38.

            Карлитос продължи да ме изяжда с поглед изпитателно. Сигурно наистина се чудеше, на кого аджеба му е притрябвало да организира бомбени атаки заради мен, ако не представлявам нищо повече от това, което изглеждам – една бременна никаквица с налудничаво поведение. “На тоя думата приятелство сигурно нищо не му говори”, изсумтях аз от дъното на главата си. Смърделин не ми обърна никакво внимание, освен може би един пренебрежителен поглед, обърнат навътре.

            - Това не е доказателство. – констатира Карл безизразно.

            - Има само един начин да докажа думите си. – свих рамене.

            - Имаш предвид да ти свалим зумера и да ти оставим човек без зумер, за да го превърнеш в темпорален медиум? – уточни той.

            - Не просто човек. Теб. Не искам тук да станат разправии заради мен. Затова исках да говоря само с теб за това. Разбираш за каква власт става въпрос. Никого не искам да изкушавам да прави глупости. Не ми се рискува хубавото бъдеще, което преживях.

            - Това е изключено. – поклати глава Карлитос. Аз и не очаквах друго от него. – Разкажи ми подробно какво точно е станало в твоето минало, което за нас е бъдеще.

            “Е, сега вече трябва много да внимаваме!”, креснах аз на Смърделин. Да рискувам ли да кажа истината, мамка му?... Точната дата и точните действащи лица? Не се сещах за друг сигурен начин да вкарам Мирна и Йохан в една килия на двадесет и седми. “Братле, ще рискуваме ли?”, допитах се отчаяно до въображаемия си приятел. Той обаче явно се беше надишал с храброст някъде днес. Къде я е намерил тая храброст в мен, един бог знае...

            - Сигурно скоро ще си получиш доказателството така или иначе. – чух да изрича устата ми. – Мълчах си за това, защото не можех да го кажа на друг, освен на теб. В моето минало на двадесет и седми септември в петдесет и трета килия беше вкаран още един медиум. Поради повреда във водопровода в неговата собствена килия.

            Край, жребият е хвърлен. Сега вече играем с този коз или просто губим. Щеше ми се да вярвах в някоя висша сила, за да ù се помоля.

            - Възможно е сега събитията да се развият иначе заради моето присъствие тук.

            - Остави това настрана засега, продължи с историята от миналото си.

            - Добре. – кимнах сговорчиво. – Започнах да си говоря с другия медиум и ни упоиха с газ. Малко след като се свестихме дойдоха хора да го изкарат от килията. Мислеха си, че още спя, ама не познаха. Преструвах се. Сборичкахме се с охраната, сритах единия в топките и той изглежда е понечил да офейка в Мрежата просто по условен рефлекс. В резултат на това претовари стационарния зумер на килията. Трима ядосани медиуми са множко за един зумер, съгласи се. Дори и единият да е зумер-медиум, пак може да вкара повечко интензитет на стационара, защото изразходва от всичките стационари заедно. Както и да е, в суматохата му разкачих приемника, заключалката му не беше кодирана. Тогава за пръв път видях връзките-котви, както и самата Мрежа впрочем. Изгорих неговата “котва” без да мисля, той вече беше започнал да ме бие. А и аз не знаех нищо за Мрежата тогава, бяхте ме заловили почти веднага след като се активирах. Онзи стана темпорален медиум. В крайна сметка успяхте да ме усмирите без допълнителни произшествия, но два дни по-късно ти ме прибра образно казано под крилото си. Започнахте да ме изследвате. Мина наистина много дълго време, докато се решиш да ми махнеш зумера. И докато аз самата стигна до извода, че сътрудничеството ни ще е по-ползотворно от това просто да офейкам, без да владея Мрежата като хората...

            - Колко време? – прекъсна ме Карлитос. “Тоя определено си пада по точните данни, или просто ме проверява”, измърморих аз наум, а Смърделин ми отвърна с ядно “Шшшшшт!”. И започна да нарежда... Бързичко, разсеяно, бегло...

            - Три месеца горе-долу. През които ти ми скъса нервите от разпити и изследвания. – позволих си да се усмихна. – Изследванията обаче не дадоха никакъв резултат. На тях не се виждаше това, което виждам аз, когато съм в контакт с Мрежата. Затова в крайна сметка сключихме примирие и ти ми махна лично зумера. Аз бях преценила, че нямам никакъв опит и едва ли ще мога да избягам от хората ти. Ти беше преценил, че с празни приказки доникъде няма да стигнем. А активираният от мен медиум, вашият човек, беше заел моята килия. Положението беше доста патово. Наложи се и двамата да направим компромис със себе си.

