Все още те боли, но...

Нали знаеш онова странно състояние, в което ти се струва, че времето минава прекалено бавно. Например, когато чакаш на опашката в магазина, попаднал си в задръстване или си заклещен под смазващата скука на работните часове в петъчния следобед.

Е, днескашният ден е точно такъв, но за компания си имаш и разбито сърце.  Часът е 21:00, денят е петък. Логично по това време би трябвало да си навън с приятелите си и да се забавляваш с по няколко питиета и вкусна храна. Вместо това ти си заседнал вкъщи, проснат на леглото и се опитваш да спреш сълзите, които се стичат по лицето ти. Чувството, че нещо сякаш те дави го усещаш надълбоко в дробовете си, а сърцето ти бие толкова бавно - сякаш го няма. Чувстваш се толкова самотен, толкова тъжен и факта, че  няма с кого да споделиш тези чувства те смазва допълнително. 

Надигаш се и завлачваш тялото си до огледалото. Поглеждаш се и си казваш, че си ужасен. 

Един път. 

Втори. 

Трети. 

Повтаряш го, докато гласът ти не пресипне и накрая нищо не може вече да излезе от устата ти. Сърцето ти е разпиляно на хиляди частици, които си пръснал в раздаване на онези, които явно изобщо не са го заслужавали. Приятели, познати, любовници и дори членове от семейството ти. Избърсваш сълзите си с опакото на ръката си и си прошепваш тихо, че всичко ще бъде наред, макар и да осъзнаваш, че това си е чиста лъжа. Прокарваш ръцете си по самия себе си и се обгръщаш в студена, трепереща прегръдка с надеждата нещо да се промени, че тези сълзи ще спрат да текат от очите ти. Разсмиваш се на глас - толкова си самотен, че няма дори друго човешко същество, което да те дари с докосване, камо ли утешителна прегръдка...

И тогава си даваш сметка, че е време... време да се изтупаш, да се събереш в едно и да продължиш. Прекалено си уморен, очите ти са подути от плач, затова и се опитваш да ги успокоиш, полагайки кубчета лед върху им. Усещаш, че още ти се плаче, но сякаш тялото ти вече не издържа и започва да поддава на тези черни емоции. Рухваш и просто заспиваш. 

Събуждаш се внезапно и поглеждаш часа - 12 на обяд. Ставаш с огромно усилие и отиваш към кухнята за чаша ледена вода, понеже усещаш гърлото си пресъхнало от цялото това гласовито ридание. Отпиваш глътка и я усещаш как се стича надолу по хранопровода - сякаш охлажда нагрятото от мъка тяло. 

Какво да правиш сега? 

Нямаш желание за нищо, не си гладен, явно и не си жаден - една глътка вода ти бе достатъчна, за да утоли жаждата. Грабваш телефона си в ръце и започваш да разглеждаш социалните мрежи, където всички изглеждат толкова щастливи. Сякаш наблюдаваш един кръг от щастие, от който ти обаче си прогонен... тъгата отново се насъбира в очите ти.

Денят е преполовил, а на теб ти се струва, че времето е спряло. Излизаш на терасата  и се вглеждаш в околността. Навън животът си кипи - хората вървят забързани по улицата, деца се гонят и смеят на близките катерушки, птиците пеят сладки песни, насочили главичките си към небето. 

"Красиви са", мислиш си, "сякаш се любуват на слънцето и му пеят любовна песен". 

За момент усещаш прилив на някаква позитивна енергия и сякаш със следващите дълбоки глътки въздух, поемаш надежда за нещо по-добро...

Времето продължава да се точи бавно и мъчително, но не му обръщаш внимание. Правиш си чаша топло кафе и отново се връшаш на терасата. Сядаш на пода и изпъваш краката си, облягайки ходилата на металните решетки. Изпадаш в един приятен унес и започваш да губиш представа за часа, давайки си сметка, че отдавна не си се чувствал толкова спокоен. Притваряш очите си и настава тъмнина...

Внезапно се събуждаш и започваш да се озърташ, загубил представа за настоящето. Трябват ти няколко секунди време, за да разбереш къде си и какво се случва. Бутваш екрана на телефона, за да видиш часа - 5 сутринта е.

Разсмиваш се отново на себе си, разбирайки колко много време си спал на терасата в тази неудобна поза. Но странното е, че тялото не те боли, нищо не ти е схванато, напротив - чувстваш се една доза по-жив. Тъмнината наоколо започва да се надига, защото слънцето е решило вече да пусне ярките си лъчи навън. Усещаш топлината, която се плъзга по кожата ти. Грабваш телефона си и решаваш да направиш няколко снимки на изгрева, защото е повече от красив. Те стават от хубава по-хубава и усмивката се появява на лицето ти. Чувстваш се като останалите отново, сякаш си част от онзи кръг от щастливи хора в социалните мрежи. Толкова дълго време си бил извън него, наблюдавайки ги как изживяват интересни и щастливи събития, че си забравил, че и ти можеш да бъдеш част от това. Даваш си сметка, че хората не са длъжни да те дръпнат в този кръг, всичко зависи от теб - стига да си дадеш шанс и да опиташ. Гледаш угасващите звезди, които слънцето покорява с ярката си светлина и осъзнаваш как все забравяш, че си част от нещо огромно. Все още те боли, но сега усещаш новосъздадената надежда, която се е зародила в сърцето ти. 

Поемаш дълбоко дъх и просто искрено се усмихваш... за първи път от толкова много време насам.