Мила, Лия

Намерих старите ни снимки на тавана. Помниш ли как брат ти ни дебнеше да ни снима за клуба си по фотография? На колко сме били? На 14-15 години? Гледам се на снимките – слаба като клечка, с онази червената рокля, която мама ми уши. Боже, колко обичах тази рокля! А ти не излизаше от сините си шорти и ми се смееше, че молех майка си да ушие и за теб червена рокля. И тя щеше, но нямаше друг червен плат. И Стефан видя снимките. Не беше ги виждал досега и дълго ги разглежда. Има една, на която сме се прегърнали с теб през талията, снимани в гръб. Тази най-дълго я гледа.

            - Тук имам чувството, че косата ти ще те счупи през кръста, толкова е голяма и тежка… добре, че Наталия те държи.

            И после изведнъж заплака. За пръв път го виждам да плаче, Лия. Винаги се е държал в ръце, винаги е силен, винаги ведър… Излезе навън, направи се, че има работа при Сара, а аз се направих, че нищо не съм забелязала.

            Нали знаеш, че се преместихме в къщата на мама? И Стефан, дето твърдеше, че за нищо на света няма да отида да живее на село, сам го предложи. Доведе трима приятели и за месец ремонтираха къщата. Няма да я познаеш, Лия, честна дума! И Стефан няма да познаеш. Ти знаеш какъв шумен и забавен беше. Сега е такъв, но се преструва. Не, не се преструва, а се насилва да бъде като преди. Трудно му е… И на мен ми е трудно. Все по-често седя и се взирам през прозореца. Взирам се толкова дълго, че спирам да усещам тялото си – моето отслабващо, разяждано от болестта тяло. Вече месеци наред живея някак извън тялото си…или някак въпреки всички причини, които ме обезсилват и не ми позволяват да бъда пълноценна. Всъщност, „пълно” и „ценно” сега е само в главата ми, в неистовото ми желание да издържа, да издържа докрай.

            Днес пак се взирах в пейзажа навън. Нали знаеш какво е усещането, като примигнеш и започваш да виждаш различно. Когато аз примигна, за този кратък отрязък от време, моят пейзаж се сдобива с рамка с размерите на прозореца. Тази пролет е слънчева и топла, Сара е изплезила език, но на мен все ми е хладно. Намятам си една жилетка и излизам на верандата. Слава Богу, там пейзажът няма рамка. Тази година при нас се заселиха лястовички. Правят си гнездо под стряхата на една от пристройките навътре в двора, дето се мушехме като деца, за да ловим котенцата, които се криеха за дървата. Лястовичките хвърчат, цвърчат, мога да ги гледам по цял ден. Стефан поправи люлеещия се стол на мама. Одеалото сама го правих някога, когато имах хоби. Това „някога” ми се струва толкова отдавна, като че ли беше в някакъв друг живот. Живот, в който бях млада, щастлива и задъхана. Живот, в който се наслаждавах на всеки ден, на любовта ни със Стефан, на усещането, че съм намерила най-моя човек, на всяка глътка щастие… Точно това му тежи на Стефан най-много. Това, че сама избрах да не се оперирам. Вече се бях подготвила, бяха ми направили всички изследвания, лекарите бяха единодушни, че ракът е в толкова ранен стадий, че всичко ще е успешно… Всичко щеше да е успешно, само дето никога нямаше да имам деца. Толкова дълго се опитвахме и толкова искахме, а сега се оказваше, че всичко е безмислено. Една седмица преди операцията откриха, че съм бременна!

            Лия, всичко друго остана на заден план! Всич-ко! ВСИЧКО! И операцията, и страха от химиотерапията, всичко! Мислех само за едно – бременна съм! Ще имам дете! Ние ще имаме дете!

            Лекарите, разбира се, казаха, че не мога да го задържа, защото няма как да ме лекуват, ракът ще прогресира и… краят е ясен. Накратко – трябваше да решим аз или бебето. Стефан беше категоричен, че при толкова добри прогнози няма какво въобще да мислим.

            - Не помниш ли колко мечтаехме да имаме дете? – попитах го.

            - Помня – каза ми – Но ако това значи да те изгубя, не го искам.