            - Остави психологическия аспект настрана. Нека говорим за факти. Какво стана след като ти махнах зумера? – в студените му очи може би проблясваше някакъв зачатък на любопитство, но не и на доверие. “Ей, миризливец, изпускаш интереса на публиката!”, скарах се аз. Нещо не ми беше удобно в ролята на втора цигулка в главата ми... Впуснах се трескаво да влизам в ритъма на мислене на Ленц, за да подхвърлям подходящи легенди на Смърделин.

            - Ти покани един от подчинените си. – чух отново гласа си, все така забързано-разсеян, уверен до последната сричка. – Човек, който не знаеше за предишния прецедент. Накара го да си свали зумера и ми го остави... за експеримента. Отвързах и него. Това беше моментът на истината. Оттам нататък започна пазаренето. Вече беше явно, че мога да направя същото с когото си поискам. Оставаше да решим разумно какво ще правим с тази възможност занапред. Сложихте ми пак зумер за всеки случай... С теб започнахме да се виждаме всеки ден. Говорихме си с часове. Беше ти ясно, че ако активирам всички наоколо и теб включително, най-вероятно ще останем заедно. Завинаги. За вас би било удобно ме да имате под ръка, ако искате да активирате още някого. За мен пък щеше да е удобно да си имам цяла гвардия последователи, която да се грижи за мен като за кралицата-майка. С всичките онези разговори ти се опитваше да прецениш, дали ти се занимава с моята личност през остатъка от вечността. Накрая прецени, че моето спорадично присъствие в живота ти няма да е чак толкова голям минус на фона на свободата, която щеше да получиш в замяна. И сключихме сделката. Аз поставих едно искане – всички медиуми от килиите да бъдат освободени и да им се даде право на избор, дали да останат с нас. Да се върнем заедно към чисто научните изследвания, вече на равни начала. С възможността да активираме всеки един човек, която давах аз. Ти все пак се опита да се измъкнеш.

            Засмях се дружелюбно на този “спомен”. “Говори му, не спирай, той това иска, да слуша, да попива информация!”.

            - Опита се първо ти да се научиш да виждаш “котвите”, после пробва с някои твои подчинени, накрая пробва и с други медиуми. Не стана. Само аз виждах шибаните котви. – свих рамене в знак на безсилие, прекъсвайки за секунда прибързания поток от думи. - Примирихме се с този факт, активирахме всички и се преместихме в друг поток. В Амстердам. Ново начало – сменихме коренно обстановката и отношенията помежду бившите затворници и бившите надзиратели. Някои медиуми си тръгнаха разбира се. Но никой от тях не се върна да отмъщава. Някои от твоите подчинени също си тръгнаха. С тях не знам какво е станало.

            - Името или номера на другия медиум в килията ти? – поинтересува се Карл с безапелационен тон. Той просто изискваше отговор. Изтръпнах в очакване на реакцията на Смърделин. Наистина не знаех какво да очаквам от него, за пръв път беше на мястото на шофьора.

            - Позволи ми да си запазя този коз за друг път. – усмихнах се аз извинително. – Все още не се чувствам сигурна, че събитията няма да се развият по най-нелепия начин, ако дам твърде много информация.

            “Браво, братле!”, изликувах аз наум. Карлитос обаче не беше във възторг от този отговор.

            - Вече от дни повтаряш, че на мен можеш да кажеш всичко. Не ми харесват тези недомлъвки и запазване на козове за друг път. Не сме се разбирали така. – Карл поклати глава укорително. Или може би заплашително... В неговия случай – по-скоро второто.

