строго секретните, разбира се. Както винаги, за мен светът или беше „да не повярва човек, колко ми е добре”, или „само проблеми, едно нещо не става като хората!”. Без средно положение.

            - Знаеш какво ще стане, ако привлека вниманието на местните органи. – той кимна разбиращо. – За преподаването – не бих казала, че съм незаменим педагог.

            - Напротив. – възрази Йохан.

            - Малко ускорявам нещата, но нищо повече. Просто нямам достатъчно опит.

            - Ако си мислиш, че ти трябват осемдесет години опит, за да станеш по-добра, лъжеш се. Имаш много повече опит от някои активирани преди двадесет години, а имаш и вродена дарба за тези неща.

            Махнах с ръка да сменя темата, защото този проблем беше само малка част от общата картина.

            - По тези сайтове може да работи всеки. Но много малко хора си дават този зор, което ми създава още по-лошо мнение за вселената.

            Йохан си замълча, но сви рамене с жест „какво да се прави, винаги е било така”.

            - В изследванията участвам преимуществено като обект... – отприщих се в оплаквания. - Освен това нося дете, което изобщо не знам, дали ще се роди медиум или нормален човек. Представите ми за бъдещето с него са доста мътни.

            - Каквото и да се роди, всички ще ти помагаме, с каквото можем. Имаш на разположение доста голям отбор детегледачки. – ухили се той.

            - И вие сте едни детегледачки... – махнах аз с ръка и станах от компютъра, за да седна до Йохан. – Впрочем, можеш да споделиш с лабораторната си мишка резултатите от проучването.

            - Точно за това дойдох. Все още си уникален прецедент.

            - Яйцеклетките не се делят? – вдигнах вежди.

            - Нито една. Отвъд всякаква статистическа вероятност за грешки.

            - И как си го обяснявате?

            - Паша разработва една теория... – Йохан се почеса замислено. – Смята, че яйцеклетка, която не е привързана към времето в потоците, не може да „работи”. Т.е., тя е привързана към Времето на Мрежата, а то е винаги настояще. За такава яйцеклетка няма течение на времето, затова и не може да се развива, дори ако бъде оплодена.

            Зачаках по-нататъшни разясненияя, но той млъкна.

            - Аз защо съм бременна тогава? – свих рамене.

            - Паша предполага, и звучи логично, че ти си била формално привързана към потока, в който си забременяла.

            - Но това не беше моят поток. Моят е изтрит.

            - Точно затова казах „формално”. По всички вселенски правила ти не би трябвало да си привързана към времето в никой поток, след като си се активирала. Камо ли към поток, който не ти е роден.

            - И как точно си представя Паша това „формално” привързване? – озадачих се аз.

            - Мъгляво. – засмя се Йохан. – Но изхождайки от това, че всеки медиум може да замрази произволен поток или да го изтрие, предполага, че е възможно и временно да се привърже към времето в потока. Ако е така, то ти явно си го направила несъзнателно.

            - Да, определено мислех за съвсем други неща тогава. – изсумтях аз.

            - При активирането си никой медиум не знае, какво точно прави. Нещата се случват в резултат на някаква емоционална мотивация. Силно желание да затриеш съществуващото или да се махнеш от него. Може би ти си имала твърде силното желание, да бъдеш част от онзи поток и то просто се е случило. Имаше ли такова желание? – полюбопитства той.

            - Може и така да се каже... Но като цяло не мислех за нищо конкретно.

            Зарових трескаво из спомените си за онази приказна нощ. За какво мислех тогава? Със сигурност не съм мислила за безопасен секс - за това вече има необорими доказателства. За секса като цяло май също не мислех тогава, той просто се случи като естествено развитие на ситуацията. Да съм мислила за нещо разумно и смислено? Със сигурност не. Само дето на сутринта се сетих да си хвана в ръка партакешите, преди да изчезна. Логично идваше въпросът, дали съм мислила изобщо... Да съм имала някакви желания? Тогава не исках нищо повече от това, което имах в онзи момент.

            - Никакви желания нямах. – констатирах аз. – Нито мисли. Всичко ми беше напълно достатъчно.

            Йохан светна и се поизправи, както седеше полуразплут на леглото.

            - Знаеш ли, може би това е причината! – вдигнах вежда въпросително. – Ако един медиум се „отвръзва” от даден поток с много мислене, неосъществени желания и отрицателни емоции, може би е способен да се „привърже” към дадено време, ако е изцяло щастлив и доволен. И не мисли.

