Сиво-синкави, пламтящи очи, в тях се отразяваше цялата планина, дори и най-високите върхове покрити с вечен сняг, обгърнати в преградката на облаците. Отразяваха се в тези очи вечнозелените елхови гори под заскрежените склонове, сенките криещи се между стволове на двестагодишните дървета. Блестеше и огледалната повърхност на замръзналото езеро. В тези дълбоки чувствени очи се събираше цялата мъдрост на природата, тази на една майка, пък била тя и вълчица. Изви шията си и зави, призоваваше тази вечер духовете на своите деди. Бялата вълчица говореше с гарвана и му разказваше за своите деца, затова как те всеки ден изпиваха силите и живителните й сокове, учеха се от нея как да оцеляват, как да живеят и да се борят, как да черпят от мъдростта на природата и да хранят душата си с любов. Припомни си за младостта, как преследваше с глутницата стада благородни елени, гонеше ги до изнемогване, докато мускулите на краката й изтръпнат, впиваше острите си зъби в шията на грациозното животно, повал ...