            - Карл! – каза Смърделин с крайно сериозен тон, пропускайки този път фамилиарното “Карлитос”. – Нека ти обясня нещо, което е от голямо значение за мен и изглежда за теб стои на последно място. Бъдещето ни е розово. Много розово. Но всичките вие тук сте рожби на един нов приток на миналото ми. И това, което искам, е да слеем този нов приток с  вече познатото ми розово бъдеще. Което няма да стане, ако не се напаснат датите. Знаеш го не по-зле от мен. Ако този поток не се слее с основното си стъбло, предпочитам да бъде гръмнат от най-голямата атомна бомба, правена някога! Заедно с мен. Ще ме изгубите там, в бъдещето, но направеното дотук ще остане. И освен мен има още стотици хора, ти включително, които предпочитат този поток да изчезне в нищото пред това да стане по-различен от нашата реалност. Разбери най-сетне, за нас в бъдещето няма жертви, които да са твърде големи. Стига да запазим нещата такива, каквито сме ги направили. Този поток на всяка цена ще се слее със стъблото или просто ще изчезне! Това е единственото, в което съм сигурна в момента. Извинявай, но не мога да си позволя повече грешки. Мамка му, познавам те много добре и виждам, че не ми вярваш! Не мога да ти дам тази информация сега. Трябва първо и двамата да сме съгласни за това, че искаме да запазим статуквото от бъдещето. Иначе нищо няма смисъл. Няма смисъл да си говорим дори. Всичко тук просто ще изчезне. И ти ще си първият, който ще дойде тук да изгори целия поток, ако опитът да се унищожи само “Диспансера” се окаже неуспешен.

            - Ако изгоря този поток, ще изгоря и себе си. – възрази Карл с академичен тон. “Не сме на семинар, мамка ти мръсна, копеле хладнокръвно!”, отпуснах се аз да псувам наум. Тоя нещастник Ленц беше последната ми пречка на пътя... по моста, който също беше ТОЙ! Няма ли обиколен път, мамка му....

            - Забравяш за зумер-конфликта. Или още не сте го проучили?.. Наистина, май не сте. – рече Смърделин замислено. “Не са го проучили естествено, че кой от тях би пуснал медиум да се разхожда из Мрежата, докато предишният му АЗ е със зумер?!”, възмутих се аз. Май не ставам за въображаем приятел... Като не зависи нищо от мен и започвам само да псувам и да плюя по всичко...

            - Какво имаш предвид под зумер-конфликт?

            - Това, че съм тук например. Темпорален медиум не може да се намира в един и същи приток със себе си. Знаеш го. Но ако е със зумер става друго... Твоето откритие разби всички темпорални закони на пух и прах, не знаеш ли? Обикновен човек, все още привързан към родния си поток, може да се движи из Мрежата като темпорален медиум. Темпорален медиум може да срещне себе си лице в лице. Физически невъзможни неща. Ти ги направи възможни, като изобрети зумерите. Затова е възможно в момента да се намирам тук, докато съм и в петдесет и трета килия. Затова е възможно в момента да изтриеш себе си заедно с този поток, където си обикновен човек, и да си останеш жив медиум в бъдещето. Защото този поток още не е достигнал момента на активирането ти. Всъщност за теб рискът е много по-малък, отколкото за мен. Аз просто изчезвам. Защото съм била медиум през цялото време на развитие на действието. Аз просто ще бъда изтрита, независимо дали убиеш мен или миналата мен от петдесет и трета килия. Аз ще изчезна, ти ще останеш. – наблегнах особено на тази фраза. – Познаваш се по-добре от мен, знаеш, че това би го направил с лекота. Ти ще останеш във всички случаи. Въпросът е какво правим с тази реалност тук и сега?

            Настъпи неудобна пауза от няма и секунда, през която аз пришпорих Смърделин да каже още нещо, което ми хрумна на момента:

            - Вече сме трили разклонения на този поток, които не са ни удобни. – заявих с безизразен тон. - Този няма да е първият.

            - Това заплаха ли е? – уточни Карл и се намести по-удобно.

            - Това е единственото, в което съм сигурна. – наблегнахме двамата със Смърделин. “Дуетът сигурно се чува по-добре от соловото изпълнение?”. – На нищо друго не мога да разчитам в момента. Ти искаш да ти говоря за миналото. Мен ме интересува какво става сега! Разбираш ли? Не ни остава много време. Въпрос на един-два дни е дали ти от сега ще продължиш да съществуваш като себе си от бъдещето. И дали мен изобщо ще ме има някъде. Което слабо ме вълнува на фона на всичко останало.

            - Тоест, продължаваш да отправяш заплахи. Всичко тук и всички ние ще бъдем унищожени, ако не направим това, което искаш?

            - Факт. – отсякох аз. – Това ще стане. Не съм аз основния коз в играта. Основният коз е да няма зумери в обръщение в бъдещето. Аз съм просто причината да ги няма вече в обръщение. Възможността за активиране на нови медиуми. Единствената възможност. Появата ми тук е причината за бомбените атентати в сградата. Това, че имам практическо приложение е причината тези атентати да са локални и безвредни. Всъщност появата ми тук е причина за съществуването на тази нелепа ситуация. И присъствието ми тук е причината тази ситуация все още да съществува в Мрежата.