            Сега си мисля, че неговият избор беше по-труден от моя. Аз, всъщност, изобщо не мислих. Аз бях решила още щом ми съобщиха, че съм бременна. Не си мисли, че Стефан се отказа толкова лесно. Всячески се опитваше да ме убеди. Казваше ми как ще оздравея и как ще си направим едно велико пътешествие. Както съм си го мечтала от малка – завъртвам глобуса, затварям очи и слагам пръста си някъде.

            - Щом глобусът спре да се върти, веднага правя резервация за мястото под пръста ти.

            Някъде тогава за последно видях Стефан такъв, какъвто го познавах – забавен и готов на всичко, за да ме зарадва. Съгласен с всяка идиотска идея, която беше щъкнала в главата ми. Само че аз вече бях друга.

            - Не те разбирам! Наистина не те разбирам – повтаряше ми – Знам, че искаш дете, че го искахме двамата, но ти няма…

            Тук той замълча, но аз знаех, нали сама си го мислех: ще имам дете, но мен няма да ме има. И като го гледах такъв измъчен, някак си сама се успокоих. Както водата се успокоява след като хвърлиш камък в нея. Ако изчакаш достатъчно, тя пак става равна. Моята вода беше станала равна, затова го прегърнах силно. Той ме притисна до гърдите си.

            - Знам, че не разбираш – по-лесно беше да му говоря, когато не виждах очите му – знам, че не разбираш, но все някога ще си отида…всички ще си отидем. Сигурно операцията би била успешна и сигурно можем да направим много велики пътешествия…но след мен няма да остане нищо. И след теб няма да остане нищо, ако останеш с мен. Прав си, че ще имаме дете, а мен няма да ме има. Прав си, така е. Но ще го има него. И това е по-важно от всички пътешествия и от всеки смисъл, който мога да намеря ако избера себе си.

            Задрямала съм в стола-люлка, а Сара се е присламчила в краката ми. Голяма умница ми е тя, Лия, всичко разбира, само дето не говори. Веднъж си беше сложила главата до корема ми. Да знаеш само как реагира, когато усети мърдането на бебето! Неописуемо, наистина! Ето я, уж лежи кротко, а пък е нащрек. На няколко пъти се случва да ми прилошее, а тя бяга и води Стефан или баба Слава.

            - Като човек те гледа това куче – ми каза баба Слава първия път като се случи – Аха-аха да ти каже, ама като не може животинката, лае и ме подръпва за престилката. И гледа дали ида подире й.

            Сара следи внимателно всичко, което правя. Сега наблюдава как се сресвам. По гребена ми остава все повече коса, Лия. Наложи ми се да я скъся доста. Стефан остаря с десет години, когато го направих, но не каза нищо…само дето вчера се разплака. И точно тая снимка изчезна от кутията. Подозирам, че тайно я е прибрал. Скоро ще трябва да прибера гребена в шкафа. В шкафа на забравените, където съм прибрала толкова други неща – гримове, вечерни рокли, блестящи чантички и високи елегантни обувки…кутия с бижута, които никога няма да сложа… Опитвам се да събера косата от гребена в снопче, но подухна вятър и го изтръгна от ръцете ми. Двете със Сара го проследихме как се закачи на едно клонче на старата ябълка. Приблизително до мястото, където минаваше нашата поща – въжето, което баща ти опъна, въртяхме с макарата, докато кошницата стигнеше по получателя. Тогава ябълката беше малка, сега е огромна. Една от лястовичките кацна на същото клонче. Лия, тя взе косата ми! Ще си направи гнездото с нея! Представи си!

            Усмихвам се, защото това ме радва. И Стефан, който е дошъл на верандата, се усмихва като отражение на моята радост.

            - Лястовичката взе косата ми – разказвам му аз.

            - Значи много нещо ще остане след теб – цяла къща! – смее се той.

Успява да се шегува, Лия, и това ме кара да вярвам, че всичко ще е наред. После. Когато мен няма да има и ще бъдат само двамата.

            Мила Лия, знам, че сега си далеч, но съм сигурна, че един ден ще си дойдеш и ще разкажеш на моето дете, каква съм била като малка. Май ти остана еденствената, която ме познава оттогава. Прегръщам те много силно и ти изпращам целувки и поздравите на Стефан.

                                                                                              Твоя Ема

П.П

Мила Лия, не отлагай важните неща. Просто времето много бърза.

                                                                                              Ема.