Сиво-синкави, пламтящи очи, в тях се отразяваше цялата планина, дори и най-високите върхове покрити с вечен сняг, обгърнати в преградката на облаците. Отразяваха се в тези очи вечнозелените елхови гори под заскрежените склонове, сенките криещи се между стволове на двестагодишните дървета. Блестеше и огледалната повърхност на замръзналото езеро. В тези дълбоки чувствени очи се събираше цялата мъдрост на природата, тази на една майка, пък била тя и вълчица. Изви шията си и зави, призоваваше тази вечер духовете на своите деди. Бялата вълчица говореше с гарвана и му разказваше за своите деца, затова как те всеки ден изпиваха силите и живителните й сокове, учеха се от нея как да оцеляват, как да живеят и да се борят, как да черпят от мъдростта на природата и да хранят душата си с любов. Припомни си за младостта, как преследваше с глутницата стада благородни елени, гонеше ги до изнемогване, докато мускулите на краката й изтръпнат, впиваше острите си зъби в шията на грациозното животно, поваляха го и счупваха шийните прешлени. Настървено се нахвърляха върху мъртвото животно и задоволяваха глада си. Бяла козина по шията и гърдите й порозовяваше, пропита от кръвта на елена. Спомни си когато за пръв път стана майка, не бе изпитвала друг път такова чувство, не можеше да го опише, а може би никой не може, защото това е най-прекрасното нещо – обичаше миризмата им, която усещаше пред леговището; обичаше гърлените им звъци, когато я викаха; обичаше да чувства близостта и любовта им. Те бяха смисъла на живота й и си останаха това. Така говореше бялата вълчица и призоваваше духовете. В тази зимна ясна нощ се решаваше живота й.

   А зад хълма светеше индианско село. От най-голямата шатра се чуваха странни молебствени песни, старейшините танцуваха танц на изцелението, жената на вожда умираше. Лечителите сновяха и варяха билки. Но вече трета нощ нищо не помагаше – нито отварите, нито молбите, духовете мълчаха. Луната грееше високо от небосклона, чуваха се само крясъците на гарваните и воя на една вълчица. Всички напуснаха бивака. Дойдоха децата на Бялата вълчица и вождът. Най-малката дъщеря повика майка си по име. Старата отвори очи, попи цялата вселена, нейната вселена в тези дълбоки сиво-сини очи, усмихна се, прекара ръка през посребрелите си коси и заспа завинаги. Духовете казаха своята дума, взеха я при себе си, беше събрала цялата мъдрост на природата, гордо изминала своя житейски път, друго не трябваше. А от другата страна на хълма вълчицата нададе вой за последен път, погледна селото и се скри в сенките на двестагодишните дървета. Останаха само следите по белия сняг.