            Тъкмо се чудех дали думите ми ще окажат нужния ефект, когато подът потрепери. “Пет.” отброих аз. Стаята беше звукоизолирана, не бях чула нито една аларма до момента. “Те могат да дезактивират алармата... дали наблюдават този разговор? Сигурно... и сигурно са взривили антрето.”. Свободни килии за взривяване просто нямаше вече. Натиснах Смърделин да рискува. “Хайде, иначе губим, губим катастрофално!”.

            - До пет минути ще има нов взрив, ако не се съгласиш с моите условия. – “Мамка му, дали ще им стигнат пет минути?!” – Съжалявам, Карлитос. Или запазваме удобното за всички положение, или разрушаваме ненужното. Няма трети вариант. Сега гръмна антрето. Следващата мишена най-вероятно ще е залата за презентации. Не чакай момента, в който тук да не остане нищо безопасно за взривяване, моля те. Не искам да ставам свидетел на това.

            Карлитос се замисли... Рядко срещано явление при него беше да не може да претегли всички “за” и “против” за броени секунди, но сега жертваше от времето си. Доводи, доводи... Причини. С какво да го тласна още мъъъъничко в нужната посока?

            - В момента разполагаш с мен от миналото и МЕН. Две възможности да активираш себе си и други. Но ако АЗ от миналото не направя пробива с активирането на обикновен човек на 27 септември, ще разполагаш само с мен тук и сега. Лошото е, че самият ТИ от бъдещето няма да допуснеш това да се случи. Защото ти там ме искаш там, в бъдещето. И защото не искаш изненади. Както не ги искаш и ти от миналото сега. Ако убиеш Мирна от петдесет и трета килия, аз също ще се изпаря. Тоест губиш. Ако се изправиш в двубой срещу себе си от бъдещето – пак губиш. Ако чакаш още, за да видиш какво ще стане – ще гръмне поредната бомба. ПАК губиш. Има само два безболезнени начина да ограничиш загубите – да ме пуснеш да си вървя, което вярвам, че няма да стане; или да направим “възстановка” на събитията от двадесет и седми септември. Както ги помня аз. Във всички случаи мога да ти гарантирам, че ако на двадесет и седми септември не се повтори същото, което помня, това място просто ще изчезне. Най-вероятно просто ще бъде взривено цялото, тъй като медиумите си имаме морални задръжки относно унищожаването на реалности. И няма гаранция, че Мирна от петдесет и трета килия ще започне да вижда “котвите”, ако не се повтори...

            - Млъкни. – прекъсна ме Карл. С прозаично безизразен тон. Пречех му да мисли. Вкарвах му идеи за обстоятелства, в които той все още не вярваше.

            - Разполагаш с броени минути до следващото напомняне за присъствието на хората ми тук. – натърти Смърделин. “Дано някой от нашите наблюдава разпита!”, примолих се аз от дъното на мозъка си. “Нали алармата не им пречи вече... Алармата! Дали са я активирали при взрива?... Не са, не са, копеле, СТРЕЛЯЙ!”.

            - Алармата ви не ни пречи. И този разговор се наблюдава. От моите хора. Много скоро някой ще ти нашепне в слушалката, че последният взрив не е активирал алармата. И ще се убедиш в думите ми.

            Лицето на Ленц си остана непоклатимо каменно, но мълчанието му беше достатъчно красноречиво. Чудесен шок за местните – бомбени атаки без алармиране за темпорална активност. Хи-хи. Нека им е гадно. Нека се чудят. Нека се почувстват и те веднъж опрени до стената за разстрел. Карл продължи да мълчи още няколко секунди. Трябваше да чуе доклада за произшествието по слушалката. Аз си стисках палци вътрешно да съм познала за алармата. “Това е по-зле и от ези-тура!”, оплака ми се Смърделин. “Зле или не, това е положението. Трябва да знаем повече от него, дори и да е с налучкване”. Не си представях разговора с Ленц точно по този начин, но ако се синхронизираме с “терористите” ще можем да заплашваме дори и шефа. А това им е хубавото на заплахите – казват черно на бяло “направи ТОВА”. Нямаше нищо на този свят, което да ме направи по-щастлива от това да командвам Ленц като кукла на конци.