            Той стана прибързано и се насочи към вратата.

            - Трябва да говоря с Паша.

            Въздъхнах отегчено. Страхотни най-добри приятели си имам... Едната ме възприема като литературен герой, а другият - като обект на научно изследване. Йохан се обърна, хванал се за дръжката на вратата.

            - Защо ме гледаш така?

            - А, нищо. – замазах аз. – Тичай при Паша да го светнеш за новите си идеи.

            Йохан прие думите ми абсолютно буквално, кимна за довиждане и излезе. Понечих да се занимая пак с работата си по сайтовете, но не вървеше. Разсейвах се, чудех се, за какво ми е притрябвало всичко това... Зарязах сайтовете и изкарах от чекмеджето папката „Зумер-план”.

Прегледах за пореден път плана на сградата на „Диспансера”, който бяхме прибрали при нас наред с цялата останала документация там. Складчето за портативни зумери, една достатъчно малка стаичка, беше отбелязана с червено кръгче на моето копие от плана. Това беше мястото, където най-бързо и най-сигурно щях да намеря работещ зумер. Ако можеше да се вярва на документите, които бяхме прибрали от „Диспансера”, тази стаичка нямаше охрана. Нормално, на кого са му притрябвали зумери, освен на техните си хора? За мен обаче липсата на охрана беше манна небесна. Значи просто трябва да стигна до тази стаичка достатъчно бързо, да гепя един зумер и да се изпаря. Фасулска работа. Преди няколко месеца бях в тази стаичка лично, чупейки зумери наляво и надясно заедно с Йохан. Знаех, че вратата няма допълнителна защита или кодова ключалка. За сметка на това самата сграда имаше една чудна алармичка за темпорална дейност, която можеше да ми създаде сериозни проблеми. Данните за нея също бях получила от останалите в „Диспансера” документи.

Всички „служители” на този шибан концлагер се изпаряваха и се появяваха на точно определено място в сградата, където имаше панел с цифрова клавиатура. Преди да се изпарят или след като се завърнат, въвеждаха цифров код, който да деактивира алармата. Алармата „чакаше” тридесет секунди за въвеждане на кода. После писваше из цялата сграда. А кодът се сменяше всеки ден. Ако знаех, в коя точно дата ще се появя в „Диспансера”, можех да изкопая нужния код някъде от документацията. В Мрежата обаче няма дати. Щях да цъфна в потока в приблизителен времеви отрязък, а алармата щеше да започне отборяването на тридесетте секунди още след първото надничане. Затова моят план беше прост до тъпотия – скачаш някъде, където няма хора, тичаш с все сили към стаичката със зумерите, взимаш един и изчезваш. Това, че познавах сградата като петте си пръста, щеше да ми бъде много от полза.

            Защо не вляза отвън ли? Защо не скоча там, където няма аларма и не се пробвам да проникна в сградата след това? Защото има охрана. Въоръжена и инструктирана да стреля на месо. И чисто човешки нормални аларми и камери за наблюдение, които щяха да ме издадат, още преди да съм влязла в сградата. Така че най-разумното решение беше „скачай и бягай”. Ще скоча и ще бягам. Ще имам около десет „разумни” секунди за надничане, за да преценя, къде да скоча. После всичко ще е въпрос на скорост и късмет. Щях да си взема и оръжие, разбира се. Ония копелета там изобщо не се шегуваха, аз също нямах намерение да разигравам там трагикомедия с мен в ролята на потърпевшия. Пистолетчето, което си бях набавила от един по-отдалечен поток, вече ме чакаше завряно на дъното на шкафчето с бельото. Имах зад гърба си общо петнадесетина часа тренировки по стрелба със същия пистолет. Дали бях готова да убивам? Да. Едно много простичко „да”. Вече си бях направила равносметката, че Йохан е бил абсолютно прав да ги очисти всичките.

            Затворих очи и си представих за пореден път цялата сграда. Всяко коридорче, всяка врата, всяка снимка или картина по стените. Много важно беше, да знам точно къде се намирам, когато скоча. За да знам, накъде да тръгна. Захлопнах папката, прибрах я обратно в чекмеджето и го заключих. Още няколко дни тренировки с Наум. После започваме. „Още съвсем малко остана”, казах си аз, без това да ме успокои особено. И все пак, щеше да е чудесно всичко това да мине и да остане зад гърба ми... Въздъхнах и седнах пак на компютъра да поработя.