            - Никой не може да е сигурен дали нашето “розово бъдеще” няма да изчезне със смъртта ми. Нали знаеш, медиумите при смърт се изтриват изцяло. Те са привързани към Времето на Мрежата, постоянното настояще. Ако ги няма в настоящето, ги няма никъде. А тук се е създал приток на реалността с мен като медиум в двоен екземпляр. Физически невъзможно явление. Никой не знае кое от двете разклонения ще просъществува при промяна в събитията. Знам какво си мислят хората ми. Първо – че този приток може да продължи да пълзи напред към тяхното бъдеще, че те (и ти) като медиуми ще бъдат застрашени от залавяне. Че ще има зумери и занапред. И второ – че ако аз бъда убита, тяхната реалност може просто да изчезне. Да се стопи заедно с мен. Защото медиумите не се намират в два варианта на една и съща реалност едновременно, знаеш го, това е природен закон. Това винаги е временно и винаги води до изчезване на единия от двата малки притока. Които имат срок на годност по-малък дори от този на замразените потоци. Нямаш представа колко ги е страх, теб включително, и от първия, и от втория вариант. Втория вариант го пазят за краен случай. Ако не успеят да предотвратят първия вариант по никакъв начин. Тогава ще рискуват да ме жертват. Ще жертват “царицата”. Но ще  чакат до последно. До двадесет и седми септември. Чак после ще поемат риска. Когато няма да имат какво да губят. Реалността, в която аз съм ги активирала като медиуми може да изчезне не само със смъртта ми, може да се изпари в нищото и ако АЗ не активирам обикновен човек на двадесет и седми септември! Разбираш ли? Много ги е страх да не изчезнат. Борят се за живота си и вселената си. Ако умра другаде ще е различно, но умра ли тук, в един и същ поток със себе си, последиците са непредсказуеми. И те не знаят какво точно да очакват и какво да направят! Постави се на свое място!

            “Пет минути... Колко време говорих? Три-четири минути? Миризливец, очакваме ли включване или не?!”. Смърделин си замълча. Ако гръмне залата за презентации ще настане голяма каша... В нашата реалност тя не беше гръмната. Всъщност много неща не бяха гръмнати тогава... През следващите два дни от местните се очаква да направят основен ремонт на поразените участъци. Много спешен ремонт. Трябва да убедя Ленц да го направи. Иначе наистина никой не знае какво точно ще стане...

            - За пълната възстановка на събитията се иска и поправка на мизансцена. Която отнема време. Затова натисках да се видя с теб възможно най-скоро. Нямаше начин да ми повярвате без достатъчно вредна намеса от наша страна. Но е нужно и време, за да се отстранят последиците от действията ни. Трябва да доближим тази реалност възможно най-много до познатата ни. В която мен ме няма тук. Със зумер съм, достатъчно ще е да си седя със зумер и да се наблюдавам отстрани как откривам котвите. Лесно и безопасно. Но повярвай ми, при друго развитие на събитията ще бъдете унищожени. Заличени. Само вие или целия приток заедно с вас. Заедно с мен или без мен. А вие тук сте жалки на фона на нашата организация...

            Петте минути явно бяха изтекли. Току зад гърба на Ленц цъфна от въздуха добре познатата ми дегизирана фигура на Йохан и му пусна една бележчица в скута. Изпари се веднага. Въпреки това бях сигурна, че ми се усмихна под маската. Усмихнах се в отговор. “Да, разбрах, слушате, виждате, синхронизирани сме. Ще им скъсаме задниците!”.

            Карлитос дори не успя да се сепне като хората от тази изненада. Откъде пък ще знае той, че нашите проникват и в помещения със зумер-стационар, носейки приемник? Изобщо не му е и хрумвало. Бас ловях, че беше озадачен от това явление, макар и да не го показа. Разгъна листчето в скута си с бавни движения и го прочете. Не сметна за нужно да крие от мен съдържанието му.

            - Казват да се вслушаме в думите ти. Че и те нямат желание да взривяват повече, нито пък имат полза от това. И че всичко казано от теб е истина.

            - Така си е. – кимнах аз. “Божичко, колко човека от нашите са се включили  тази безумна игра?!”, помислих си панически.

            - Държат да започнем ремонтните работи до един час. Иначе ще продължат с атентатите. Уточнили са и какво и как да бъде ремонтирано.

            “Живи и здрави да са!”, помислих си аз, а Смърделин каза:

            - И какво ще е твоето решение?

            - Ще си помисля. – отговори Карлитос. – Разговорът приключи.

            Той стана и се упъти към вратата.

            - Нали няма да ме оставиш да те чакам тук залепена за този стол? – апелирах аз към гърба му. Той затвори вратата отвън без да отреагира.